За нещата, за които никой не говори- за Газа, за смъртта, която не свършва, и за цената на една война, измервана не само в убити, а в разрушени животи

Понякога една война се побира в едно число. 105. Не 105 души, загинали вчера. Не 105 жертви от последния удар. А 105 човешки останки, които са лежали под тонове бетон почти три години, докато техните близки са чакали да разберат дали някога ще могат да погребат хората, които са обичали.

На 1 октомври 2026 г. стотици палестинци се събраха в град Газа, за да погребат останките на 105 души, открити под развалините на жилищни сгради в района Ал-Ярмук. Палестинските семейства извършиха молитвата за мъртвите преди останките, увити в палестински знамена, да бъдат отнесени към гробището „Шейх Радван“. Според палестинските власти останките са били открити при операция, продължила 17 дни и извършена с участието на египетски технически екипи и Международния комитет на Червения кръст.

Тези хора са били убити при израелските въздушни удари в района на комплекса „Ал-Тадж“ на 25 октомври 2023 г. Съобщенията за операцията сочат, че са били разрушени множество жилищни сгради, включително седеметажната сграда „Ал-Тадж 3“. Според палестинските власти ударите са били извършени с най-малко 20 бомби. Точните обстоятелства около всеки отделен смъртен случай не могат днес да бъдат независимо установени, но фактът, че останките на 105 души са били извадени от разрушените сгради и погребани на 1 октомври 2026 г., е потвърден от няколко международни и регионални медии.

Почти три години. Толкова време някои семейства са чакали последното сбогом.

За едни това е било чакане за погребение. За други — чакане за доказателство, че човекът, когото са загубили, действително е бил сред онези, които са останали под развалините. За трети това е било живот в най-жестокото възможно междинно пространство — между надеждата и смъртта.

Един от оцелелите, Осама Шараф, разказва, че 37 членове на неговото семейство са били убити при атаката, като част от останките са били открити още в началото на войната, а други 16 — включително неговият баща, майка му и братята и сестрите му — са били намерени едва при последната операция.

Това не е просто новина.

Това е една от най-болезнените истини за войната в Газа: понякога смъртта настъпва в един ден, но погребението идва години по-късно.

Кадрите от Ярмук показват нещо, което статистиката не може да обясни. Останки, положени в погребални покрови. Хора, които ги носят на ръце. Семейства, които чакат. Молитва. Плач. И гробове, които е трябвало да бъдат изкопани още през 2023 г.

Но войната не позволява на хората да умират само веднъж. Първо идва ударът. След него идва разрушението. След разрушението — невъзможността да се стигне до затрупаните. След това идват месеци и години на чакане.

И накрая идва погребението.

Палестинската гражданска защита заявява, че в момента на атаката е било невъзможно да достигне до всички тела, а разрушаването на спасителната инфраструктура и липсата на тежка техника са превърнали издирването на хора под развалините в изключително трудна задача. Според палестинските власти от ноември 2025 г. насам са били открити над 630 тела и човешки останки под разрушени сгради в различни части на Газа, докато повече от 8000 души все още се смятат за погребани под отломките.

Тук започва една от историите, за които се говори твърде малко. Защото войната обикновено брои убитите в деня, в който са убити.

Газа показва друга реалност.

Човек може да бъде убит през 2023 г., а семейството му да получи възможност да го погребе през 2026 г. Между тези две дати стои цял един живот.

ВОЙНАТА НЕ ЗАПОЧНА НА 7 ОКТОМВРИ 2023 Г.

Но 7 октомври промени всичко.

Историята на израелско-палестинския конфликт обаче е много по-стара. Тя преминава през войната от 1948 г., създаването на Израел, масовото разселване на палестинци, войната от 1967 г., израелската окупация на Западния бряг и Източен Йерусалим, различните въстания, мирните процеси, атентатите, ракетните атаки и многобройните израелски военни операции.

