Докато шефовете на ГБС и министрите си разменят презокеански похвали за трасето от Кулата до дефилето, в Струмяни, Сандански и Петрич броят стотинките за дърва, а държавата тегли нови 25 милиона евро заем

Мъглата над Кресна се вдигна: Газовата тръба за 132 милиона лева прегази Югозапада, милиардният дълг остава за народа!

КОРИДОР ЗА МИЛИАРД В МЪГЛАТА НА СТРУМА: КАК ВАШИНГТОН ПРЕГЪРНА „ГЛАВБОЛГАРСТРОЙ“, ДОКАТО СМЕТКАТА ТИХО СЕ ПИШЕ НА НАШ ГРЪБ

Информационна агенция www.toppresa.com никога не е мълчала пред фалшивия патос и евтиния институционален пиар, няма да си затвори очите и днес. Отказваме категорично да приемем съшитите с бели конци манипулации, с които чиновници и корпоративни пиари заливат общественото съзнание, представяйки всяко положено парче тръба като планетарен цивилизационен триумф. Не можем и нямаме право да подминем с безразличие начина, по който една чисто търговска операция за стотици милиони левове се опакова в целофана на голямата геополитика, докато реалността тук, край бреговете на Струма, остава заровена под пластове пепел, глина и мълчание. Когато властта започне прекалено шумно да се хвали с презокеански похвали, практиката ни учи да не гледаме към усмихнатите лица на снимките, а право в документите, банковите гаранции и анексите. Защото зад шумните аплодисменти във Варшава и прегръдките на министрите винаги стои един много прост, но упорито премълчаван въпрос: кой плаща сметката и какво всъщност остава за хората, покрай чиито прозорци минава голямата транзитна тръба.

През последните дни Кресненското дефиле осъмна обвито в типичната за ноември тежка, влажна мъгла, но още по-гъста и непрогледна се оказа мъглата около завършването на тъй наречения Вертикален газов коридор. От София и Варшава прозвучаха тържествени фанфари. Българското енергийно министерство побърза официално да обяви, че американският секретар по енергетиката Крис Райт е дал най-висока оценка за реализацията на проекта, донесъл четиридесетпроцентно увеличение на капацитета за пренос на синьо гориво от Гърция към България и цели деветдесет процента от нас към Румъния. В съобщенията, разпространени лавинообразно и услужливо от централните медии, образът на строителния мастодонт „Главболгарстрой“ и председателя на неговия Управителен съвет Калин Пешов бе обрисуван с мащаба на незаменим спасител на регионалната сигурност. Представиха ни приказка за предсрочно строителство, за светкавична победа над сроковете, за американско признание, което едва ли не превръща родната инфраструктура в безапелационен фактор на световната енергийна карта.

Само че истинската журналистика не се храни с пресрийлизи. Когато човек разгърне официалната съвместна декларация на Департамента по енергетика на САЩ, подписана от Крис Райт и полския му колега Милош Мотика на форума във Варшава, картината внезапно губи блясъка си. Вашингтон говори прагматично, хладно и стратегически за разширяване на пазара на американски втечнен природен газ, за глобална диверсификация и за трансатлантически инвестиции. В този документ няма нито дума, нито намек, нито сричка за конкретна българска строителна компания, камо ли персонални дитирамби за нейните ръководители. Американската администрация се интересува от своите танкери, от терминала в Александруполис и от възможността да продава своя втечнен шистов газ на европейския континент. Всичко останало – внушението, че Белият дом е посочил с пръст точно определен софийски холдинг като свой доверен избраник – се оказва класическа пиар димка, ловко произведена за вътрешна употреба, с която се бетонира една безалтернативна строителна хегемония.

