Топ ПРЕСА: ПОКЪРТИТЕЛНО!!!Бизнесменът от Благоевград Кирил Манов проговори: Моята война с иманярската мафия!
-
- април 4, 2015
Моята истина защо нямаме държава, а имаме територия…
Ралица ВАСИЛЕВА
Исках да кажа нещо на държавата – то се оказа при мафията.
От тогава се опитвам да оправя нещата. Срещнах се с различни хора. Всички са
много впечатлени от историята. Някои очакват развръзката й с нетърпение.
С времето осъзнах, че е невъзможно сам да се боря с иманярската мафия и затова реших да говоря. Вярвам, че достигайки до много хора – историята сама ще попадне, където трябва.
Става въпрос за неща случвали се в продължение на 20 години, така че няма
да ми е лесно да ги подредя наведнъж. Затова основното ще публикувам сега, а
различните „ръкави“ на историята – когато преценя, че е необходимо.
Ето какво написах на държавата на 20.08.2012 г.:
ДО ПРЕЗИДЕНТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
ДО МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА РБ
ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ
ДО МИНИСТЪРА НА МВР
ДО МИНИСТЪРА НА КУЛТУРАТА
ДО ДИРЕКТОРА НА НАЦИОНАЛНИЯ ИСТОРИЧЕСКИ
МУЗЕЙ
Уважаеми господа
(госпожо),
Казвам се Кирил Георгиев Манов, на 55 години, семеен, роден и живущ в гр. Благоевград, ул. Л. Стефан Стамболов” №54, общ. Благоевград, стопанисващ заедно със семейството си семеен хотел „Вила Санта Круз”, находящ се на същия адрес (е-mail:santa_cruz@abv.bg)
Причината да ангажирам Вашето внимание е с 16 – годишна история, която занапред за краткост ще наричам „Легендата”.
„Легендата” е следната;
На няколко километра от гр. Благоевград лежи т. нар.
„Златен век” на българската държава, тъй като на това място е погребан българският Цар Петър, с когото този период от нашата история приключва. Това е и мястото, където се заселва Св. Иван Рилски и едното е следствие на другото.
Как се роди „Легендата”?
Няколко дни преди Коледа на 1995г., закупих малък бронзов кръст с вграден
вътре дървен кръст. За човекът, който ми го продаде в местната преса съвсем
наскоро беше писано, че е участвал в обири на храмове. Реших, че този кръст
е черковна утвар и заминах същия ден при леля Ванга в с. Рупите да разбера от
къде е откраднат, за да го върна. В момента, в който сложих кръста на масата пред нея, Ванга се стресна по начин, който стресна и останалите присъстващи в стаичката хора. А който я познава знае, че тя не се стряскаше лесно. Тази вечер разбрах, че това е Честен Кръст, т. е. парче от дървения кръст на Иисус Христос. (По думите на Ванга: „Това България не може да го плати”. Повтори
го пет-шест пъти.). По-късно от човека, от когото закупих Кръста, разбрах как е бил намерен. Били са три сребърни кръста и шепа пирони, ерозирали до ръждива прах. (Така е бил намерен Божият кръст от Св. Св. Константин и Елена – трите кръста и пироните.). Т. е., човекът заровил ги там, е отправил и своето послание. Разпитах и се оказа, че това място е свято от стари времена.
В началото на лятото на 1996г. „Легендата” беше започнала да се оформя в мен
й реших да проверя на място дали няма да открия някакви доказателства за нея. Предупредих тогавашния директор на полицията в гр.Благоевград и под наблюдението на полицията намерихме на дълбочина около
половин метър дребна сръбска монета от 1906г. В един момент реших, че правя кощунство, заради светостта на мястото, което очевидно е било прославено поне до близките части на Сърбия и отново заминах за Рупите при Пророчицата. Обясних и, че търся доказателства за „Легендата”, а тя ме попита: ,,Защо ти е ?”. Отговорих и, че иначе няма да ми повярват за Честния Кръст, а аз искам да го дам, където трябва, за да е в полза на всички. Тук няма да спомена какво ми каза леля Ванга за държавниците тогава.***( Искреносе надявам, че живеем в по – друго време, иначе нямаше да Ви пиша.). „Но там ли е това, което търсехме?” – я попитах. „Там е.” – беше отговорът.
