ТАЙНИТЕ СОФРИ, ПРОРОЧЕСТВА И ДРАМИ НА ПРЕЗИДЕНТИТЕ В ПИРИНСКО!

Повече от три десетилетия Пиринският край е тайната обетована земя за българските държавни глави, мястото, където лъскавият софийски протокол се пука по шевовете и отстъпва място на суровата истина, балканските страсти, мистиката и горещата македонска кръв. Тук, между острите зъбери на Пирин, граничните бариери с Гърция и старите калдъръмени улички от Вароша до Неврокоп, президентите на България винаги са сваляли маските си. Екипът на „Топ Преса“ разрови най-дълбоките архиви, изтупа праха от забравени общински папки и събра на едно място неразказаните истории за това как първите мъже и жени на държавата са крачили из Югозапада от зората на демокрацията до наши дни. Това не е суха хроника на рязане на ленти и скучни речи, а истински политически трилър с аромат на неврокопски тютюн, петрички пророчества, тайни дипломатически совалки и скрити зад кадър местни интриги, които и до днес карат старите апаратчици в региона да цъкат с език и да клатят глави.

Всичко започва в онези бурни, гладни и романтични години след Десети ноември, когато държавата буквално се цепи по шевовете, а първият демократично избран президент д-р Желю Желев трябва да гаси пожари с голи ръце. Малцина днес си спомнят как през горещата есен на 1991 година, веднага след изборите на тринадесети октомври, Неврокопският край и Якоруда са на косъм от взрив заради опасния бойкот на училищата и исканията за изучаване на турски като майчин език. Докато София трепери да не пламне етническа искра в смесените общини Гоце Делчев, Сатовча и Якоруда, Желев спешно праща най-доверените си съветници на тайна мисия по селата, за да усмирят страстите преди прочутото си обръщение към нацията от двадесет и седми октомври. Тогавашният кмет на Гоце Делчев Хенрих Михайлов се хвърля в огъня и успява да овладее ситуацията в общината, макар в Якоруда нещата да остават напрегнати още дълго време. Точно тази невидима драма обаче отваря вратата за най-колоритното и направо комично президентско гостуване в историята на Югозапада, случило се само няколко месеца по-късно, през 1992 година, когато самият Желю Желев пристига на крака в Гоце Делчев заедно със съпругата си Мария.

Днес звучи невероятно, но тогава пред местната власт в лицето на кмета Хенрих Михайлов и общинския секретар Костадин Караянев изниква чутовен, направо инфарктен проблем – къде, за бога, да нахранят държавния глава на обед! Старите комунистически резиденции и ведомствени столове са табу за синия президент дисидент, а частният бизнес в провинциалния град едва прохожда между купонната система и първите сергии. След трескаво умуване спасението е намерено в ресторант „Егея“ на предприемача Петър Джепков, който приема височайшата делегация и спасява честта на града. Снимките от онзи ден, пазени с години в общинските чекмеджета и по-късно предадени по един чисто човешки и джентълменски начин от дългогодишния  кмет Владимир Москов на неговия син предшественик Михайлов, разкриват уникални детайли. Оказва се, че дори началникът на президентските гвардейци, които пазят Желев по улиците на града, е наше момче – неврокопчанинът Георги Партенов, а на масата до президента сяда неговият стар състудент от университета и легендарен директор на Второ основно училище Славчо Бухлев. Пак Желев е човекът, който през ноември 1991 година прерязва лентата на Американския университет в Благоевград и превръща бившия окръжен град в балкански Кеймбридж, а тринадесет години по-късно, на седми април 2004 година, вече като старейшина на прехода, се връща в областния център, за да сложи тогата на почетен доктор на Югозападния университет „Неофит Рилски“.

