ИНСТИТУЦИОНАЛЕН ПОЗОР И ЕВТИН ПИАР: ЕВРОДЕПУТАТСКАТА СЪЛЗА, КОЯТО НЕ МОЖЕ ДА ИЗПЕРЕ КОМПЕТЕНТНИЯ МЪРЗЕЛ

Дни наред след като калните води в Струмяни отстъпиха място на тъжната реалност, а хората започнаха да броят останките от домовете си, в публичното пространство закипя поредната вълна от евтин политически плач. Всичко започна от един добре премерен фейсбук статус – онзи модерен жанр, в който българският евродепутат Андрей Новаков стои на амбразурата, лее гняв, подхранва обществената агресия и търси врагове из коридорите на Брюксел, вместо да погледне към собствения си административен двор. Поводът бе превърнат в интервю за местна медия (впоследствие разпространено и в други издания, които не обелват лоша дума срещу ГЕРБ), където евродепутатът се развихри с патетични метафори за река Струма, която уж не знаела какво е общински бюджет, и за това как Брюксел се държал като бездушен застраховател. Само че зад гръмките заглавия, пластмасовия патос и евтините думи се крие нещо далеч по-тревожно – пълна юридическа неграмотност, институционално лицемерие и откровен опит за прехвърляне на отговорността от родната административна некадърност към далечните европейски институции. Това не е обикновено медийно заяждане, а хладнокръвен разнос на изнесени аргументи и правни факти, които Андрей Новаков никога няма да може да оспори с думите си.

Защото какво ни казва г-н Новаков с типичния за еврократите апломб? Че Брюксел трябвало да отпуска пари за часове, че механизмите за солидарност били бавни и че той щял да се бори срещу статуквото. Тук обаче започва сблъсъкът с реалното европейско право, което за разлика от фейсбук стената на един евродепутат се подчинява на ясни правила, финансова дисциплина и регламенти. Регламент (ЕО) № 2012/2002 на Съвета, с който е създаден Фондът за солидарност на Европейския съюз (EUSF), пределно ясно и категорично дефинира предназначението си – това е извънреден инструмент, който се активира след настъпването на мащабно природно бедствие, за да подпомогне възстановяването на държавната инфраструктура, а не за да играе ролята на селски кмет, който чисти дерета по спешност. Идеята на Новаков Брюксел да действа като бърза помощ, която да изсипва милиони за часове без обществени поръчки и без контрол, е пряка покана за институционален хаос и разграждане на европейските антикорупционни механизми. Ако Европейският съюз започне да раздава пари без прозрачни процедури, същите тези политици първи ще ревнат от трибуните срещу корупцията и безконтролното харчене на средствата на европейските данъкоплатци. Но в реториката на Новаков законът е просто неудобна подробност, която пречи на следващия успешен лайк в социалните мрежи.

Още по-абсурдна е тезата му за превенцията и липсата на финансиране за нея. Тук евродепутатът демонстрира или дълбока некомпетентност, или цинично манипулиране на публиката. Пари за превенция – за укрепване на диги, почистване на речни корита и изграждане на устойчива инфраструктура – в европейския бюджет съществуват в изобилие. Те са заложени в Кохезионната политика, в оперативните програми и в програмите за регионално развитие. Проблемът никога не е бил липсата на пари в Брюксел, а пълната неспособност на българските общини и централни власти да усвояват тези средства целево, да изготвят качествени проекти и да упражняват контрол върху изпълнението им. Река Струма наистина не знае какво е общински бюджет, но местната власт и държавните предприятия като „Напоителни системи“ по времето на ГЕРБ, отлично знаят как се усвояват еврофондове по начин, че дигите да останат непочистени, докато поредната водна стихия не отнесе поредния мост. Да се опитваш да прехвърлиш вината за калните корита в Струмяни върху липсата на „европейски щит“ е все едно да подпалиш собствената си къща с цигара, а после да обвиняваш Европейския парламент, че пожарната в Париж е пристигнала твърде бавно.

Политическото лицемерие на това очеиваждащо ПР -интервю става още по-крещящо, когато Новаков се впусне в темата за географската справедливост и хеликоптерите, които трябвало да бъдат разположени на Балканите, сякаш Европейският съюз е глобална военна база на повикване. Г-н Новаков удобно забравя, че неговата политическа сила управлява държавата в различни коалиции и сглобки през последните десетилетия, като през цялото това време националната отговорност за гражданската защита, закупуването на специализирана техника и превенцията на риска е била изцяло в ръцете на българските министри и институции. Лесно е да се криеш зад гърба на европейските институции и да се представяш за спасител на Югозападна България, когато си на безопасна дистанция в Брюксел и Страсбург, далеч от калта, която хората в Струмяни чистят с лопатите си. Това не е застъпничество за региона, това е евтин политически паразит, който се храни с чуждата беда и отглежда социално напрежение чрез фалшиви надежди.