От тук насетне съвсем протоколно ще спомена част от фактите и предположенията, почиващи на тях, в подкрепа на „Легендата”:
– Честният Кръст;
– Останките на приложените към настоящето писмо снимки;
– Царев връх. Царят е минал покрай много върхове, но само този е кръстен на
него. От мястото на сегашния Рилски манастир, Царев връх не се вижда, но от мястото, на което се намират старините от снимките – върхът е най-впечатляващата гледка.
– В първото или т. нар. „анонимно” житие на Св. Иван Рилски (писано навярно от негови съвременници, от което са се ползвали и всички останали) се споменава, че светецът се е заселил в местността „Въртопо” близо до редилата „Голка” или „Голец”.
Такива места по коритото на рилската река липсват, но „и двете местности съществуват на североизток от Горна Джумая, в по-южните поли на Рила” (акад. Иван Дуйчев – „Рилският светец”, май 1947г.). Мястото, на което са
правени снимките се намира точно на североизток от Благоевград, в по-южните поли на Рила.
– Ванга;
– предание, дошло по странен начин до мен от Кюстендилско, в което се описва
местност с характеристики, съвпадащи с характеристиките на местност в близост до останките от снимките.
– В книгата си „Рилският светец”, акад. Дуйчев споменава още, че чак до края
на XIX век старите иноци от Рилската Света обител предавали от уста на уста, че Св. ЦарПетър е направил голямо дарение на Рилския манастир. (Не на Св. Иван Рилски, а на манастира, тъй като Цар Петър най-вероятно е дошъл окончателно на това място след разгрома му от киевския княз Светослав в
969г., след което следите му се губят, а Св. Иван Рилски е починал 946г.).
– самоличността на Св. Иван Рилски или по-точно на човека написал просло-
вутия „Завет на Св.Иван Рилски”. За специалистите отдавна е ясно, че човекът
написал завета е високо интелигентна и просветена личност. В него се цитират
58 пъти Светото писание и светоотечески книги на свети отци като св. Ефрем
Сирин и Св. Теодор Студит. По времето, когато е писан Заветът – около 941г,, българската азбука е била само на 80 години и едва ли тези трудове са били преведени масово на български език. И до днес не са известни такива преводи от онова време. Значи авторът на Завета ги е чел в оригинал и е познавал отлично книжовния византийски език. В такъв случай – къде го е научил?
Възникват въпроси – като този и много други, на които „Легендата” би могла да
даде отговор. Съзнавам, че нахвърленото дотук е написано непрофесионално – не съм специалист. Не съм иманяр и никога не съм имал някакъв интерес – личен или професионален от нещата, за които писах, освен от Честния Кръст, защото съм вярващ. Съзнавам също, че „Легендата” може и да не се докаже, че Пророчицата Ванга може и да ме е подвела и т. н„ но съм сигурен в едно – че Честният Кръст е налице (който най- вероятно е даден на дядото на Св. Цар
Петър – Покръстителят Св. Борис при покръстването на българите). Знам също,
че на държавата няма да и струва почти нищо да провери „Легендата” и ако тя се укаже истина – държавата да си прибере „Златния век”, докато това не са сторили неподходящи хора, с оглед на това, че опитвайки се да стигна лично до някой от Вас – разширих неконтролируемо кръга на запознатите с „Легендата”. Пиша до всички Вас едновременно, защото не знам при решаването на какви държавни дела ще Ви завари писмото ми и дори не съм сигурен, че всеки от Вас ще го прочете лично. Но ако това все пак се случи, моля Бог да просветли сърцата и разума Ви, както при разглеждането на този въпрос, така също и при всички други важни за държавата ни въпроси.
