​КРЪВТА СЕ ПРЕВРЪЩА В БРОНЗ, А ИСТИНАТА НЕ СЕ ЗАКЛЮЧВА! ТОП ПРЕСА представя:Епопеята на Горно Броди –Как българските камбани на Горно Броди останаха пленници край Сяр, но наследството им живее в Гоцеделчевско

Днес, когато псевдоисториците в Скопие безогледно пренаписват миналото ни и се опитват да откраднат и последната капка българска кръв, пролята по чукарите на Егейска Македония, ние от „Топ Преса“ вдигаме глас. Вдигаме го от Гоце Делчев, от сърцето на регион, който помни. Помни, защото тук живеят наследниците на онези корави мъже и жени, които преди малко повече от век бяха прокудени от родните си огнища. И за да затворим устите на лъжците веднъж завинаги, ще разкажем историята на едно българско гнездо, чийто бронзов глас не може да бъде заглушен.

Запомнете го добре и го предайте на децата си: през XIX век в Сярско няма никакви „етнически македонци или гърци“! Там са живели чисти, горди и несломими българи. И най-яркото, недвусмислено доказателство за това са четирите оцелели камбани в затворената днес кула на село Горно Броди. Те не са просто църковна утвар. Те са железният нотариален акт на българската църковна община, отлят в огън и печат за вечни времена.

Легендата за планинския брод и Плутоновата ковачница на мърваците

За да разберем силата на този край, трябва да се изкачим високо в планината. На 35 километра от град Сяр (Серес), сгушено в малка котловина на внушителните 1060 метра надморска височина, лежи Горно Броди (днес Ано Вронду). То е притиснато като в юмрук от три великана – Бродската планина (Шарлия или гръцкия Врондос) от запад, Черна гора (Мавро Вуно) от североизток и Сминица (Меникио) от юг. През него лудо препуска Бродската река, която местните наричат още Златарева река, Буланъка или Дурвица.

Етимологията на това име, както доказва езиковедът Йордан Н. Иванов, е проста и българска – произлиза от планинския „брод“, откъдето идва и гордото жителско име: горнобро̀жденин, горнобро̀жденка, горнобро̀ждене. Първото писмено споменаване на това място датира още от бурния XIV век, когато в официална заповед сръбският цар Стефан Душан изрично нарежда на Райко – тогавашния български управител на крепостите Вронду и Трилисион (Търлис) – да пази тези земи.

Но голямата слава на Горно Броди идва с желязото. Жителите на селото, наричани традиционно мърваци, са били прочути скотовъдци и безстрашни рудари. Горно Броди е бил най-големият и мощен железодобивен център в цялата област Мървашко. До втората половина на XIX век целият живот тук се върти около тежкия чук и червената пещ. В селото е имало цели 12 пехци (пещи за топене на руда), от които до началото на XX век оцеляват само две. То е било и най-развитото самоковарско селище с повече от 20 самокова през XIX век, от които в края на столетието работят 5 или 6. Огромните водни чукове денонощно са удряли по нажежения метал в 15-20 кузни (ковачници), а готовата продукция от земеделски и домакински сечива, подкови и клинзи се е изнасяла на прочутия Серски панаир.

Когато през 1891 г. великият Васил Кънчов стъпва в Горно Броди, той остава поразен от гледката на работещите дори и през нощта:

„Беше вече тъмно, когато слизахме към Броди. Но пред нас светнаха в тъмнината големи червени пламъци, които фантастически осветяваха околността. Почна да се слуша страшно бъхтене на чукове и див плясък на вода. Разправиха ми, че това са бродските самокови, дето по цяла нощ се работи желязо. И наистина, като се приближихме до пещите, виждаха се през пламъците почернелите ковачи, които обикаляха пламъците. Всичко това приличаше на Плутоновата подземна ковачница.“

Освен майстори на желязото, бродчани са били гениални дърворезбари на иконостаси и ненадминати часовникари. Именно от този славен род произхождат легендарните Братя Димкови, които изработват уникалния механизъм на часовника в камбанарията на нашето хаджидимовско село Тешово.