За да се разбере анатомията на този триумфален наратив, е необходимо да се проследи паричният поток, който винаги е най-верният ориентир в лабиринтите на държавните поръчки. Когато през пролетта на 2024 година държавният оператор „Булгартрансгаз“ обяви първоначалната прогнозна стойност на трите ключови отсечки от българското разширение на коридора, цифрата закове умопомрачителните петстотин осемдесет и шест милиона лева без данък добавена стойност. През юни същата година в гранитните зали на Министерския съвет тържествено бяха парафирани два мащабни договора за близо четиристотин осемдесет и пет милиона лева. Победителите бяха обединенията „Хил Интернешънъл – ГБС 1“ и „Хил Интернешънъл – ГБС 3“. Истински виртуозно конструирани консорциуми, в които редом с международната компания Хил фигурират цяло съзвездие от структури на „Главболгарстрой“ – от класическото акционерно дружество през неговото международно рамо, та чак до регистрираната отвъд Океана компания Джи Би Ес Текнолоджис.

Присъствието на американско юридическо лице в консорциума е ход с почти шахматна гениалност. То дава удобен повод на корпоративните говорители да твърдят, че американският бизнес участва пряко в копаенето на траншеите край Кресна и Рупча, превръщайки поръчката в политически неприкосновена територия. Никой обаче не смее да попита институциите какво точно е реалното физическо, инженерингово и техническо участие на тези презокеански субекти на терен. Дали стотиците милиони левове отиват за реално западно ноу-хау и експертиза, или задграничната регистрация служи за скъпоплатен политически чадър, пред който всеки въпрос за цената на километър или прозрачността на процедурите автоматично се обявява за саботаж срещу евроатлантическата солидарност.

Нека се спрем на участъка, който разряза земята на Югозапада между Кулата и Кресна. Четиридесет и осем километра линейна част със седемстотин милиметра стоманени тръби, прокарани през каменисти дефилета, лозови масиви и десетки частни имоти. Договорната стойност на това трасе надхвърля сто тридесет и един милиона лева, което означава средно близо два милиона и осемстотин хиляди лева на всеки километър. Разбира се, калкулацията включва компресорно оборудване, кранови възли, технологично проектиране и сложни пътни връзки, за които през пролетта на тази година регионалното министерство тихомълком издаде разрешения за строеж край граничната бразда и при кресненските възвишения. Тръбата вече е заровена, хълмовете са заравнени, а директорът на газовия оператор гордо отчете, че трасето е пуснато месеци предсрочно.

Тук обаче започва големият икономически абсурд, който всеки честен икономически анализатор би нарекъл червена лампа. В теорията на проектното управление и строителния инженеринг всяко предсрочно приключване на обект води до спестяване на административни разходи, механизация и трудов ресурс, което би следвало да остави проектния бюджет непокътнат или дори да генерира икономии. Вместо това, успоредно с победните сводки за изпреварените графици, българската държава тихомълком и непрекъснато налива ново гориво в кредитния резервоар. Още през септември 2025 година финансовото министерство сключи споразумение за държавна гаранция към Обединена българска банка за финансиране на коридора, като в бюджета беше разписан таван от шестстотин двадесет и пет милиона лева публичен дълг. Само преди месец гръмна новината, че „Булгартрансгаз“ увеличава кредита си от същата търговска банка с още двадесет и пет милиона евро. Общият държавно гарантиран дългов товар за тази инфраструктурна епопея вече стремително догонва един милиард лева.

Как се съвместяват тези две реалности? Как е възможно един обект да се изпълнява предсрочно, да се сочат рекорди по бързина, а цената му да расте с десетки милиони евро в движение? Подписвани ли са тайни анекси за индексация на цените под предлог за инфлационен натиск, изплащани ли са специални премии за ускорени темпове, или първоначалните разчети са били умишлено занижени, за да може проектът да мине без обществено сътресение през ситото на общественото мнение? Докато държавният оператор отказва да публикува точните финансови параметри и броя на допълнителните споразумения, обществото остава с горчивото усещане, че бързането не е било продиктувано от благородни патриотични подбуди, а от неутолим апетит за усвояване на свеж банков ресурс под държавна опека.

