С мирис на хвойна и бащин завет…Топ Преса представя: Изповедта на един родопски сирак и неговите живи бъклици

Някога, в тихите утрини на стара България, денят е започвал с песента на занаятчийските чаршии. С глухия удар на ковашкия чук, с ритмичното тракане на тъкачния стан, с топлия мирис на разтопен восък и прясно отсечено дърво. Занаятите не са били просто препитание- те са били генетичният код на нашия народ, мостът, по който ценностите, трудолюбието и естетиката са се пренасяли от баща на син, от майстор на чирак.

Днес този шепот от миналото заглъхва. В ерата на евтината пластмаса и бездушната конвейерна индустрия, десетки традиционни български дейности изчезват пред очите ни, превръщайки се в сухи редове в учебниците по история. Като Гайтанджийството, което някога е украсявало народните носии с изящни вълнени гайтани, блестящото куюмджийство, пазещо тайните на пафтите и фината сребърна филигранна работа, кацарството, звънарството, чиито чанове са огласяли планините, и суровото, но вълшебно мутафчийство-всички те днес са изправени пред безпощадната заплаха от забрава. С всеки си отишъл майстор си отива и по една малка вселена от знание, усещане и дух.

Родопите – едно от последните убежища на българската памет

Има едно място обаче, където времето сякаш тече по други закони. Голямата, зелена и мистична пазуха на Родопите. Тази планина винаги е била по-различна- тя не просто ражда хора, тя ги закърмва  с упоритост, дълбока мъдрост и странно, почти свещено преклонение пред корените. Когато останалият свят бърза, Родопа планина спира, за да изслуша вятъра, песента на каба гайдата и тихия глас на старите хора.

Именно тук, в китното и емблематично село Могилица, сгушено сред вековни гори и хладни извори, все още пулсира живото сърце на българския майсторлък. Тук откриваме един от последните пазители на традицията – майстора на бъклици бай Велин Кьоровски.

В работилницата на бай Велин-там, където дървото намира своята душа

Когато прекрачите прага на малката му работилница, първото нещо, което ви завладява, е редът. Тук няма хаос, няма суета. Всяко шило, всяко длето, всеки шаблон и детайл са сортирани, подредени и грижливо надписани. Това е храмът на един скромен човек, който не обича големите думи и празните хвалби. Бай Велин не изтъква уменията си- за него говори работата му, а ръцете му, покрити с мазоли и белязани от срещите с острите инструменти, разказват истории по-добре от всеки оратор.

За да спести време на своите гости, майсторът предварително е подготвил фините детайли. Пред очите ни започва истинско тайнство- сглобяването на поредната уникална бъклица. Дървените елементи си пасват перфектно, сякаш винаги са били едно цяло, чакало само правилния допир, за да се съедини.

„Най-хубавите бъклици стават от хвойна и череша,“ споделя с кротка усмивка бай Велин, докато напасва дъгите. „Дървото на тези видове има собствен, неповторим аромат и притежава отлични свойства да съхранява течностите. В такава бъклица водата остава ледено студена дори в най-големите летни жеги. Неслучайно едно време по жътва хората винаги са носили вода в бъклици и бъкели. Дървото пази живота на водата.“

Изпитанията на живота и един завет, написан върху инструменти

Житейският път на бай Велин не е бил лесен. Съдбата го белязва твърде рано- остава сирак едва на тригодишна възраст. Баща му, въпреки че е бил инвалид, е бил легендарен и изключително умел часовникар от съседното село Мешовци. От него малкият тогава Велин не получава материално богатство, а нещо много по-ценно- няколко стари, но безценни инструмента, една ръчна бормашина и онази неизлечима, свята любов към занаята и съзиданието.

Години наред бай Велин работи в някогашния държавен „Завод 3“ в Могилица, който е произвеждал висококачествени дърводелски изделия. След промените се пренасочва към строителството, за да изхранва семейството си. Но дълбоко в себе си той носи едно обещание.

Обещание, дадено пред самия него и пред паметта на баща си: когато се пенсионира, да се посвети изцяло на занаята да произвежда бурета и бъклици.

Днес това обещание е изпълнено. Ръчната бормашина на баща му все още е там, в работилницата, като жив мост между поколенията. Всеки път, когато майсторът я докосне, той усеща невидимата подкрепа на бащината си ръка.

Подарък с вкус на традиция и родопски въздух

Бъкличките, които бай Велин изработва с толкова любов и прецизност, са с класическа вместимост от 1.2 литра. Те не са просто сувенири или съдове за вино и вода. Всяка една от тях е събрала в себе си аромата на хвойна, топлината на черешата, въздишката на родопската гора и частица от душата на своя създател. Те са идеален, стойностен подарък за всеки специален повод- сватба, кръщене, рожден ден или просто за спомен, че българското е все още живо.

Тръгваме си от Могилица с пълни сърца и с усещането, че сме се докоснали до нещо наистина свято. Благодарни сме на бай Велин Кьоровски за това, че ни позволи да станем свидетели на магията, която сътворява от едно обикновено парче дърво. Защото докато има хора като него, които пазят занаята не заради печалбата, а заради завета, България няма да изгуби своя корен. И тихият шепот на предците ни ще продължи да звучи- чист, звънлив и вечен като родопски извор.

Приключения по Арда….