Когато човек чете подобни интервюта в регионални медии, няма как да не усети горчивината на политическия театър. В него реалните проблеми на хората – липсата на адекватна национална политика за бедствия и аварии, корупцията при обществените поръчки за укрепване на брегове, административният мързел – се подменят с грандиозни геополитически лозунги срещу Брюксел. Андрей Новаков може да продължава да рисува картини за европейски фондове за съжаление и да се пласира като единствения защитник на планинските региони, но фактите остават непреклонни. Европейският съюз финансира солидарността тогава, когато правилата са спазени, а превенцията е отговорност на тези, които взимат заплати в София, а не на евродепутатите, които пишат статуси във фейсбук. И докато политиците ни продължават да търсят вината във въображаемите бюрократични врагове вместо в собственото си бездействие, българите в Струмяни ще продължават да изплащат цената на едно бездушно и празнодумно управление.

ИЛЮЗИЯТА ЗА СПАСИТЕЛЯ ОТ СТРАСБУРГ: КОГАТО ПОЛИТИЧЕСКИЯТ МАРКЕТИНГ ЗАМЕСТИ ДЪРЖАВНИЧЕСКАТА ОТГОВОРНОСТ

За да бъде картинката на този политически спектакъл напълно завършена, нека погледнем отвъд гръмките фрази и да осветим най-мрачния демагогски трик в реториката на Андрей Новаков – откритото заиграване с Механизма за гражданска защита на Европейския съюз и европейския резерв rescEU. Евродепутатът с патос заявява от страниците на местната медия, че техниката и хеликоптерите били разположени на хиляди километри и че ни трябвали стратегически бази на Балканите. Тук обаче експертната критика се превръща в смъртоносен правен удар, защото истината е точно обратната. ЕС създаде и финансира именно резерва rescEU, който разполага със специализирана техника и въздушни ресурси в регионални хъбове, за да реагират при кризи. Въпросът не е в липсата на европейска воля или географска изостаналост на България, а в административния капацитет, оперативната готовност и навременната заявка от страна на родната държавна машина. Когато българските институции се събудят чак след като водата отнесе мостовете, а местната власт прехвърли отговорността на стихията, дори най-мощният европейски хеликоптер е просто скъпа играчка, закъсняла за поредното погребение на административната логика.

Още по-абсурдна е претенцията на Новаков за „бърз и директен достъп до европейските инструменти за солидарност… за часове, а не за месеци“. Всеки юрист, запознат с финансовата рамка на Съюза, ще се хване за главата пред подобно популистко изявление. Европейските фондове не са селска каса, от която кметът или евродепутатът може да си вземе ресто за закуска без касова бележка. Регламент (ЕО) № 2012/2002 за създаване на Фонда за солидарност поставя желязни изисквания – доказване на щети в милиони евро, преминаване през прагове спрямо БВП, строг одит от Европейската сметна палата и контрол срещу измами от страна на ОЛАФ. Искането за пари на момента без процедури и обществени поръчки е пряка покана за институционален хаос и разграбване на публичния ресурс. Ако утре Брюксел раздаде милиони на общини без отчетност и правила, същият този евродепутат ще бъде първият, който ще излезе с възмутен плач във Фейсбук срещу корупцията и кражбата на европейски пари. Това раздвоение на личността – между изискването за железен европейски контрол в Брюксел и призива за безконтролно раздаване на пари на калпак пред местната медия – разкрива цялата кухина на съвременния политически маркетинг.

Именно затова интервюто в местната медия  е толкова симптоматично. То не е просто поредният медиен репортаж от поредното наводнено селище, а чистокръвен пример за това как националните политици измиват ръцете си с еврократични митове. Докато Новаков говори за „европейски фонд за съжаление“, той удобно пропуска факта, че истинската превенция се прави на местно и национално ниво с пари от Кохезионната политика и държавния бюджет, които от години потъват в непрозрачни процедури и усвоявания по партийни схеми. Река Струма не се интересува от това колко пъти ще се появи името на евродепутата в новинарските фуражки или колко гневни коментара ще събере поредният му пост. Тя се интересува от почистени корита, здрави диги и отговорни стопани, които не чакат бедствието да дойде, за да започнат да пишат декларации. И докато политиците ни продължават да търсят вината във водите на Дунав или Брюксел, вместо в собствената си административна летаргия, българският гражданин остава сам с калта, лопатата и празните обещания.