КОГАТО ВЯРАТА НЕ ДЕЛИ, А СЪБИРА! ТОП ПРЕСА представя: Историята на един родопчанин, който изнесе 8 тона камъни на гръб и съгради 6 параклиса, пред които свеждат глава и християни, и мюсюлмани

Във времена, в които материалното изяжда духовното, а човещината често се измерва в банкови сметки и суетни постове в социалните мрежи, Родопите ни припомнят кои са истинските, тихи герои на България. Те не търсят слава. Те не искат камери. Те носят своя кръст – понякога съвсем буквално.

Днес „Топ Преса“ ви разказва една изключително дълбока, емоционална и пречистваща история. История за 37-годишния Александър Караджов от Смолян. Мъжът, който изнесе на собствения си гръб над 8 тона камъни, пясък и цимент по стръмните планински пътеки, за да сътвори чудото на вярата – 6 изящни малки параклиса, които днес топлят душите на хиляди хора.

Александър Караджов гради всеки параклис за около 30-40 дни. Снимка: Валентин Хаджиев

Вътрешният повик, който не може да се обясни

Всичко започва над Смолян, по живописната горска пътека, която води към местността Белият камък, скалата Невястата и манастира „Св. Пантелеймон“. Място, целунато от Бога, през което ежедневно минават стотици туристи. Днес те спират там не само заради красивата природа, но и за да запалят свещ, да преклонят глава и да се помолят пред малките, открити иконостасчета, съградени от ръцете на Александър.

„Вътрешният повик да строя параклиси, както и изборът на място са неща, които не мога да обясня. Изпитвам потребност да ги правя“, споделя чистосърдечно Александър.

Началото е поставено през далечната 2014 година. Тогава Александър е застигнат от поредица от тежки житейски премеждия. Вярвайки силно, че негов небесен закрилник е св. архангел Михаил, той решава да изрази своята дълбока благодарност към светията чрез градеж. Заедно с приятеля си Владимир Медов започват първия параклис, но суровата родопска зима и падналите снегове ги спират временно.

До мястото няма път. Не може да стигне никаква кола. Всеки килограм цимент, всяка кофа пясък се пренасят с човешка сила, на мускули и воля. Камъните Александър събира сам от района.

„Дори и да имаше път, пак бих ги носил на гръб, защото това е като пречистване и изкупление за мен“, казва мъжът с пламък в очите. За него този тежък физически труд не е мъка, а молитва в действие.

Архитектура на душата: Всяка скала крие лична история

Градежът на едно параклисче отнема между 30 и 40 дни. Процесът изисква изключително търпение и майсторство. Александър внимателно избира здрави скали с ориентация изток-запад. С помощта на чук и кирка разчиства нестабилните късове, докато достигне до здрава основа. След това иззижда стабилни основи от камък, вар и цимент – понякога по-високи, ако теренът го изисква.

Три от параклисчетата – “Рождество Богородично”, “Св. св. Кирил и Методий” и “Св. Мина”, са съградени заедно. Снимка: Валентин Хаджиев

Всеки един от шестте параклиса носи в себе си парченце от сърцето на строителя и е посветен на скъп за него човек или празник:

„Св. Архангел Михаил“ – първият храм, израз на благодарност и закрила след премеждията.

„Благовещение“ – посветен на неговия собствен рожден ден – 25 март.

„Св. Варвара“ – изграден в чест на дъщеричката му Александра, родена на празника на светицата (4 декември).

Ансамбълът от три параклиса: Построени заедно, те образуват уникална духовна композиция:

„Рождество Богородично“ – наречен на съпругата му Мария.

„Св. св. Кирил и Методий“ – посветен на неговия баща Кирил, който му помага активно в строителството.

„Св. Мина“ – съграден с една-едничка цел: да закриля всички преминаващи хора и да им помага да се разминават с бедите и изпитанията в живота.

(Един от горските параклиси. Снимка: Албена Димитрова)

Сърце на доброволец и обединител на хората

Александър Караджов не е просто строител на храмове, той е човек на делото. Вече 10 години той е доброволец в отряда за помощ при бедствия и аварии в Смолян. Изкарал е курс за планински водачи и обича скалното катерене – умения, които му помагат да оцелява в планината, но и да спасява животи.

През 2015 г. Александър е обявен за „Доброволец на годината“ заради поредица от героични акции в помощ на бедстващи хора в Смолян и околните села, останали напълно изолирани от света заради падналия тогава триметров сняг. По ирония на съдбата или по Божия воля, той не успява да вземе наградата си лично в София, защото ден по-рано се ражда най-голямото му щастие – дъщеря му Александра.

Най-красивото в тази история е как градежът на Александър променя хората около него. В строителството той получава безценна помощ от баща си, а няколко верни приятели го подкрепят финансово за материалите. Но най-голямата му награда е реакцията на преминаващите туристи.

В тези параклиси няма камери, няма пазачи. И въпреки това, до този момент нито един от тях не е станал обект на вандализъм или посегателство. Планината и хората ги пазят.

„Хубавото на хората в Родопите е, че не се делят по вероизповедания, а радостта и на християни, и на българомохамедани е еднаква и искрена“, споделя Александър. Край неговите иконостаси различията изчезват. Остава само чистата човешка благодат.

Горски Божи храм над Невястата – Завет за поколенията

Историята на Александър Караджов е шамар за съвременното ни консуматорско общество. Тя ни показва, че най-красивите паметници не се купуват с милиони, а се изплакват с пот, вяра и любов. 8 тона камъни на гръб не са просто тежест – те са стъпала към едно по-високо духовно ниво, по които Александър изкачва не само себе си, но и всички нас.

Когато следващия път тръгнете по живописната пътека над Смолян към Белият камък, спрете пред някое от тези малки параклисчета. Запалете свещ. И си спомнете, че докато има мъже като Александър, които градят храмове с голи ръце и чисти сърца, България ще я има.

На Родопа планина с любов!