ГРЪЦКИЯТ „ШЛИХЕР“ ЗА СО2 В КАВАЛА: СПАСИТЕЛЕН ПОЯС ИЛИ ЗЛАТЕН КАПАН ЗА ЗАВОДИТЕ В ЮГОЗАПАДА?

Навлизането на мегапроекта за подземно съхранение на въглероден диоксид в изчерпаното находище „Принос“ край Кавала в своята решителна фаза изправя индустриалното сърце на Югозападна България пред съдбоносен кръстопът. Докато Гърция ударно подготвя платформата в Перама и планира първите сондажи за началото на 2027 г., българската държава и бизнес са изправени пред сериозен правен и стратегически казус. „Топ Преса“ се допита до водещи експерти по енергийно право и индустриална политика, които са категорични: регионът ни е в ситуация на „правно очакване“, която може да се окаже фатална за конкурентоспособността на местните заводи.

Според специалистите, с които медията ни разговаря, в основата на проекта „Принос“ стои европейската директива за съхранение на въглероден диоксид, която налага драконовски изисквания за безопасност и мониторинг. Но истинският проблем за нашия регион не е в технологиите, а в юридическия достъп. Като проект от общ интерес за ЕС, „Принос“ е длъжен да осигури достъп на трети страни, но експертите предупреждават, че условията за този достъп са „тъмна Индия“. Големият въпрос, който трябва да се постави пред правителството, е дали предприятията в Благоевград, Сандански и Перник ще се ползват със същия статут като гръцките си колеги, или ще бъдат таксувани като „външни клиенти“ с наказателни тарифи, които ще изядат печалбите им.

Най-голямата правна „мина“, за която експертите сигнализират пред „Топ Преса“, е т.нар. Лондонски протокол. Тази международна конвенция забраняваше износа на въглеродни отпадъци през граница, докато не бе приета поправка, изискваща задължително двустранно споразумение между държавите. Към днешна дата обаче, София и Атина нямат подписан официален документ, който да позволи на камионите или влаковете с втечнен CO₂ от Пиринско да пресекат границата към терминала в Кавала. Без такъв договор, всеки опит за декарбонизация на заводите в Югозапада ще бъде блокиран още на ГКПП „Кулата“, превръщайки милионни инвестиции в купчина желязо.

От логистична гледна точка Югозападна България е в привилегирована позиция – разстоянието до Кавала е три пъти по-кратко от това до българското Черноморие, където се планират подобни хранилища. Експертите обаче са скептични относно готовността на инфраструктурата ни. Кой ще притежава тръбопроводите и кой ще плаща за тях? Съгласно българския Закон за енергетиката, изграждането на подобни съоръжения изисква години процедури по ОВОС и отчуждаване на терени. Ако държавата не обяви преноса на CO₂ към Гърция за обект от национално значение, индустрията в Югозапада ще остане изолирана, докато цените на въглеродните квоти на европейските борси летят в космоса.

Финансовата отговорност е другата „гореща точка“. Според анализаторите, потърсени от „Топ Преса“, съществува огромен риск при прехвърлянето на собствеността върху газа. Ако предприятие от региона предаде своя „уловен“ въглерод на гръцкия оператор, но се случи технически инцидент или изтичане, правната отговорност пред Европейската комисия остава неясна. Юристите съветват местния бизнес да бъде изключително предпазлив, защото при липса на държавна рамка, компаниите могат да се окажат принудени да плащат глоби за емисии, които вече са предали за съхранение.

В същото време, близостта до „Принос“ може да бъде „златният билет“ за привличане на нови чуждестранни инвеститори в индустриалните зони на Благоевград и Кюстендил. За модерните тежки производства достъпът до такова хранилище вече е по-важен от цената на работната ръка. Но за да се случи това, общините трябва спешно да преразгледат своите планове и да предвидят трасета за транспорт на CO₂. Експертите са категорични пред медията ни: липсата на административна подготовка на местно ниво е равносилна на доброволен отказ от бъдещи инвестиции.

„Топ Преса“ поставя на дневен ред въпроса, който институциите удобно прескачат: Защо Министерството на енергетиката мълчи за трансграничната връзка с Гърция? Докато проектът в Девня се радва на държавно внимание, предприятията в Югозападна България са оставени да се оправят сами. Юридическият анализ показва, че без бърза дипломатическа намеса и договор с Атина, нашите заводи ще продължат да плащат милиони за „въздух“, докато техните конкуренти само на 150 км разстояние ще ползват гръцкото хранилище, за да станат по-зелени и по-богати. Времето за действие изтича – сондажите в Кавала започват след по-малко от две години, а България още няма дори чернова на договор.