Още по-хлъзгав се оказва въпросът за техническата завършеност на цялата система. Докато пиарите насаждат убеждението, че Вертикалният коридор е окончателен факт, професионалистите в сектора знаят, че газопреносната мрежа не търпи половинчати триумфи. Въвеждането в експлоатация на Кулата – Кресна и на източния участък Рупча – Ветрино решава само част от уравнението. За да може огромното количество газ от юг да стигне без прекъсване и при пълен капацитет до Румъния и Централна Европа, липсва критичното звено: трасето между Пиперево и Перник, оценявано на над сто милиона лева. Без този свързващ елемент новата кресненска тръба остава в позицията на широка магистрала, която внезапно се стеснява в двулентов селски път. Пълният капацитет, с който днес се спекулира, се отлага за неопределено време някъде към газовата 2027 или 2028 година. Спестяването на тази подробност от официалните трибуни е откровена дезинформация, насочена към поддържане на изкуствен ентусиазъм.

И тук изниква най-тежкият, фундаментален въпрос, който лишава цялото начинание от икономически смисъл: има ли изобщо кой да пълни тези тръби? Газопроводът сам по себе си не произвежда печалба. Печалбата идва от дългосрочно резервиран капацитет и от платени транзитни тарифи от международните търговци. Когато обаче се вгледаме в пазарните тестове, проведени на европейските платформи, се вижда стряскаща картина на резервираност. Търговците в Европа отлично знаят, че кумулативните тарифи по веригата от терминалите в Гърция през територията на България до Румъния правят преноса твърде скъп в сравнение с алтернативните маршрути. На пазара няма лавина от дългосрочни договори тип „пренасяй или плащай“. Вместо това се разчита на краткосрочни, несигурни заявки ден за ден. Ако капацитетът остане празен или полупразен, приходите от транзит няма да стигнат дори за лихвите по заемите. И тогава банковите гаранции ще бъдат активирани, а милиардът ще бъде платен директно от джоба на българския данъкоплатец.

Когато човек пътува край бреговете на Струма, вижда другата страна на медала – смачканата провинциална действителност, която никой никога не показва на форумите във Варшава или Вашингтон. Покрай селата в общините Кресна, Струмяни и Сандански десетки земеделски производители и собственици на наследствени ниви се сблъскаха с тежката държавна машина. За тях останаха разрушени полски пътища, разбити от тежката строителна механизация настилки и обидни обезщетения от по няколкостотин лева за ограничени вещни права и сервитутни зони, в които никога повече няма да могат да посадят трайни насаждения. За местния бизнес и за обикновените хора в региона тръбата на Вертикалния коридор е абстракция. През техните имоти тече чужд газ за чужди държави, докато крайните квартали на Петрич, Сандански и Кресна продължават през зимата да се отопляват на дърва и въглища, тъй като реална битова газификация за бившите тютюнджии и оранжерийни производители няма и скоро няма да има.

В същото време амбициите на шефовете на „Главболгарстрой“ вече далеч надхвърлят полагането на линейни тръби. Във Варшава Калин Пешов отвори вратата към следващия грандиозен бизнес хоризонт – малките модулни ядрени реактори. Същият този строителен играч, превърнал се в незаменим държавен изпълнител при всяка власт, сега чертае консорциуми с американско-японската технология на Джи И Вернова Хитачи, полски инвеститори и родни минни гиганти за изграждането на реактори от триста мегавата. Схемата се повтаря като по учебник. Намира се геополитическа технология, облича се в мантията на стратегическото партньорство със Съединените щати, а българският строител застава на входа и на изхода на финансовия поток като единствен възможен местен гарант за изпълнението.

Екологичният отпечатък на тези мегапроекти е поредната неудобна тема, замитана системно под килима. Първоначалните становища на екоминистерството за източните трасета от коридора открито предупреждаваха за рискове от непоправимо унищожаване на защитени местообитания. Впоследствие, с познатата чиновническа пластичност, докладите по оценка за въздействие върху околната среда бяха преработени, коригирани и одобрени с дежурните предписания за рекултивация. Но всеки, който познава технологията на скоростното линейно строителство, знае колко струва хартията на тези предписания, когато графикът притиска изпълнителя да се похвали пред министрите с предсрочно рязане на ленти.