През 2005 г. Израел изтегля войниците и заселниците си от вътрешността на Газа. След като през 2007 г. „Хамас“ поема контрола над Ивицата след вътрешнопалестинския конфликт с „Фатах“, Израел значително засилва ограниченията върху движението на хора и стоки и налага сухопътна, морска и въздушна блокада, позовавайки се на съображения за сигурност. Египет също ограничава движението през „Рафах“. ООН описва последиците от тези ограничения като фактор, който сериозно е влошил хуманитарните и икономическите условия в Газа.

Това не оправдава атаката от 7 октомври 2023 г. Но без тази предистория историята остава непълна.

На 7 октомври 2023 г. бойци, водени от „Хамас“, извършват мащабна атака срещу Израел. По данни, цитирани от Associated Press, са убити около 1200 души, предимно цивилни, а 251 души са взети за заложници.

Разследване на Human Rights Watch заключава, че водени от „Хамас“ въоръжени групи са извършили множество военни престъпления и престъпления срещу човечеството, включително умишлени убийства на цивилни, вземане на заложници и незаконно лишаване от свобода. Организацията посочва, че свидетелски разкази, фотографии и видеозаписи показват случаи, при които цивилни са били умишлено търсени и убивани.

Това трябва да бъде казано ясно. Убийството на цивилен не става по-малко престъпно, защото цивилният е израелец. Заложникът не става по-малко човек, защото е бил отвлечен от „грешната“ страна. Дете не носи отговорност за политиката на държавата, в която е родено.

ПОСЛЕДВА ДРУГАТА КАТАСТРОФА

След атаката от 7 октомври Израел започва мащабна военна операция в Газа, като заявява, че целите са унищожаването на военния потенциал на „Хамас“ и освобождаването на заложниците.

Израел последователно заявява, че военните му действия са насочени срещу „Хамас“, а не срещу палестинското цивилно население, и обвинява групировката, че използва цивилни райони и инфраструктура за военни цели. Тази позиция е част от историята и професионалната журналистика не може да я пропусне.

Но има и друг въпрос. Какво се случва с цивилното население, когато войната се води в една от най-гъсто населените територии на света?

Отговорът вече се вижда в развалините.

Към 27 септември 2026 г. Министерството на здравеопазването в Газа съобщава за 74 016 убити палестинци и 175 068 ранени от началото на войната. Associated Press отбелязва, че данните са на здравното министерство в Газа, което е част от управляваната от „Хамас“ администрация, но че неговите подробни регистри са използвани широко от международни организации и агенции на ООН.

Това число трябва да бъде четено внимателно. То не означава автоматично, че всеки загинал е цивилен. Не означава и че всеки загинал е боец. То е отчетената от местните здравни власти бройка, която при условията на война има ограничения при независимата проверка. Но зад числото стоят хора.

Майки. Бащи. Деца. Лекари. Учители. Журналисти. Шофьори. Строители.Студенти. Възрастни хора.Бебета. Хора, чиито имена никога няма да стигнат до първата страница на голям международен вестник.

74 000 НЕ Е КРАЯТ НА ИСТОРИЯТА

Най-страшното е, че окончателната равносметка на загиналите може никога да не бъде известна веднага. Под развалините има хора, които още не са открити. Има тела, които не са идентифицирани. Има семейства, които все още не знаят къде се намират техните близки.

Според оценки, цитирани от международни медии и свързани с данни на ООН, около 61 милиона тона развалини са натрупани в Газа, а палестинските власти оценяват броя на хората, които може да останат под отломките, на над 8000. ООН предупреждава, че разчистването на разрушенията може да отнеме години.

61 милиона тона. Числото е толкова огромно, че почти губи смисъла си. Затова трябва да го преведем на човешки език. Това означава милиони тонове бетон, стомана, тухли, прах и отломки, сред които могат да се намират човешки останки. Багерът може да извади бетон. Може да извади метал. Може да извади детска играчка. Може да извади семейна снимка. И може да извади човешка кост. Защото под развалините не лежат само сгради.

Лежат животи.

НЕЩАТА, ЗА КОИТО НИКОЙ НЕ ГОВОРИ

Говорим за убитите. По-малко говорим за хората, които са останали живи. А именно те ще носят войната още десетилетия. Човек може да оцелее и въпреки това да загуби дома си, семейството си, работата си, образованието си, здравето си, чувството си за сигурност и представата си за бъдещето. Това е другата смърт.

