ПЕТИМА ИСКАТ РАДИО БЛАГОЕВГРАД, НО КОЙ И КАК ГИ ОЦЕНЯВА? БНР МЪЛЧИ ЗА РЕЗУЛТАТИТЕ, А НАЙ-ЛОГИЧНАТА ХИПОТЕЗА Е ПРЕДВАРИТЕЛНО СГЛОБЕНА СХЕМА ЗА СПУСКАНЕ НА ВЪНШЕН ФАВОРИТ ПРЕЗ КОНСУЛТАТИВНА КОМИСИЯ

Още навремето Джордж Оруел беше написал, че журналистиката е да публикуваш онова, което някой не иска да бъде публикувано, а всичко останало е просто връзки с обществеността. У нас обаче отдавна сме усъвършенствали трета, чисто балканска форма на медийно съществуване – тържественото мълчание по време на предварително свирен мач. В България думата „конкурс“ от години буди същия искрен възторг, какъвто буди и обещанието за вечен асфалт по магистрала: всички в залата знаят как ще свърши пиесата, но актьорите са длъжни да изиграят удивлението си до края. Петчленна комисия от София идва, поглежда замислено тавана в Благоевград, прибира си папките на тъмно и после, о, чудо – местният фолклор тутакси ражда „одобрения фаворит“. Чиста демократична магия, само дето фокусникът пак е забравил да ни покаже ръкавите си.

В българската публична среда има един безотказен индикатор, че даден конкурс за публична длъжност навлиза в зоната на апаратните договорки – моментът, в който официалните институции замлъкват, а през удобни информационни канали започват да изтичат внушения за „вече очертал се фаворит“. Точно тази класическа драматургия наблюдаваме в момента около битката за директорския стол в Радио Благоевград. Формално процедурата, чийто краен срок за документи изтече на 30 септември 2026 година, би трябвало да бъде витрина на стандартите в една европейска обществена медия. Търси се човек с минимум пет години журналистически стаж, поне три години управленски опит и ясна концепция как да преведе най-влиятелната регионална станция в Югозападна България през дигиталната трансформация. Реално обаче конкурсът се провежда зад плътна информационна завеса, през която прозират симптомите на дълбока вътрешна криза в радиото и контурите на една твърде вероятна управленска схема, чиято цел е да легитимира предварително взето в София решение, без то да минава през неудобството на публичния дебат.

Въпросът тук изобщо не е просто кой от петимата кандидати – Христина Борисова-Камбитова, Маргарит Русев, Силвия Домозетска, Елеонора Тропанкова или Йона Мавревска – ще седне в кабинета на досегашния директор Рина Далева. Истинският въпрос, който екипът на „Топ Преса“ поставя като водеща линия на своето разследване, е защо Българското национално радио отказва на данъкоплатците и на собствената си аудитория елементарна прозрачност. Когато през 2024 година Съветът за електронни медии избираше генерален директор на БНР, цялата процедура се развиваше под прожекторите – с публикувани концепции, открити изслушвания и ясни аргументи кой за какво гласува. Днес, когато същият този генерален директор Милен Митев и неговият Управителен съвет трябва да назначат ръководител на ключовото регионално звено в Благоевград, правилата внезапно се оказват други. Петчленна комисия от централното ръководство в София пристига в сградата на Радио-телевизионния център, изслушва кандидатите на закрити врати и си тръгва, без да остави след себе си нито един публичен документ. Няма публикувани концепции, които слушателите и гилдията да сравнят. Няма таблица с оценки, няма критерии за точкуване, няма официален протокол, няма мотиви. Има само едно удобно пуснато в местния печат твърдение, че кандидатурата на Христина Борисова-Камбитова е получила „най-голямо одобрение от комисията“.

