Бербатов: Разкодиране на театралния офсайд или защо Шекспир вече не е актуален

Скъпи сънародници, почитатели на висшата духовност и на мачовете от „А“ окръжна група, доживяхме. Спрете земята, искам да сляза, но само ако билетът ми е под 40 евро и е за първия ред в Благоевград. Димитър Бербатов – човекът, който превърна стоенето с ръце на кръста в изящно изкуство, реши, че футболният терен му е тесен за неговия размисъл върху битието. И правилно. Защо ти е да вкарваш голове на „Уембли“, когато можеш да декламираш в Пазарджик? Футболът е за простосмъртни, театърът е за тези, които могат да гледат философски на факта, че не са ги избрали за президент на БФС.

Проектът се казва „Разкодиране“. Името е гениално. То звучи като заглавие на документален филм по „Discovery“ за разбиването на нацистки шифри, но всъщност става въпрос за нещо много по-сложно – разкодирането на това как един човек може да напълни зала, разказвайки за дисциплината, докато на плаката е с развързани обувки. Символиката тук е толкова дебела, че дори Яна Титова вероятно е имала нужда от преводач от „футболен“ на „високохудожествен“. Развързаните връзки символизирали непринуденост. Разбира се. Аз пък си мислех, че символизират мързел или факта, че в Благоевград никой не се навежда за такива дреболии, но явно съм твърде голям циник за съвременната драматургия. Представете си сцената: Мрак. Лъч светлина пада върху Димитър. Той е сам. Моноспектакъл. В театъра това обикновено е форматът, в който актьорът няма на кого да подаде топката, пардон – репликата. Но за Бербатов това е естествено състояние. Той винаги е бил индивидуалист. Докато другите тичаха като изоглавени по терена, той стоеше и анализираше траекторията на Вселената. Сега най-после ще получи признанието, което заслужава – никой няма да му пречи да блести. Няма го Рууни да му краде славата, няма го сър Алекс да му дъвче дъвката зад ухото. Само Димитър и неговото его, разстлано върху мултимедия.

Музиката е на Графа. Тук вече нещата стават сериозни. Ако има някой, който може да превърне меланхолията по пропуснатия златен шанс в радиохит, това е Владимир Ампов. Вероятно спектакълът ще започва с бавна, лирична версия на „Давам всичко за теб“, докато на екрана се въртят кадри от детството в Благоевград. Тук критиката е длъжна да отбележи, че изборът на творчески екип е стратегически – ако публиката започне да заспива от размислите за „цената на успеха“, музиката на Графа ще ги държи в състояние на лека, приятна депресия, подходяща за културен ивент.

Но нека се вгледаме в „експертната“ страна на въпроса. Като театрален теоретик по неволя, мога да кажа, че Бербатов поставя началото на нов жанр: „Стадионна изповед“. Вече виждам как следващия сезон Валери Божинов прави моноспектакъл „Малкото коте: Екзистенциалният мяу“, а Благой Георгиев – „Татуираната съвест“ със специалното участие на икони и златни ланци. Защо да учиш в НАТФИЗ четири години, да гладуваш и да играеш третия храст отляво в провинциален театър, когато можеш просто да си „марка“? Бербатов ни показва, че театърът не е място за актьори, а за инфлуенсър-философи с добра подстрижка.

Цените на билетите от 20 до 40 евро са направо скромни. Все пак това е по-евтино от вечеря в софийски ресторант, а предлаганата храна за размисъл е гарантирано био. Бербатов ще ни говори за страха. За съмненията. За това как е решил да си купи първия мерцедес. Това са неща, които вълнуват всеки средностатистически българин, докато чака пред гишето в пощата. Изкуството трябва да е близо до народа, а какво е по-близко до нас от един успял мъж, който ни обяснява колко е трудно да си успял?

Турнето обхваща 14 града. От Хасково до Шумен, народът тръпне. Казанлък се подготвя за културен шок, който ще засенчи Празника на розата. Представям си как местните интелектуалци ще спорят в читалищното фоайе дали мизансценът е бил достатъчно „брехтовски“ или Бербатов е заложил на по-класическия метод на Станиславски, докато се опитва да пресъздаде вътрешния монолог на централния нападател преди изпълнение на дузпа. Това не е просто театър, това е национална терапия.

Всъщност, ако трябва да сме честни, Димитър винаги е бил театрал. Неговите падания в наказателното поле бяха достойни за „Оскар“, а начинът, по който изразяваше разочарование от съотборниците си с едно повдигане на веждата, е преподаван в Кралската академия за драматично изкуство като „висша форма на презрение“. Сега просто легитимира таланта си. Вече няма да му викат „мързелив нападател“, ще му викат „минималистичен артист“. Има разлика, нали?

В крайна сметка, „Разкодиране“ е огледало на нашето време. Време, в което няма значение какво си учил, а колко последователи имаш. Време, в което театърът е новата фитнес зала – място, където отиваш да видиш някой известен и да си направиш селфи с афиша. Сигурен съм, че спектакълът ще е огромен успех. Защото в България обичаме две неща: да даваме акъл и да слушаме как някой друг е страдал по пътя към милионите. Димитър ни дава и двете, опаковани в режисура на Яна Титова и с развързани връзки за по-автентично. Остава само да чакаме премиерата в Благоевград. Дано само някой не се провикне от галeрията: „Митко, подай я бе, артистично!“. Но дори и тогава Бербатов ще намери начин да го погледне така, че човекът да се почувства като статист в чужда пиеса. Защото на тази сцена, както и на терена, топката е негова. А ние сме просто публиката, която плаща, за да види как легендата се „разкодира“ пред очите ни, докато всъщност просто прави поредния си елегантен финт.