Смъртта на нормалния живот.

ДЕЦАТА, КОИТО РАСТАТ В РУИНИ

Войната не краде само детски животи. Тя краде детството.

UNICEF съобщава, че през 2025 г. всички приблизително 320 000 деца под петгодишна възраст в Газа са били изложени на риск от остра недохраненост. Всички 637 000 деца в училищна възраст са били без достъп до формално образование, а 95,5% от училищата са били повредени или разрушени.

UNESCO съобщава, че към юли 2025 г. 97% от училищата в Газа са претърпели някаква степен на физическа повреда, а 518 от 564 училища се нуждаят от цялостно възстановяване или сериозна рехабилитация, за да могат отново да функционират.

При висшето образование картината не е по-малко тежка.

Оценката, представена от UNESCO през ноември 2025 г., показва, че 95% от университетските кампуси са били засегнати, като 22 от 38 са били напълно разрушени, а други 14 са понесли различна степен на щети.

Това не е просто разрушаване на сгради. Това е разрушаване на бъдеще. Дете, което не ходи на училище една година, губи знания. Дете, което не ходи на училище три години, губи част от детството си. Но дете, което прекарва години сред бомбардировки, разселване, глад и смърт, може да загуби нещо още по-фундаментално — усещането, че светът изобщо може да бъде безопасно място.

През първата половина на 2026 г. UNICEF съобщава, че близо девет от десет деца, консултирани в Газа, са заявили нужда от психосоциална подкрепа. От началото на примирието през октомври 2025 г. до края на юни 2026 г. са били докладвани 277 убити деца.

Това е невидимият фронт.Той няма танкове. Няма ракети. Няма сирени. Но може да остане в човека за цял живот.

БОЛНИЦАТА КАТО ПОСЛЕДНО УБЕЖИЩЕ

Във война болницата би трябвало да бъде мястото, където човек отива, когато всичко друго е загубено. В Газа самата болница се превърна в част от разрушения пейзаж.

Световната здравна организация съобщава през май 2025 г., че най-малко 94% от болниците в Газа са били повредени или разрушени. От 36 болници само 19 са функционирали, при това с тежки ограничения. WHO съобщава и за 697 атаки срещу здравеопазването от началото на войната до този момент.

Това има последствия, които не се виждат в една телевизионна картина. Човек с диабет има нужда от инсулин. Пациент с рак има нужда от лечение. Жена има нужда от безопасно раждане. Дете с тежка травма има нужда от операционна. Човек, който е загубил крака си, има нужда от протеза. И когато здравната система бъде разрушена, всяка от тези нужди се превръща в потенциална трагедия. Войната убива бързо.

Последиците могат да убиват бавно.

ВОДАТА — ДРУГАТА КАТАСТРОФА

Има особена жестокост в разрушаването на нещо, което на пръв поглед не прилича на оръжие. Тръба. Помпа. Водопровод. Канализация. Пречиствателна станция. За човека, който няма чиста вода, това вече е въпрос на живот и смърт.

Войната превръща инфраструктурата в част от хуманитарната катастрофа, защото когато електричеството, водоснабдяването, канализацията и пречистването не работят, опасността не идва само от непосредствения удар.

Тя идва след него. Под формата на инфекции. Замърсяване. Недохранване. Болести. И още един невидим враг — времето.

ГЛАДЪТ НЕ Е ПРОСТО ПРАЗЕН СТОМАХ

Гладът променя човека. Първо преставаш да избираш какво искаш да ядеш. После започваш да мислиш само за това какво можеш да намериш. След това започваш да продаваш вещи — дрехи, телефон, бижута, предмети от дома. Всичко, което може да бъде заменено за храна. И накрая остава само едно желание: някой да донесе хляб.

Войната не измерва глада само в калории. Тя го измерва в достойнство. Когато човек трябва да избира между това да нахрани детето си и да запази последната вещ, останала от дома му, войната вече е проникнала много по-дълбоко от разрушената сграда.