Пътят към свободата: Зюмбюл войвода и раждането на „Малката София“

През целия XIX век Горно Броди е чисто, неподправено българско село. Документите от епохата крещят тази истина. Според константинополското издание „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“ от 1878 г., отразяващо данни от 1873 г., в Горни брод (Gorni-brod) има 793 домакинства с 2700 жители – всички до един българи.

Духовната борба започва през 1868 г., когато будният учител Георги Зимбилев от Либяхово (днес Илинден) изхвърля чуждия гръцки език от местното училище и въвежда българското четмо и писмо. Тази духовна пробуда обаче е трябвало да бъде бранена с оръжие. И тогава на сцената излиза легендарният Зюмбюл войвода.

Югоизточната част на Горно Броди в началото на XX век с църквата „Свети Димитър“ (долу дясно) и кулата

В продължение на 20 години Зюмбюл войвода и неговият брат са били страшилището за душманите и живият щит на местното българско население. Навръх Великден през 1880 г. четата на Зюмбюл войвода влиза в Горно Броди с високо вдигнати, развети български знамена. Войводата събира местните гъркомани, изгаря демонстративно всички гръцки книги на площада и ги заставя да се закълнат пред иконата на Светите братя Кирил и Методий, че никога повече няма да посягат на българското училище и богослужение. На излизане от селото четата разбива изпратената по петите ѝ черкезка потеря.

Този подвиг вбесява турския управител на Сяр. В селото е изпратена редовна войска, която арестува 90 души. Много от бродските първенци са заточени в мрачните затвори на Анадола, а останалите са принудени с мъчения да се закълнат в гръцката митрополия. Българското училище е затворено, но само за няколко години – през 1887 г. то отваря врати наново, още по-силно и несломимо.

През 1889 г. изследователят Стефан Веркович описва Горни Брод (Врондіа) като паланка с 798 изцяло български къщи. Той отбелязва, че мъжете тук изкарват прехраната си с изтощителен труд – изгаряне на въглища в горите на далечния Мадемохорски (Халкидически) полуостров от Богородица до Петровден, докато жените им у дома обработват лен и тъкат платно. Веркович добавя детайл, който пресъздава суровия климат на този край – снегът по върховете на Черна гора се задържа чак до юни, а самото село отстои на 6 часа път от град Сяр.

Две години по-късно, през 1891 г., Георги Стрезов определя селото като част от Баницакол и пише за стръмния и изкривен път през пропастите, където се преминава по два моста, като по-големият носи зловещото име „Шейтан-кьопруси“ (Дяволският мост).

Останките от църквата „Света Богородица“

Стрезов описва двете величествени църкви – по-голямата „Свети Димитър“ и „Света Богородица“ (съградена през 1873 г.), където се чете смесено на български и гръцки.

Църквата „Свети Димитър“

По това време в селото кипи ожесточена борба. Българското училище вече има двама учители и над 120 ученици, докато гръцкото крета с един учител и едва 40 деца. Стрезов отбелязва, че населението надхвърля 1200 къщи с над 6000 жители – чисто българско и растящо твърде бързо. Той описва и голямата драма на времето – борбата между българската и гъркоманската партия, разпалвана от трима-четирима инаетчии българи, сред които и бившият християнин мюдюрин, превърнал се в яростен гъркоман.

През 1893 г. настъпва пълният триумф на българщината – 850 от общо 900-те къщи в селото официално приемат върховенството на Българската екзархия. През 1900 г. Васил Кънчов записва в статистиките си 6100 българи християни в Горно Броди. През 1905 г. секретарят на Екзархията Димитър Мишев доказва с цифри пълната доминация на нашия етнос – в селото живеят 6480 българи екзархисти и едва 240 българи патриаршисти.