Приложените снимки са направени от доц. Валентин Китанов от Историческия факултет при ЮЗУ „Неофит Рилски”, гр.Благоевград, с когото многократно сме коментирали и обсъждали „Легендата”.
Защо Божидар Димитров потули една местна легенда,която можеше да се превърне в туристическа сензация?
Впрочем проф. Божидар Димитров може би вече е запознат по някакъв начин с
този въпрос, тъй като запознах с „Легендата” г-н Кирил Арнаудски – председател на УС на фондация „Созопол”, на когото предадох-и флашка с приложените тук снимки.
С ПОЧИТ И УВАЖЕНИЕ:
…………………
(Кирил Манов)
Получих отговор от Министерски съвет – на факсимилето на тази страница.
Това, което последва – не биваше да се случва. На моменти не бях убеден,че съм готов за такава среща с държавата. Историята, която исках да разкажа е странна и за мен самият. Това е една история,която лъкатуши между видимия и невидим свят, между реалното и необяснимото и така легитимира едното чрез другото и обратно и ги съшива в едно цяло.
Човек трябва да има ухо за тази история.
Случиха се чудеса, за да се роди Легендата.
Чудесата всъщност не са спирали да се случват от времето на св. Иван Рилски
до днес. Отначало и аз не вярвах на очите и ушите си – после свикнах, а накрая Ванга каза,че всичко е истина. После чудесата продължиха и след нея, а аз заключвах всичко в тайната,в която се превърна тази история за мен. Това беше моята тайна в продължение на шестнадесет години. Мислех си,че ще си отиде с мен от този свят. Нямах намерение да я споделям с никого. Реших, че с Божия помощ ще направя един храм за Честния Кръст и с това ще приключа. Че ос-
таналата част от Легендата не ме касае.
Само че Господ е имал други планове…
Първо – някак неусетно се озовах в ада. Господ го прави чрез най-милото, кое-
то имаш, но това са лични неща.
След като прекарах в ада няколко години, борейки се да спасявам каквото мога – в един момент спрях.
Казват, че ако държиш един слон за задния крак и усетиш, че ти се изплъзва –
най-доброто, което можеш да направиш, е да го пуснеш.
Вече мен някой трябваше да спасява – камо ли да правя храм.
Тогава реших да разкажа всичко на държавата и че може би това е начинът да
се случи храма.
Беше есента на 2011 г. И оттогава животът ми започна да се нормализира. Господ ми връщаше едно след друго това, което ми беше отнел. И така до днес. Изключение правят моментите, в които съм разколебан и се питам „струва ли си”. Тогава все ще ми се случи нещо, което да ме подтикне да не спирам. Да не спирам да търся среща с държавата, защото такава не се състоя.
Ето какво се случи след онова писмо в началото: Не само от кабинета на
министър-председателят, но и всички останали прехвърлили случая на последният от тях – директорът на НИМ. Минаха месеци. От там никаква реакция. Всъщност аз и не очаквах съдействие оттам. Нещо повече – този
човек е причина да напиша писмото, което помествам в началото.
Лятото на 2012 г. имах среща, организирана от общи познати с г-н Кирил Арнаутски – управител на фондация „Созопол”, която пък е собственост на дъщерята на директора на НИМ. Видимо впечатлен от това ,което чу за Ле-
гендата- – думите му бяха: „Сега е петък, до сряда ще дойдем тук с други хора, ще пием по ракия, ще преспим в хотела ти, на другия ден ще отидем да видим мястото и ще направим план“.
Минаха няколко сряди и след като никой не се обади – случаят с тези „други
хора” (знаех, че става въпрос за директора на НИМ – Б. Д.)започна да ми намирисва лошо. Оказах се прав. Когато директорът на дирекция „Вероизповедания” към МС Емил Велинов го попитал в кабинета му какво мисли по този въпрос, Б. Д. само дето не му налетял на бой. Бил е бесен. Казал му „И ти ли, Бруте?”. Наругал го. Нарекъл ме луд.
