ЗАБРАВИХМЕ ЛИ ЧОВЕЩИНАТА СИ: ЛОБНОТО МЯСТО НА ЯНЕ САНДАНСКИ СЕ ПРЕДВРЪЩА В КЛОАКА

Спрете да серете около паметта на България! Тези думи не са метафора, нито опит за евтина сензация – те са бруталната, миризлива и позорна реалност, която заварва всеки, дръзнал да се поклони на лобното място на Яне Сандански край пътя за село Попови ливади. Гледката е потресаваща и надхвърля границите на всяко нормално човешко въображение. Мястото, където е пролята кръвта на един от най-големите ни революционери, днес е зарито във фекалии, използвани салфетки и пластмасови боклуци. Венците, оставени в знак на почит, са захвърлени и потънали в кал, а увехналите цветя само засилват усещането за пълна разруха. Това свято кътче в Пирин днес прилича на забравен горски боклучарник, в който човешкото присъствие се отбелязва единствено чрез биологичните отпадъци на една деградирала маса.

Паметниците на една държава са нейната лична карта пред света. Те са видимата нишка, която свързва миналото с бъдещето и показва нивото на култура и самосъзнание на една нация. В цивилизования свят историческите места са неприкосновени, дори когато са посветени на противоречиви фигури. Погледнете Франция, Великобритания или САЩ – там се пазят монументи на личности, които са предизвиквали войни и люти разделения, но те стоят непокътнати и чисти, защото народът разбира, че историята се уважава, а не се засипва с битови отпадъци. Там паметта е институция, а тук, над Попови ливади, е превърната в тоалетна на открито. Ние сме единствените „юнаци“, които могат да отидат на „поклонение“, да си изядат сандвича до паметната плоча и да оставят след себе си кочина, която би засрамила и най-дивото животно.

Сравнението с животните всъщност е обида за самата природа. Животните имат инстинкти за чистота в собствените си леговища. Това, което правят „туристите“ и „патриотите“ на лобното място на Сандански, е присъщо само на един особен вид двуноги, при които липсата на възпитание се е сляла с пълната липса на морал. Тези хора очевидно не притежават способността да осъзнаят къде се намират. За тях камъкът е просто камък, а гората е място, където няма кой да ги глоби за свинщината им. Да оскверниш мястото, където е издъхнал човек, посветил живота си на свободата на тази земя, е акт на върховен нихилизъм. Това е демонстрация на пълна духовна неграмотност, при която физиологичните нужди стоят по-високо от националното достойнство.

Когато един чужденец спре край пътя и види планините от салфетки и фекалии около паметния знак, той не вижда историята на четата или подвига на Яне – той вижда нашето настояще. Той вижда народ, който е загубил ориентира си за святост. Ние не просто не пазим паметниците си, ние активно ги унищожаваме с безхаберието си. Венците, които се поднасят пред камерите при чествания, само след няколко седмици се превръщат в част от общия боклучарник, защото никой не си прави труда да поддържа мястото извън протокола. Всичко е поза, всичко е за показ, а зад кадър остава вонята на разложението – и физическо, и морално.

Време е да спрем да се оправдаваме с държавата, с общината или с липсата на кошчета в планината. Проблемът не е в липсата на контейнери, а в липсата на съвест. Ако носиш в себе си дори грам уважение към предците си, ще прибереш отпадъка си в раницата и ще го изнесеш от гората. Ако имаш капка срам, няма да използваш пространството около паметника за нужник. Докато тези простички истини не влязат в главите ни, ще продължаваме да газим в собствените си изпражнения – и буквално, и метафорично. Лобното място на Яне Сандански над Попови ливади е нашият огледален образ в момента. И това, което виждаме в него, е грозно, миризливо и дълбоко срамно. Спрете се, докато не сме заринали и последната капка от историята си под купчината мръсна хартия.