Ние от www.toppresa.com няма да спрем да задаваме въпросите, които дебелите портфейли и политическата коректност се опитват да заглушат. Колко точно струва на България всеки спестен ден по трасето Кулата – Кресна? Какъв процент от печалбата остана за строителната компания и каква част се преля към нейните американски филиали? И най-вече – кога националната енергийна сигурност престана да бъде държавна стратегия и се превърна в частно акционерно дружество, субсидирано с публичен дълг? Мъглата над дефилето може и да скрива тръбите под земята, но не може да скрие истината: под предлог, че градим щит срещу чужди енергийни зависимости, ние просто сменяме господарите на кранчето, докато сметката за строежа я плащат онези, които никога няма да усетят топлината на този газ в домовете си.

ОТ ДЕФИЛЕТО ПРЕЗ „СТРУМА“ ДО АТОМНИЯ МИЛИАРД: НЕУДОБНИТЕ ФАКТИ, КОИТО ЧИНОВНИЦИ И СТРОИТЕЛИ СПЕСТИХА НА ЮГОЗАПАДА

Зад парадната фасада на тържествата край Кулата и Кресна останаха да висят още дузина сурови, документално доказани факти, които държавните институции упорито премълчават пред жителите на Благоевградска област. Първият и най-скандален сред тях е скритата имотна драма под повърхността на тези четиридесет и осем километра. За да положат седемстотинмилиметровите стоманени тръби, чиновниците наложиха тежки сервитути и ограничения върху стотици частни парцели в землищата на общините Петрич, Сандански, Струмяни и Кресна. Докато консорциумът прибира средно по два милиона и седемстотин и петдесет хиляди лева за всеки прокопан километър, на местните стопани бяха подхвърлени мизерни еднократни обезщетения по държавни тарифи, които дори не покриват загубата от унищожените лозя, овошки и ранни зеленчукови насаждения. Върху тези земи вече е забранено каквото и да било застрояване или засаждане на трайни култури, а достъпът до тях остана прерязан от калните коловози на тежката строителна механизация.

Истинският управленски цинизъм обаче лъсва в административната хронология на строежа. Документите в Държавен вестник доказват, че регионалното министерство е пускало разрешителните буквално „на парче“ и под изключителен натиск на времето. През февруари 2026 година спешно се узаконява пътят до станцията при Кулата, през март тихомълком се одобрява достъпът до площадката край Кресна, а едва в началото на април министрите се сещат да допълнят самото разрешение за строеж на линейната част. Това трескаво издаване на книжа в движение показва, че бързането не е било продиктувано от гениална организация, а от панически стремеж да се спазят поети задкулисни политически обещания.

Връзката между газовия проект и съдбата на Югозапада придобива още по-дълбок и тревожен смисъл, когато се припомни поведението на шефа на „Главболгарстрой“ Калин Пешов на международните форуми. В Дубровник по линия на инициативата „Три морета“, а по-късно и пред гръцкия енергиен министър Ставрос Папаставру, строителният бос лично е раздавал гаранции не само за предсрочното завършване на тръбите, но и за съдбата на ключовия граничен участък от автомагистрала „Струма“. Така в ръцете на един-единствен строителен конгломерат се оказват концентрирани едновременно и газовият транзит, и бъдещето на най-опасния път в България през Кресненското дефиле. Когато същият този изпълнител държи ключа и към газовия кран, и към асфалта на дефилето, държавата капитулира и се превръща в обикновен заложник на корпоративния му интерес.

Най-страшната илюзия обаче остава обещаната диверсификация. Вертикалният коридор се рекламира като инструмент, който носи независимост, но реалността показва, че той служи като трамплин за още по-мащабни ядрени апетити. На същия форум Пешов официално лансира влизането на строителната група в консорциум за изграждане на малки модулни ядрени реактори от американско-японския тип BWRX-300 съвместно с полски и минни дружества. Схемата край Струма се оказва просто генерална репетиция за усвояване на милиарди в ядрения сектор. Равносметката за региона остава горчива: докато шефовете преговарят за атомни реактори, а София разширява държавния дълг към банките, Кресна и дефилето остават с праха, разбитите пътища и студените домове.

 

Start typing and press Enter to search