ИМА И ДРУГА СМЪРТ — СМЪРТТА НА ПАМЕТТА

Когато един дом бъде разрушен, не изчезва само сградата. Изчезват семейните снимки, документите, дипломите, детските рисунки, книгите, писмата, сватбените снимки и предметите, които никога не са имали голяма финансова стойност, но са били единствените оригинални свидетелства за живота на едно семейство.

Войната унищожава архивите на обикновените хора. И когато някой ден оръжията замлъкнат, милиони ще трябва да възстановяват не само домовете си. Ще трябва да възстановяват и доказателствата, че някога са живели там.

КОГАТО ЗАГИВА ЖУРНАЛИСТЪТ, ЗАГИВА И СВИДЕТЕЛ

Журналистите също се превърнаха в част от цената на тази война. Комитетът за защита на журналистите документира стотици случаи на убити журналисти и медийни работници във връзка с войната и предупреждава, че достъпът до Газа и трудностите при проверката на информацията правят окончателното преброяване сложно и подлежащо на актуализация.

Това е важен урок. Във война не всичко, което се твърди, може да бъде доказано веднага. И именно затова журналистиката трябва да бъде по-внимателна, а не по-шумна. Тя трябва да казва кой твърди нещо, какво е независимо потвърдено, какво не е потвърдено и какво остава предмет на спор.

Истината не се нуждае от преувеличение. Тя е достатъчно страшна и без него.

МЕЖДУНАРОДНОТО ПРАВО ВЛЕЗЕ В ТАЗИ ВОЙНА

На 29 декември 2023 г. Южна Африка заведе дело срещу Израел пред Международния съд на ООН по Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид.

През януари 2024 г. съдът постанови временни мерки, които задължиха Израел да предприеме мерки в рамките на своите правомощия за предотвратяване на действия, попадащи в обхвата на Конвенцията за геноцида, включително убийства, причиняване на тежки физически или психически вреди и умишлено създаване на условия на живот, които могат да доведат до физическо унищожение на защитената група. Съдът нареди и мерки относно хуманитарната помощ.

През март и май 2024 г. съдът потвърди и разшири временните мерки, включително във връзка с хуманитарната ситуация в Рафах.

Отделно от съдебното дело различни правозащитни организации са направили свои правни оценки. Това са оценки и заключения на тези организации, а не присъда на Международния съд.

Израел отхвърля обвиненията и заявява, че води война срещу „Хамас“, а не срещу палестинското население, и че се стреми да ограничи цивилните жертви.

МЕЖДУНАРОДНИЯТ НАКАЗАТЕЛЕН СЪД СТИГНА ДО ДРУГ ЕТАП

На 21 ноември 2024 г. Международният наказателен съд издаде заповеди за арест на израелския премиер Бенямин Нетаняху и бившия министър на отбраната Йоав Галант. Според съда заповедите се отнасят до предполагаеми военни престъпления и престъпления срещу човечеството, включително предполагаемото използване на глада като метод на война, предполагаемо умишлено насочване на атаки срещу цивилното население и други предполагаеми престъпления.

Съдът издаде и заповед за арест на Мохамед Дейф във връзка с предполагаеми престъпления, свързани с атаката от 7 октомври 2023 г. През февруари 2025 г. производството срещу него беше прекратено след уведомяване на съда за смъртта му.

НЯМА ПО-ГОЛЯМО ЖИВОТНО ОТ ЧОВЕКА

И може би точно тук трябва да спрем. Да оставим за момент знамената, лозунгите и политическите речи. Да оставим въпроса кой е „нашият“ и кой е „чуждият“ и да погледнем човека.

Човекът е съществото, което е създало болници, библиотеки, университети, музика, поезия и закони, но същевременно е създало оръжия, способни да унищожат цели градове. Няма по-голямо животно от човека.

Не защото животните са добри, а хората са лоши. А защото човекът притежава нещо едновременно прекрасно и страшно: избор.

Животното може да убие от глад, страх, защита на територия или инстинкт за оцеляване. Човекът може да знае, че другият страда, да разбира последствията и въпреки това да продължи. Може да планира. Може да организира. Може да изобретява технологии за разрушение. Може да превърне насилието в заповед, заповедта в процедура, процедурата в статистика и статистиката-в нещо, което вече почти никой не усеща.

