Генезисът на легендарното

За великите герои на България

“Чистата материя е израсла в мит, когато към нея се е добавила социална употреба”.

Идеалът на Левски за чиста и свята република отдавна е опорочен от преекспониране

Цялостната международна обстановка допринася за фактическото присъствие на личността в историята

Всеки народ съхранява в темелите на своята историческа и културна памет поне по няколко героични фигури. В интерпретацията през годините и вековете често тези фигури са застинали, обожествени, художествено възкресени в литературата, изобразителното изкуство, драмата и киното. Хиляди творци са означили чрез различни изразни средства необикновеността на един човек и са го превърнали в мит. Или както казва Ролан Барт, “чистата материя е израсла в мит, когато към нея се е добавила социална употреба”.

В палитрата от знакови герои на европейката култура бихме могли да видим крайно противоположни образи: от кралски особи и военни предводители, през бунтовници и вещици, до велики откриватели и пътешественици. Те са сякаш емблеми на своите народи, “запазена марка”, с която се идентифицира нацията и чрез която се обясняват войни, завоевания, масови убийства и дори Божие наказание. Но всяко следващо поколение неизбежно наслагва върху тези сакрални имена допълнителна боя – било “открития” в стари ръкописи, било ДНК анализи от останки в гробници, било предсказания на Нострадамус или намеса на чужда цивилизация.

В биографията на героите рядко настъпва обрат, но оценката за тяхната историческа роля често се влияе от смяната на политическия вятър. Защото всеки мит в определен момент се изчерпва, а в стремежа си да го задържат неговите адепти му придават допълнителни значения. И тъй като масата от ниско и среднообразовани човеци няма възможност за дълбинно познаване на фактите, лесно става предефиниране на идеите и посланията, които са сърцевината на мита.

Същото може да се каже и за българските иконични герои – Васил Левски и Христо Ботев. Непрекъснато се рови в паметта им – търсят се “нови свидетели” и неразчетени документи, дискусии се водят за предполагаемите им гробове, анализират се кичури, почерци, снимки и предмети, за да се разкрие геномът на тяхната необикновена сила, ум, безстрашие и героизъм. Забравя се, че те са били обикновени хора, млади българи, мъже, притежаващи всички нормални качества на своето време.

Делата им безспорно са забележителни, но кипежът на Възраждането е родило и формирало техните идеали, стремежи и лидерска роля. Цялостната международна обстановка допринася за фактическото присъствие на личността в историята. Всъщност народната устна мълва ги въздига и започва да формира линията на митологичното още приживе и на двамата.

Но истинското им канонизиране става чрез Словото. Ботев канонизира Левски чрез разтърсващото стихотворение “Дякон Васил Левски” (“Обесването на Васил Левски”) и чрез спомените си за него. Идва времето на Иван Вазов – с неговите поеми “Радецки” и “Той не умира”. Митът расте с публикуването на всички Ботеви творби, чрез стотици страници свидетелства на оцелели от Априлското въстание, с появата за “Записките…” на Захарий Стоянов, с оценките на академичните умове, с десетките историко-биографични книги през 20. век, и особено чрез създаването на музейни експозиции…

Идва момент, когато Ботев и Левски не се възприемат само като герои на своето време. Техните личности обрасват в легендарност, която е устойчива митологема. И тук се случва нещо нелицеприятно: техните имена влизат в политическа употреба. Портретите им неизбежно висят в кабинетите на всички наши управници – още от началото на 20. век та до днес, като през епохата на социализма бяха изтикани в училища и читалища, но все пак, вкарани в идеологически контекст на определени национални празници, заемаха полагащото им се място до вождовете на социалистическата революция.

Но да се върнем към днешния ден. Може би припознаването на легендата като истина е нужно – не толкова с историческа, колкото с образователна, емоционално-патриотична или дори с рекламна цел.
Въпросът е: докога политиците ще използват безнаказано запазените марки “Васил Левски” и “Христо Ботев” за своите комерсиално-партийни цели?

Това е недопустимо кощунство с тяхната памет – идеалът на Левски за чиста и свята република отдавна е опорочен от преекспониране. Зад лозунги за просперитет и равенство с другите европейски народи се прикрива псевдодемокрация, лобистки интереси и подчинение на либерални стратегии и мултикултурна унификация. Чрез фейлетона си “Политическа зима” Ботев иронизира “загрижеността” на Великите сили за страдащите под чуждо господство народи.

А не е ли същото днес, когато “силните” в ЕС ни диктуват правилата в политиката, икономиката и правото? А гласът ни е слаб в многобройните европейски институции. Защото в последните 4 десетилетия така и не се изработи единна национална стратегия, включваща критичните сфери за оцеляването на нацията ни – демография, образование и култура. Прогнозите са катастрофални – след 100 години нацията ни ще изчезне – и това ще стане не само заради ниската раждаемост и високата емиграция, но заради постепенното изтласкване на българския език от агресията на английския език.

Нека управляващите, които все по-често се сменят в правителствените кабинети, се вгледат в чистия поглед на Левски, в изгарящия взор на Ботев. Тогава може би ще усетят как пронизващите очи от портретите режат съвестта им… И ще се изпотят от мощната аура, която всеки от тях излъчва – не само като легендарност, а като съдници на времето, което ние не защитихме…

Автор: Анжела Димчева

trud.bg