Точно в тази точка апаратната логика става прозрачна за всеки, който познава механизмите на медийното управление у нас. В структурата на БНР подобни вътрешни комисии нямат императивна власт – те са консултативен буфер, а окончателният подпис принадлежи на генералния директор след съгласуване с Управителния съвет. Когато при липса на какъвто и да е официален резултат в публичното пространство се инжектира новината за „одобрението“ на един конкретен външен кандидат, това работи като двойна застраховка. От една страна, общественото мнение и колективът на радиото биват предварително подготвени за неизбежното, като им се внушава, че изборът е обективен резултат от някаква експертна преценка. От друга страна, самата комисия служи като колективен щит, зад който централното ръководство в София може удобно да раздели отговорността за едно политически или корпоративно чувствително назначение. Най-логичната хипотеза, която изплува от този информационен полумрак, е, че сме свидетели на контролирана процедура: вътрешните проблеми в Радио Благоевград се използват като аргумент, че системата не може да се реформира сама отвътре, профилите на вътрешните кандидати се минимизират медийно, а на сцената се извежда външен мениджър от частния сектор и събитийния бизнес, чиято задача е да преформатира радиото по нов, пазарно и партньорски ориентиран модел.

Че ситуацията се моделира именно по този начин, личи от изключително показателния начин, по който бяха представени биографиите на претендентите в първоначалните публикации за конкурса. В тях вътрешните хора от радиото бяха сведени до почти декоративни фигури, докато тежестта беше изцяло наклонена към външния фаворит. Да опишеш журналист като Елеонора Тропанкова единствено като „младата журналистка, водеща на делнични предавания“, означава умишлено да изтриеш близо две десетилетия теренна работа в същото това радио и цяла колекция от национални отличия за социална и човешка журналистика – от „Валя Крушкина“ и Web Report до „Журналистика за развитие“ и признанието на JCI за една от най-изявените млади личности на България. Още по-фрапиращо е мълчанието около биографията на д-р Маргарит Русев. В опитите да бъде представен просто като местен музикален продуцент, загрижен за битовите условия, услужливо беше пропуснат фактът, че само преди две години същият този Русев беше допуснат от СЕМ като официален кандидат за генерален директор на цялото БНР и стоеше на една маса като пряк конкурент на Милен Митев. Това не са случайни пропуски на разсеяни репортери; това е класическо рамкиране, което трябва да внуши, че в Радио Благоевград няма хора с мащаб и следователно спасението трябва да дойде отвън.

Но ако погледнем кандидатурите през призмата на реалните управленски модели и биографичните дефицити, картината става далеч по-сложна и неудобна за всеки един от петимата. Христина Борисова-Камбитова безспорно притежава най-тежката визитка извън системата на общественото радио – бивш заместник-кмет на Благоевград, директор на международния фестивал „Франкофоли“, човек със заслуги за мащабни събития като концерта на Лили Иванова в парижката зала „Олимпия“ и действащ директор „Комуникации и проекти“ в частния радиогигант Radioplay Media. Само че точно тук се ражда и големият, фундаментален сблъсък на философии. Общественото радио не е фестивална сцена, нито е комерсиална радиомрежа, чиято цел е да продава ефирно време и да гради корпоративни партньорства. Когато в заданието на конкурса се говори за привличане на спонсори и разширяване на партньорствата с институции, а водещият кандидат идва от света на общинската власт, публично финансираните фестивали и частния медиен маркетинг, журналистическият въпрос е неизбежен: къде точно минава червената линия между финансовото стабилизиране на медията и подмяната на нейната обществена мисия с пиар обслужване? Как един директор с подобен бекграунд ще гарантира абсолютна редакционна дистанция от досегашните си общински, политически и бизнес партньори в един регион, в който местната власт традиционно гледа на медиите като на инструмент за влияние?