През 1910 г. училищният инспектор Константин Георгиев описва едно процъфтяващо просветно огнище. В Горно Броди е открито първокласно българско училище, в което се обучават 295 деца (197 момчета и 98 момичета). Главен учител е Ботушаров, а редом с него преподават:

• Иван Телятинов (преподавател по български език),

• Д. Попгеоргиев (преподавател по история),

• Екатерина Атанасова (преподавател по четене),

• Д. Соянов (преподавател по смятане).

В паметта на Горно Броди остават записани и имената на другите народни учители, съхранили огъня на знанието: Я. Чаков, Ю. Смилков, Н. Секулов, В. Пейкова, Е. Жилева, Е. Трендафилова и Магдалина Хаджиделева.

Заради тази непреклонна културна и революционна съпротива срещу гръцката въоръжена пропаганда и андартите, селото получава своето най-велико и заслужено име – „Малката София“. ВМОРО държи силни позиции тук. През 1903 г. селото преживява истински кошмар след убийството на Гоце Делчев в съседното село Баница, както и след Илинденското въстание, когато десетки бродчани са хвърлени в окови и заточени, а семействата им бягат към свободна България. Връх на българската дързост е назначението през 1909 г. на бившия четник от ВМОРО Владимир Икономов за мюдюрин (кмет) на селото.

Огненият ад на Междусъюзническата война и голготата на бежанците

Когато през 1912 г. избухва Балканската война, Горно Броди е истински колос – над 1100 къщи и над 8000 жители. Когато тръбите свирят за свобода, цели 107 души от селото се записват като доброволци в Македоно-одринското опълчение. Те отиват да се бият за България. Над 21 достойни мъже от Горно Броди никога не се завръщат у дома – те загиват по фронтовете на войните за национално обединение на България.

Но свободата трае твърде кратко. През юни 1913 г., по време на Междусъюзническата война, настъпва апокалипсисът. Гръцката армия обгражда Горно Броди и го подлага на разрушителен артилерийски огън. Селото е изгорено до основи. От 1100-те красиви къщи остават едва 180 полуразрушени постройки. Всичко останало е превърнато в пепел. Спасилото се от клането българско население бяга през глава на север, търсейки спасение в България. Гърция веднага се опитва да заличи следите – още същата година гръцки учител в разрушеното село става Астериос Зорбас.

След националната катастрофа и Гръцко-турската война от 1923 г., в изпразнените къщи на Горно Броди гръцката държава заселва бежанци от Мала Азия и Източна Тракия. Статистиката от 1928 г. отчита Горно Броди като чисто бежанско гръцко село с 85 семейства и 285 души.

4 Октомври 1926 г. Последно сбогуване с Горно Броди, пред църквата „Св. Димитър“. Това гласи краткия надпис на гърба на снимката.

Но къде отиват бродчани? Техният път е път на страдание, но и на оцеляване. Най-компактните маси от бежанци намират своя нов дом тук, при нас:

• 200 семейства се заселват в Неврокоп (днешен Гоце Делчев),

• 300 семейства отиват в Пловдив,

• Големи групи се установяват в Пазарджик, Пещера, Батак и София,

• В близкото село Копривлен се заселват знаковите горнобродски фамилии Мечеви, Баханови, Бузукови, Трендафилови и Стамови, чиито наследници и днес са гръбнакът на местната общност и пазят спомена за изгубения рай на своите деди.

През април 1941 г. Българската армия навлиза в Егейска Македония. Горно Броди отново е в границите на родината. Статистиките ни от това време заварват тъжна картина – в центъра на селото, около извора Кладнец, живеят около 50 български гъркомански семейства и 50 гръцки колонисти. Останалото е пустош и развалини, над които самотно стърчи оцелялата часовникова кула. Българската власт започва активна политика за завръщане на бежанците и прогонване на колонистите, но през есента на 1944 г. селото отново е предадено на Гърция. По време на Гръцката гражданска война селото е изгорено за втори път, тъй като служи за база на партизаните от ЕЛАС. След войната е възстановено наново – днес в него живеят 200 гръцки семейства колонисти и около 50 семейства от български произход, чиято памет е напълно заличена.