Кога един директор на НИМ е бесен на такъв сигнал? Според мен – по 100 на
ден да получава – трябва да ги провери всичките, освен ако няма лични интереси да ги скрие.
Дори и луд да бях – когато става дума за такова нещо – трябваше да бъда чут. От
обща култура един директор на НИМ трябва да знае,че Господ е казал: „В устата на лудият ще сложа истината”. За да провери му трябваха 30 минути за една среща. Може да съм луд – може да не съм.
По-скоро когато един директор на НИМ неглижира такава информация и по
този начин я крие от държавата – той самият трябва незабавно да бъде пратен на преглед. Или на разпит.
Знам за една възможна причина Б. Д. да постъпи по този начин, макар че тя едва ли е единствена. От срещата ми с Арнаудски знам, че фондация „Созопол” се гласеше да вземе седем милиона от програмата „Научни изследвания” на министерството на образованието с една разработка с име „Културно-историческо наследство на България – минало, настояще, бъдеще”. Ако си
спомняте в края на 2012 г. едни учени излязоха на улични протести заради парите по тази програма като се замерваха с одобрени и неодобрени проекти за по 100-200-300 хиляди лева от фондация „Созопол” са точили зъби за цели 7 милиона. Дали ги взеха не знам. Скандалът полюля известно време държавата и отшумя с един изхвърлен министър и резила пред света. А видимото от проекта „Културно-историческо наследство на България – минало, настояще, бъдеще” на фондация „Созопол” е една изложба на макети в НДК. Снимки
от откриването още могат да се видят в интернет. Присъстват И. Бокова, Р. Плевнелиев и няколко посланика.
За Бокова и Плевнелиев не знам какво мислят за времето си, но ме притеснява
това, което са си мислели горките хора посланици там.
Да им показват макет на Рилския манастир от клечки за кибрит. При положе-
ние, че самият манастир е на стотина километра. Не се сещам за по-нахален, мързелив и тъп начин да бъдат взети (откраднати) едни седем милиона лева. Разбира се тази кражба няма как да се случи, ако потърпевшият не е и съучастник. Но това е друга тема. Споменавам това, търсейки обяснение за
поведението на този човек. Защото какви макети, ако Легендата се окаже истина?
Но това най-вероятно не е единствената причина за поведението на Б. Д.
Лошото е, че това поведение може да доведе или вече е довело до трагични
последици.
На мястото, за което става дума в писмото ми намериха тялото на един младеж – Марио Нушков. Опитаха се да го изкарат луд, кремираха го и го погребаха. Марио не беше луд. Съпругата ми му беше учителка от 1-4 клас. В трети клас
почина майка му и оттогава жена ми (пък и не само тя, а и останалите й колежки) обгрижваха Марио като собствено дете. Цялото ми семейство го обичахме. Марио беше невероятно красиво момче – и духовно, и физически. Ако Марио си отиде курбан заради едни седем милиона на един директор на НИМ, прав е главният прокурор да пита от екрана: ”Къде е държавата?”.
Аз обаче искам да попитам още: когато няма държава (което вече и за децата не е тайна) тя – прокуратурата към кой е зачислена? Защото и на нея писах.
Не искам да се взимам по-насериозно, отколкото е нужно, но ако е истина това, което искам да кажа на държавата, по-добре да бъда чут, защото е важно. Ако на една маса седнем с хората, до които писах (с изключение на последният в списъка, който очевидно трябва да бъде заменен с прокурор) и изпразним
джобовете си на масата, ще съберем повече пари, отколкото е нужно, за да
се провери случая с Легендата. С писмото си стигнах до секретарките на тези до които писах, с изключение на Б. Д. Сега се надявам да стигна до останалите и понеже не искам да се връщам в ада – няма да се откажа докато не успея. Ако хептен не бива – ще сложа тук снимка на мястото, на което според Легендата стоят златото на царете от Първата българска държава и по-важно – историята ни, за която златото е само доказателство. То така или иначе вече се знае от тези, които не трябва – защо да не се знае и от всички останали?