Същите безкомпромисни въпроси обаче висят със страшна сила и над останалите четирима претенденти, защото нито един от тях не влиза в тази битка без бели петна или структурни противоречия в досието си. Маргарит Русев може и да познава всяка тонколона, всеки архивен запис и всеки човек в това радио, може да е избиран за „Номер едно“ от колегите си и да има национална концепция за БНР още от 2024 година, когато проповядваше мандатност и конкурсно начало. Но когато днес като ръководител на Музикално-продуцентския комплекс излиза и казва, че в радиото има лош колегиален климат, демотивация и рушаща се база, той дължи отговор на един много прост въпрос: къде беше самият той, като част от управленската структура на тази медия, докато тези процеси са гниели отвътре? Човекът от системата винаги носи институционалната памет, но носи и част от вината за статуквото. При Силвия Домозетска, която разполага с респектиращ тридесетгодишен опит в телевизията, радиото и културните институции, проблемът е нейното постоянно движение като махало между журналистиката и общинската администрация в Благоевград – от радиото към директорския пост по културата в общината, после обратно към радиото и музея, до степен, в която и през тази есен общината я представя като пиар експерт. Как се прави независима, критична журналистика спрямо местната власт, когато професионалната ти орбита непрекъснато пресича кабинетите на същата тази власт?

Още по-интересен е казусът при останалите две кандидатури, където се сблъскват проблемът за управленския мащаб и проблемът за институционалната идентичност. Елеонора Тропанкова е блестящ пример за социално ангажиран журналист и глас на каузи, но през 2026 година управлението на регионална медия не може да се изчерпи с добри намерения за обучения на персонала и успокояване на нервите в нюзрума. Тук липсва отговорът на въпроса как точно се печели млада аудитория, как се монетизира дигитално съдържание, как се внедрява изкуствен интелект и как се управляват бюджети в среда на жестока конкуренция за вниманието на потребителя. А при Йона Мавревска, която от седем години е лицето на институционалния пиар в Административен съд – Благоевград след кариера в БНТ2 и със стара, макар и непотвърдена официално медийна сянка от 2011 година за пиар работа около партия ЛИДЕР, въпросът е чисто концептуален и дори законов. Първо, как след години, прекарани в писане на официални съобщения от името на съдебната власт, превключваш обратно на вълна, в която трябва да разследваш и притискаш институциите? И второ, как точно се изчисляват изискуемите по обява пет години чист журналистически и три години управленски стаж в медии при всеки един от кандидатите – проверка, която трябва да бъде направена година по година и договор по договор за всички петима, без никакви изключения.

Над всички тези персонални детайли обаче стои голямата, премълчавана драма, която всъщност взривява фасадата на този конкурс. Когато почти всички вътрешни кандидати в един глас говорят за тежки проблеми в отношенията между служителите, за липса на мотивация и за нужда от управление на конфликти, а самото ръководство на БНР записва в условията си „поддържане на спокойна работна атмосфера и ясни критерии за оценка на работата“, това означава само едно – вътре в Радио Благоевград тлее сериозна институционална криза. И това вече не е тема за куртоазни репортажи, а за истинско разследване, което „Топ Преса“ ще поведе в три конкретни посоки: разсекретяване на протоколите и оценките на комисията, пълна ревизия на кадровото и финансовото състояние на радиото през последните пет години и проверка на всички търговски, общински и политически обвързаности на кандидатите. Колко души са напуснали или са били принудени да си тръгнат от Радио Благоевград в мандата на Рина Далева, чието име впрочем все още виси по официалните регистри ту като директор, ту като изпълняващ длъжността, въпреки слуховете за пенсиониране? Има ли подавани жалби за тормоз, сигнали до синдикатите, трудови дела и вътрешни одити, които София удобно е замитала под килима? И най-важното – колко точно струва издръжката на Радио Благоевград на българския данъкоплатец, как се разпределят парите за хонорари и техника, кои фирми печелят обществените поръчки за поддръжка и с какви реални бюджети петимата кандидати смятат да финансират смелите си мечти за подкасти и мобилни студиа? Защото без отговорите на тези въпроси, изборът на нов директор няма да бъде начало на реформа, а просто поредната тиха подмяна на караула в една обществена медия, чиято сметка винаги плащат гражданите.