Ако при философа Желев нещата минават под знака на скромните софри и академичния дух, то неговият наследник Петър Стоянов остава завинаги белязан от мистиката на Петричкото корито и феномена Ванга. Историята е достойна за холивудски сценарий и се разиграва в най-жежките дни на 1996 година, броени седмици преди пророчицата да си отиде от този свят, докато младият пловдивски адвокат още обикаля страната като кандидат за „Дондуков“ 2. Негови верни съмишленици от Петрич го убеждават, че в този край нищо голямо не се случва без благословията на леля Ванга, а племенникът на петричката светица урежда заветната среща. Стоянов прекрачва прага с огромно вълнение, а незрящата пророчица буквално го прострелва с думите, изречени на неповторим петрички диалект: „Ти ке бидеш!“. Години наред жълтите вестници в София спекулират какво още му е прошепнала Ванга на четири очи, докато самият Стоянов пред списание „Биограф“ с усмивка оставя загадката отворена – дали пророчицата е видяла бъдещето в отвъдното, или просто като опитен психолог е усетила хъса на бъдещия победител.

Иронията на съдбата е, че пет години по-късно, на двадесет и пети октомври 2001 година, в разгара на най-тежката си битка за втори мандат, Стоянов отново търси спасение по същия маршрут. Тогава щабът му чертае светкавичен десант през Кресна, среща с младежи и интелектуалци в Сандански и горещо събиране със симпатизанти в читалището в Петрич, но този път Ванга вече я няма да повтори заветното „Ти ке бидеш!“ и само няколко седмици по-късно той губи короната от Георги Първанов. Въпреки това любовта на Стоянов към Югозапада не угасва дори когато слиза от властта. На двадесет и първи януари 2007 година той пристига в Благоевград като лидер на СДС и вдига пушилка до небето с остра пресконференция за съдбата на българските медици в Либия, скастряйки софийските политици да не си измиват ръцете с националната трагедия, преди да поеме към Симитли и Петрич. Още по-емоционално е завръщането му в южния град на първи септември 2015 година за шумното откриване на новата спортна бижутерска зала „Арена Петрич“, вдигната с европейски пари заедно с гръцката община Серес. Макар официалната лента да режат тогавашният министър на икономиката Божидар Лукарски и легендарният петрички кмет Вельо Илиев в компанията на управниците на Сандански, Струмяни и Кресна, всички погледи в залата са приковани именно в бившия президент, за когото Петрич завинаги остава градът на сбъднатото пророчество.

Когато на президентския трон сяда историкът Георги Първанов, визитите в Пиринско придобиват размаха на истински всенародни манифестации, в които геополитиката се меси с тежки трапези и хайдушки песни. Безспорно най-великият ден за целия Неврокопски край в новата му история настъпва на девети декември 2005 година. Десетилетия наред след Втората световна война хората от Гоце Делчев, Хаджидимово, Гърмен и Сатовча живеят като в глуха улица, затворени зад телените мрежи на граничния кльон, докато белите скали на гръцката планина Боздаг се виждат с просто око от прозорците им. В онзи студен декемврийски ден Първанов и гръцкият му колега Каролос Папуляс застават един до друг в сърцето на прохода, точно в „Тунела на гръцко-българското приятелство“, за да прережат лентата на новия граничен пункт „Илинден–Ексохи“. Хиляди нашенци и гърци се стичат към браздата, министри, депутати и кметове се блъскат за снимка, а покойният вече и безкрайно обичан Неврокопски митрополит Натанаил заедно с гръцкия владика Йеротеос ръсят със светена вода асфалта, който най-после връзва Гоце Делчев с Драма и Бяло море.

Само осем месеца по-късно, на пети август 2006 година, Първанов отново е на седмото небе в Пиринско, този път сред вековните буки на прохода Предел за грандиозния събор „Пирин пее“. Поводът е сто и третата годишнина от Илинденско-Преображенското въстание, а държавният глава не просто държи пламенна реч на тържествения концерт и открива нов паметник на героите, но и буквално потъва сред народа. В златния архив на радиото още се пази уникален звуков запис как президентът се спира при прочутите певици от Сатовча, слуша уникалното им високо пеене и си говори с тях като със стари познайници.