Мога да разкажа.
Ако има кой да ме чуе!
П. П.
Ще разкажа малко в аванс. Да стане ясно от какъв материал се изгради
„Легендата”. Ще цитирам от безименното житие на св. Иван Рилски – епизодът с племенникът му Лука:
„…Прочее, това дете беше набожно. И тъй като пустиножителният отец Иван знаеше, че детето е набожно, помоли се на Господа и рече:
„Господи, нека не погине душата на праведното и не го записвай с грешниците”. И чу Господ молитвата на светия и преподобен отец Иван. В
същият час заповяда на змия и тя ухапа детето, което вървеше по пътя със своя баща. Баща му се върна и разказа на светия отец Иван. Светият отец изслуша (онова, що се бе случило) с детето, прослави Бога и рече: „Господи, приеми душата на праведничето, та да почива заедно с Авраама, Исаака и Якова“. И в същият час душата излезе от детето.Неговият баща го взе и му го отнесе. Светият отец Иван заповяда да отнесе детето на мястото, именувано Осеново. И баща му го погреба и си отиде. Светият отец Иван ходеше на това място заради тази праведнишка душа. Той направи това място свое покоище…”
Учени като акад. Йордан Иванов и Юрдан Трифонов сочат днешното село Осеново в южната част на Рила като мястото, описано в житието на светеца, макар, че не са били свидетели на една случка от 1954г. (Не са били живи.)
Тогава, при прокарването на водопровод от местноста „Чакалица” към Благоевград – точно над с.Осеново работниците се натъкват на гроба на момче. Не е имало други гробове. Само един. И до днес мястото се нарича от местните „Гробо”.
Кой би бил лудият в случая? Който прави връзка между събитията или който
я пропуска?
Ето как се появи един параклис на мястото, където е намерен Честният Кръст:
В махалата гостувал млад човек на приятел. Останал да преспи. На вечерната раздумка се впечатлил от разказа на местните за святостта на мястото и казал, че ако някога се замогне – ще направи храм там. По-късно заминал на гурбет в Германия. В един момент съпругата му заболяла лошо. И тогава на сън св. Богородица му казала: ”Ти си обещал някъде да правиш храм”. Човекът
зарязал всичко, върнал се и заедно със свои роднини буквално за дни сътворили параклиса и си заминал. Сега вдясно от вратата стои плоча с надпис: ”Дар от Боби Самарджиев”.
Разказвам тези два случая, защото те не са свързани с мен и аз няма как да си
измислям. Това са проверими неща.
Тези два случая са само две мъниста от огърлицата на цялата „Легенда”. Останалите са свързани с мен и ако ги премълчавам тук – то е, защото искам да ги чуят първо специалисти. Историята има нужда от коментара на философ, богослов, психолог, историк.
Като вярващ човек – вярвам в чудеса. Църковната литература е пълна с тях. В книжарницата на Рилският манастир има едно томче:
”Непубликувани чудеса на св. Иван Рилски”, съставено от архимандрит Климент Рилец и обхващащо периода от1937г. до 1961г. В него педантично са описани 274 чудеса с имената и адресите на хората, които са ги споделили. Със сигурност има и такива, които не са. Ами останалото време от тези повече от
десет века, откакто е живял св. Иван Рилски? Чудесата със сигурност са хиляди и хиляди. Т. е., чудесата не са измислени от мен. Аз не съм авторът на тази история, която искам да разкажа. Аз съм персонаж от нея. Ако знаете
номера на държавата, моля, обадете й, че имам да й кажа нещо. Благодаря Ви.
Be the first to leave a review.
