Доц. Каравълчев: Срещу костите на Самуил връщаме негръцки документи – тогава Гърция не е имало
- октомври 1, 2026
Артефактите несъмнено са били повлияни от византийската културна среда, но това само по себе си не означава, че всеки предмет може да бъде определен като гръцки по национален произход
Договорката между България и Гърция за връщането на тленните останки на цар Самуил в България поставя въпроси, които надхвърлят символиката на едно историческо завръщане. Според обявената информация България трябва да предаде на Гърция 48 ценни църковни артефакта, произхождащи от манастира „Панагия Икосифиниса“ на планината Пангей, манастира „Свети Йоан Предтеча“ в Серес и Светата митрополия на Серес и Нигрита. Пред БГНЕС доц. Венцислав Каравълчев, преподавател в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, поставя именно този проблем.
Към момента липсва публична информация кои точно са тези 48 предмета. Не е ясно дали сред тях има ръкописи, икони, църковна утвар, мощи или други ценности, нито е представен подробен публичен опис, който да позволи на научната общност и обществото да разберат какво именно България се ангажира да предаде.
„В никакъв случай не могат да бъдат определени като гръцки. Просто няма Гърция по времето, когато двата манастира възникват“, категоричен е доц. Каравълчев. По думите му при разглеждането на тяхната история трябва да се говори за България, Източната Римска империя или Византия, но не и да се пренася съвременното понятие „Гърция“ назад във времето. „Гърция имаме от XIX век“, подчертава той.
Подробности за саркофага на цар Самуил
Това разграничение е съществено, когато става дума за произхода на културните ценности. Според доц. Каравълчев артефактите несъмнено са били повлияни от византийската културна среда, но това само по себе си не означава, че всеки предмет може да бъде определен като гръцки по национален произход.
Особено показателен според него е случаят с манастира „Свети Йоан Предтеча“ в Серес. „В съвременния си вид, поне за „Св. Йоан Предтеча“ в Серес, със сигурност иконостасът и голяма част от иконите са създадени от българи“, казва той. Доц. Каравълчев обръща внимание и на местната демографска картина от периода преди ХХ век, като посочва значителното българско население в района.
По думите му именно този контекст трябва да бъде взет предвид, когато се говори за културното наследство на манастира. „Ако отидете в „Свети Йоан Предтеча“ в Серес, един прекрасен манастир, ще видите, че иконостасът и една част от иконите са създадени от близките български села“, посочва той.
Историческите връзки с българската духовна традиция, според доц. Каравълчев, не се изчерпват с произведенията на изкуството. Той припомня и документи, свързани с български дарители, както и местни предания за връзките на манастира със средновековни български светци и духовници.
„Имаме дарствена грамота от цар Иван Шишман“, казва той, като допълва, че местното предание свързва манастира с ученици и последователи на свети Иван Рилски. В разговора той посочва и вероятното присъствие на свети Ромил Видински, свети Теодосий Търновски.
Подобен сложен исторически пласт доц. Каравълчев вижда и при „Панагия Икосифиниса“. Според него около мястото е съществувал раннохристиянски храм, а по-късно се оформя манастирски комплекс. Самото название на манастира, твърди той, също заслужава внимание.
„Името Икосифиниса е от славянското, няма как да е друго, освен българско – от „кошиница“ или „кошница“, казва доц. Каравълчев, като обръща внимание на местоположението на манастира в планината: „Отидете да видите къде е разположен манастирът. Това е буквално една кошница, в която той е разположен.“
Тези исторически аргументи водят до по-големия въпрос: може ли днешната териториална принадлежност на един манастир автоматично да определя националната принадлежност на всички предмети, които някога са се намирали в него?
Доц. Каравълчев е предпазлив по отношение на юридическата страна на въпроса и изрично уточнява: „Не съм специалист по международно право и не мога да кажа.“ Той обаче посочва, че двата манастира разполагат с множество патриаршески документи, но самото наличие на такива документи не би могло автоматично да реши въпроса за собствеността на всички културни ценности.
„Такива има и в Рилския манастир, има и в Бачковския манастир. Какво да ги правим? Да ги връщаме на Патриаршията?“, пита той.
Според него съществен проблем е опитът съвременните реалности да бъдат пренасяни към исторически периоди, в които политическите и националните категории са били различни.
Именно тук разговорът стига до най-чувствителната част от настоящата договорка – какво точно ще предаде България.
„На мен това, което ми прави впечатление и което според мен е обидно за българската общественост, е да се скриват параметрите на това, което се случва“, заявява доц. Каравълчев.
Той поставя въпроса защо обществото знае какво получава България, но не знае с необходимата конкретика какво ще бъде предадено. „Да, наистина, какво даваме, какво взимаме? Не искам да правя сравнение кое е по-ценно и кое не, но еуфоричното за мен не е много исторично“, казва той.
Доц. Каравълчев обръща внимание, че сред потенциалните предмети може да има не само църковна утвар, но и ръкописи, чудотворни икони и мощи на светци. Именно затова според него е необходимо да се знае какво точно е включено в договорката.
„Имаме и много ръкописи. Ще връщаме ли ръкописи? Няма ли да връщаме? Как ще се случи? Това е пълна тайна“, заявява той.
За учения проблемът не е само политически, а и научен. „На мен лично ми е дори обидно като човек, който се занимава с наука, да се укриват неща и то умишлено, още повече от цялата академична общност – какво точно ще се случи“, казва Каравълчев.
Скопие с остри реакции срещу връщането на останките на цар Самуил в България
Той не отрича значението на връщането на останките на цар Самуил в България. Напротив, определя цар Самуил като „велик български владетел“ и признава символното значение на неговото завръщане в София. Но поставя въпроса за цената на това завръщане. „Историята не можем да я мерим на кантар. Но все пак – какво там ще дадем?“, пита той.
И именно този въпрос остава без отговор.
„Какво губи София и въобще България в замяна? Това е въпросът, който си задавам аз и на който, за съжаление, не мога да ви дам отговор, защото нямам отговор“, заявява доц. Каравълчев.
Причината според него е липсата на конкретика. „Никой няма отговори“, казва той, а на финала на разговора формулира проблема още по-рязко: „48 предмета. Какви са те? Могат да бъдат 48 диаманта „Кох-и-Нор“, могат да бъдат 48 стъклени мъниста или пластмасови мъниста. Има разлика.“
Именно тази разлика предстои да бъде изяснена – не само заради историческата стойност на предметите, но и заради отговорността към културното наследство, което България съхранява.
blitz.bg