Най-личната, най-интимната и разтърсваща връзка с региона обаче принадлежи на Росен Плевнелиев – първия български държавен глава, чийто пъп е хвърлен в полите на Пирин. Роден в Гоце Делчев на четиринадесети май 1964 година и израснал по улиците на Благоевград, където завършва елитната Математическа гимназия, Плевнелиев прави нещо невиждано веднага след като влиза в президентството. На четвърти май 2012 година той решава да започне голямата си национална обиколка не от София или Пловдив, а от родния си край. Сутринта свежда глава в Благоевград пред паметта на Гоце Делчев в деня на неговата гибел, но истинската сензация се случва часове по-късно, когато президентският кортеж поема по стръмните завои към гърменското село Рибново. Никога преди това, от Освобождението до 2012 година, крак на български владетел или президент не е стъпвал в прочутото помашко село, известно в цял свят със своите писани невести и трудолюбиви хора! Посрещнат от цялото село на площада, Плевнелиев захвърля написаните от съветниците му кухи фрази и заговаря направо от сърцето си. Признава пред слисаните планинци как самият той като дете е ставал в тъмни зори да ниже тютюн с часове, знае какво е да ти лепнат пръстите от черната смола и изстрелва крилатата фраза, която влиза в историята на региона – че в България едно момче от Гоце Делчев може да започне живота си с игла за тютюн и да стигне до върха на държавата! Вечерта обиколката му завършва триумфално в родния Гоце Делчев, където земляците му го посрещат като свой.

Две години по-късно, на девети октомври 2014 година, Плевнелиев отново е в епицентъра на събитията в Югозапада, този път за величествената хилядна годишнина от смъртта на цар Самуил. Тогава под вековните дървета на Самуиловата крепост край петричкото село Ключ се разиграва невиждан спектакъл – хиляди хора от Петричко и цяла България гледат със затаен дъх историческата възстановка „Неослепена памет“, а небето над Беласица се раздира от тържествената заря-проверка след емоционалното слово на президента. Като истински домакин на Югозапада, на двадесет и трети юни 2016 година Плевнелиев решава да покаже перлата на региона и на своя германски колега Йоахим Гаук. Двамата президенти пристигат в Рилския манастир, където лично игуменът, Адрианополският епископ Евлогий, ги води пред чудотворните мощи на свети Иван Рилски и съкровищата на манастирския музей, превръщайки светата обител в сцена на високата европейска дипломация.

С идването на генерал Румен Радев и вицепрезидента Илияна Йотова президентските совалки в Пиринско придобиват строгия, маршов ритъм на военните почести и битката за историческата памет. На пети октомври 2020 година Радев пристига в Благоевград за сто и осмата годишнина от освобождението на Горна Джумая. Площад „Георги Измирлиев“ кънти от ботушите на почетния караул, развяват се свещени реплики на бойни знамена, а президентът държи тежка патриотична реч. Две години по-късно, в края на юли 2022 година, Радев поема под личния си патронаж юбилейното шестнадесето издание на „Пирин пее“ за шестдесетгодишнината на събора на Предел, събрало над хиляда и петстотин самодейци, макар около личното му присъствие пред паметника на загиналите до последно да витае интрига в предварителните сводки от региона. Затова пък на пети октомври 2024 година, точно десет години след паметната вечер на Плевнелиев, Румен Радев прави истинска демонстрация на държавна и духовна мощ край село Ключ. На Самуиловата крепост до президента застават лично новоизбраният български патриарх Даниил, Неврокопският митрополит Серафим и дори Струмишкият владика Наум от съседна Северна Македония – ясен знак пред целия свят чия е паметта за великия български цар Самуил!

Финалният акорд в тази тридесет и пет годишна президентска сага в Пиринско бе поставен съвсем наскоро, на трети октомври 2026 година, когато Илияна Йотова поведе „Шествието на паметта“ в Благоевград за сто и четиринадесетата годишнина от свободата на Горна Джумая. Изтеглено в съботния ден преди историческия пети октомври, гостуването ѝ премина през калдъръма на стария квартал „Вароша“, където тя разгледа уникалната изложба за старите горноджумайски къщи, хора и салтанати, преди кортежът ѝ да се спусне на юг за мащабна двудневна обиколка през Струмяни, Сандански, Петричкия край и Гоце Делчев. Защото едно е сигурно в българската политика – който и да седне в коженото кресло на „Дондуков“ 2, рано или късно пътят му неизбежно минава през завоите на Кресна и Предел. Там, където Пирин планина гледа строго отвисоко, а хората помнят всяка дума, всяка наздравица и всяко обещание!