Това е страшната страна на човешкия разум. Същият разум, който е създал лекарството, може да създаде бомбата. Същата ръка, която държи детска ръка, може да държи оръжие. Същият език, който може да каже „обичам те“, може да измисли оправдание защо другият няма право да живее.

Животните убиват. Природата може да бъде жестока. Но човешката жестокост притежава способност да бъде организирана, технологична, бюрократична и дългосрочна. Тя може да бъде планирана, финансирана, оправдавана, превърната в заповед и след това-в статистика.

НАЙ-СТРАШНОТО Е, КОГАТО СМЪРТТА СТАНЕ НОРМАЛНА

В началото всеки удар е новина. След това десетият удар е новина. След сто удара започва да се появява статистика. След хиляди жертви се появяват графики. След десетки хиляди започва да се появява умора.

И точно там се крие една от най-страшните опасности на всяка продължителна война. Човекът започва да свиква. Свиква с децата под развалините, с майките, които плачат, с болниците без достатъчно ресурси, с палатките, с глада, с погребенията и с числата.

И когато човек започне да свиква със смъртта на непознатия, войната вече е направила нещо повече от това да разруши град. Тя е започнала да променя човешката чувствителност.

А КАКВО ЩЕ ОСТАНЕ СЛЕД ВОЙНАТА?

Това е въпросът, за който се говори най-малко. Какво ще стане, когато оръжията замлъкнат? Кой ще извади останалите тела? Кой ще идентифицира останките? Кой ще изчисти десетките милиони тонове развалини? Кой ще възстанови болниците? Кой ще построи училищата? Кой ще възстанови университетите?

Кой ще даде протези на хората, които са загубили крайници? Кой ще лекува травмата? Кой ще върне децата в класните стаи? Кой ще помогне на майката, която вече няма семейство? Кой ще обясни на едно дете защо баща му никога няма да се върне?

Кой ще възстанови документите? Кой ще възстанови семейните снимки? Кой ще възстанови доверието?

И може би най-трудният въпрос: как се възстановява човешкото достойнство след години, в които човекът е бил превръщан в мишена, число или странична щета?

105

В крайна сметка историята от Ярмук не е само история за 105 мъртви. Тя е история за начина, по който една война продължава да убива дори след самия удар.

Защото разрушената сграда остава. Разрушената болница остава. Унищоженото училище остава. Липсващият баща остава. Празният стол на масата остава. Детската играчка без детето остава. А под бетона понякога остава и самият човек.

Това е причината историята за 105-те тела да бъде много по-голяма от един ден на погребение. Тя е предупреждение, че войната има памет, че развалините крият хора, че статистиката закъснява и че погребенията могат да се случат години след смъртта.

Някои семейства не чакат победа. Не чакат отмъщение. Не чакат политическа реч. Чакат само да намерят своите мъртви.

ИМЕНАТА, А НЕ ЧИСЛАТА

На 1 октомври 2026 г. в Газа бяха погребани 105 души. Но истинската история започва там, където свършва погребението. Защото човек не погребва само тяло. Погребва бъдеще. Погребва планове. Погребва детство. Погребва нечия любов. Погребва нечий глас. Погребва една малка част от света. И може би точно затова трябва да помним имената, когато ги имаме. Не само числата. Не само знамената. Не само лозунгите. Имената.

Защото зад всяко число има човек. А зад всеки човек има семейство, история, спомени и някой, който го е обичал.

105 тела под руините не са просто 105 единици в статистика. Те са 105 човешки истории, прекъснати от войната.

И когато човек бъде превърнат само в число, той умира втори път — този път в паметта на живите. А когато откажем да видим човека отсреща като човек, първата стъпка към следващата война вече е направена.

В Ярмук семейства най-накрая получиха възможност да кажат: „Това е нашият човек.“ Почти три години след смъртта.

И това може би е една от най-тихите, най-болезнените и най-човешките истини за тази война: някои хора не са търсили победа. Търсили са само възможност да погребат своите мъртви.