Архитектурният свидетел: Кулата в Горно Броди

Единственият оцелял свидетел на тези пожарища и преселения е величествената Кула на Горно Броди. Тя е издигната през 1870 г. в югозападната част на селото, в южния край на някогашната българска махала „Камара“. В миналото тук е имало малък площад, наречен „Долно бърце“ или просто „Кулата“, около който са се трупали българските къщи. Днес това място е най-обикновено кръстовище, където се събират две прашни улици.

Кулата с камбанарията в Горно Броди

Кулата е дело на златните ръце на местни български майстори. Тя има квадратна основа с размери 5,50 на 5,50 метра и се издига на внушителните 15 метра височина, разпределени в три етажа. Градежът е масивен – от каменни блокове и хоросан, а най-горната ѝ част е завършена с тухли. Стените са били гладко измазани, но времето и куршумите са свалили мазилката на много места. На първия етаж, по североизточната, югоизточната и югозападната стена, има големи, тесни и високи, симетрично разположени двойки отвори. Подобни, но по-широки отвори има на втория и третия етаж, макар днес някои от тях да са зазидани.

Покривът на кулата е застлан с автентични каменни плочи – тикли. Над него се издига по-малка куличка-надстройка, състояща се от шест каменни колонки, свързани с тухлени арки и нисък каменен парапет, увенчани с купол, покрит с метални листове. На подпокривния корниз все още личат избледнели следи от орнаменти и надписи, а по стените под него има малки кръгли отвори и вградени от тухли християнски кръстове. Вратата на кулата е желязна, разположена на югоизточната стена и повдигната на 1,5 метра над земята с няколко стъпала – за защита от врагове.

Изгубеният часовник и гласът на четирите български камбани

На третия етаж на кулата в миналото е работил голям механичен часовник. Очертанията на неговия циферблат все още се виждат на североизточната стена. Този часовник е бил дело на знаменитите местни майстори – братята Атанас, Димитър и Георги Димкови.

На 13 юли 1913 г., когато гръцката армия изпепелява селото, кулата по чудо оцелява, но часовникът е демонтиран от гръцките войници и отнесен в неизвестна посока. Часовникът на братя Димкови в родното им село е изгубен.

Камбаните са били четири – една голяма и три по-малки. Две от тях са на третия етаж, а другите две са в каменната надстройка на покрива. Изработени са от местни български камбанолеяри и носят писмени доказателства, които не могат да бъдат изтрити от никое гръцко длето.

Първата камбана (на третия етаж)

Тя е по-изчистена откъм украса, но носи два златни надписа, които доказват кои са нейните майстори:

• Първият надпис:

  „БРАТЯ Д. АЛЕКСОВИ С. ГОРНО БРОДИ“

• Вторият надпис:

  „НАПРАВЕНА ВЪ 1911 Г. 16 ФЕВРУАРИЙ НА ПАРАКЛИСЕ ЖИВОПРИЕМНИЙ ИСТОЧНИКЪ ПРЕСВ. БДЦЬ“

Втората камбана (на третия етаж)

Тази камбана е богато украсена с църковни орнаменти и съдържа следните надписи:

• Първият надпис:

  „СЕЛЦКА БЪЛГ. ЧЕРКОВ. УЧИЛИЩНА ОБЩИНА С. Г. БРД 1906 Г. 8 АПРИЛЪ“

• Вторият надпис:

  „МАСТОР МАРИН СТОЯН АЛЕКСЪ С. Г. БРОДИ“

Голямата камбана (в надстройката)

Това е истинско българско величие! Огромна камбана с диаметър на отвора от около 1 метър. Тя е богато украсена с ликовете на Иисус Христос, Света Богородица, Свети Димитър и други свещени символи. На нея са изписани три надписа:

• Основният надпис:

  „ТѪЗИ КАМБАНА ПРѣЛЯТА СЪ ВОЛНИ ПОМОЩИ ОТЪ НАСЕЛЕНИЕТО НА ХРАМА СВ. ВМ. ДИМИТРIE С. ГОРНО БРОДИ 5 МАРТЪ 1912 Г.“

• Вторият надпис (хвала към Бога):

  „БЛАГОВѣСТВУЙ ЗЕМЛЕ РАДОСТЪ ВЕЛИЮ ХВАЛИТЕ НЕБЕСА БОЖИЮ СЛАВУ“

• Третият надпис в долната част:

  „МАЙСТОРИ КАМБАНОЛЕЯРИ БРАТИЯ ГЕОРГИ И СТОЯНЪ Д. АЛЕКСОВИ“

Малката камбана (в надстройката)

Окачена е здраво между каменните колонки на върха. В горната ѝ част е отлята годината 1906. Под изящна плетеница от кръстове се четат следните два надписа:

• Първият надпис:

  „БЪЛГАРЦКА ЧЕРКОВНА ОБЩИНА С. ГОРНО БРОДИ“

• Вторият надпис:
  

  „МАСТОР МАРИН СТОЯН АЛЕКСЪ С. Г. БРОДИ“

Прочутият род на майсторите Алексови

Тези камбани са излети в прочутата Алексова кузня в Горно Броди. Майсторите Георги, Атанас и Стоян Димитрови Алексови (или Алексиеви) са били най-видните български камбанолеяри на XIX век. Тяхното семейство е изработвало изящни камбани, свещници, полилеи за черкви и метални иконостаси. В писмо до Васил Стоянов, самият Йоаким Груев с възхищение съобщава за майстор Атанас от Горно Броди, който правел огромни часовници и леел най-чистите звонове (камбани) в империята.

Славата им се разнася из целия български юг:

• През 1898 г. братята Георги и Атанас Алексови изливат прекрасната камбана в църквата „Света Параскева“ в село Скребатно.

• През 1900 г. те даряват две камбани на храма „Свети Никола“ в будното неврокопско село Ковачевица.

• През 1902 г. те изработват голямата и малката камбана за църквата „Свети Никола“ в село Долен, Неврокопско. На голямата камбана (тежаща 256 кг) пише: „На храма „Св. Никола“ с. Доленъ 1902 г.оки 200. Изработили братие Алексови отъ с. Г. Броди“, а на малката (тежаща 118 кг) стои надписът: „На храма „Св. Никола“ с. Доленъ 1902 оки 92“.

По-късно, притиснати от войните, братя Алексови се установяват в София, откъдето продължават да изливат гласа на българската православна вяра за десетки храмове в страната и чужбина.

Мълчанието, което крещи истината

Днес до най-високата част на кулата в Горно Броди се достига по стълбище от метални пръти и винкел, което е заменило старата дървена стълба.

Но за огромно съжаление, от 2009 г. насам входната врата на кулата е заключена с тежка метална верига и масивен катинар. Гръцката държава държи тази кула заключена. До вътрешността ѝ няма достъп за български поклонници. Единствените постоянни обитатели на това свято място днес са гълъбите, които гнездят под купола.

Те заключиха вратата, но не могат да заключат истината! Те не могат да изтрият думите „БЪЛГАРЦКА ЧЕРКОВНА ОБЩИНА С. ГОРНО БРОДИ“, излети върху бронза на камбаните. Тези букви са нашият вечен печат върху историята на Сярско.

Ние от „Топ Преса“ напомняме на всички – и на тези в Атина, и на тези в Скопие, и най-вече на нашите политици в София: паметта за Горно Броди е жива! Тя тече в жилите на стотици семейства в Гоце Делчев, Копривлен, Пловдив и Пазарджик. И докато сме живи, ние няма да спрем да разказваме историята на „Малката София“.

Защото гласът на горнобродските камбани е гласът на самата България – несломим, чист и вечен!