Топ ПРЕСА: Момчето Ванчо Парапунов от „крапата“ махала в град Разлог, което стана генерал Парапунов…
-
- март 28, 2015
Калин КАЛИСТРИН
Бързах за среща в църквата “Света София” на “Оуктън” авеню в Чикаго и много се вълнувах. Трябваше да взема интервю не от кой да е, а от известния на всеки българин виден ас във военната авиация на България, генерал-майор Иван Парапунов.
Вълнувах се, защото генерала е личност от голяма величина не само у нас, но и в Европа, Русия и САЩ. И не на последно място, защото е земляк, защото сме от една генерация „младежи” и защото в нашия пирински край за него отдавна се носят легенди. Как няма да се вълнуваш от среща с човек, за когото преди няколко години кметът на Разлог недвусмислено заяви пред няколко човека, между които и аз, че „…на генерала трябва приживе паметник да му издигнем в
родния град и не улица, ами булевард да кръстим на негово име!”
Влизайки в бара на църквата, пред мен се изправя висок, строен и снажен човек над 50-те, понатежал от годините, но все още с осанка на гвардейски кадет.
-Здраве желаем г-н генерал!
– поздравявам по войнишки, а той се усмихва с широка, по нашенски ведра усмивка:
– Айде, бе, земляк! Къде ходиш?… Дай да седнем някъде по-настрани, че тука е много шумно.
И като завързахме един мохабет на чист разложки диалект, та няколко часа.
Питам го:
– Г-н генерал, как момчето Ванчо Парапунов от „крапата” махала в град Разлог стана генерал Парапунов?
– Всичко тръгва от мечтата. На мене мечтите ми се сбъдват. Спомняш си стихотворението на нашия земляк Никола Вапцаров „Романтиката е сега в моторите, които пеят във небето синьо…”. Мечтаех да стана летец. Аз още от дете си знаех, че ще стана летец…
Още като малък, неговият чичо Петър Парапунов, известен български парашутист завел племенника си на летище Пловдив и даже го повозил на самолет. Да видиш ти земята отгоре и да се рееш като птица в небето къде ти бе! Кое дете няма да се впечатли и да го запомни цял живот?!
През 1965 година, по настояване на родителите си, Иван подава документи в Икономическия в Пловдив, но не се явява на приемен изпит и тайно заминава за Долна Митрополия. При изключително висока конкуренция издържа изпитите във Висшето военно въздушно училище и е приет.
Стартът му на офицер започва в изтребително бомбардировъчния полк в Чешнигирово. Става командир на авиобазата в Добрич, а след това командващ авиокорпуса в Пловдив. Негови колеги от онова време твърдят, че Иван Парапунов е летец до „мозъка на костите си”. Влизайки в самолета, той се превръща в негова електроника за управление. Безспорен лидер, на който подчинените му интуитивно са готови да следват във въздуха и на земята. “Човек-птица “, казват те. Той е „измислил” самолета, защото на какъвто и самолет да стъпи, кара машината да прави и невъзможното. Бившият военен летец Т. Пенев, сега от гражданската авиация, казва за бившия си командир Иван Парапунов, че този човек “не разбира” какво е това последен модел свръхзвукова машина. Просто скача в нея и излита.
И наистина, като курсант пръв се издига в небето без инструктор!!! Пак първи лети на изтребителите МИГ– 23 БН, бомбардировач от трето поколение с променяща се геометрия на крилата и свръхмодерния тогава СУ- 22М4.
През 1985 г. му предлагат длъжността командир на разузнавателния авиополк в Добрич. Приема на секундата, защото по тоя начин получава възможност да лети на току-що приетите на въоръжение най-нови “хищни птици” СУ-22.
Още в началото на военната си кариера през 1972 г. бъдещия генерал, заедно с колегата му летец Н. Стоянов – моряка като дежурна двойка изтребители са вдигнати по тревога от ПВО в базата Чешнигирово и буквално по „бели гащи”, нямало време да се дооблекат, излитат и принуждават отклонения от въздушния коридор британски пътнически самолет, нарушител на българското въздушно пространство да кацне. Приземявайки се на летище Доброславци за зареждане сгориво, ги било срам да се покажат от самолета недооблечени, за да не станат за смях пред колегите си.
– Да, „по бели гащи”, ама после командирът ни награди с похвала – допълва шеговито генералът.
Признат ас в България и в Русия неговата кариера тръгва стремително нагоре – командир на корпус, генерал на щабна академия в Москва, командващ авиацията на ВВС, зам. командващ Глав. щаб на ВВС. През 1998 г. генерал Парапунов скрива топката на НАТО и САЩ с безпрецедентния си полет от София до щата Охайо, с едно междинно дозареждане в базата на НАТО Мидерланд – Англия. Машината е “допотопен” модел тактически разузнавач АН-30 за стандартите на НАТО. Стандартът ИКАО не препоръчват този тип самолети да извършват такива полети, защото това са цели 64 часа във въздуха, но генералът е сигурен в нея. През времето на полета не светва нито една червена лампичка на таблото.
Годината е 1991, когато в оперативния команден пункт “Чаралица” на Генщаба младия и наперен, още новоназначен военен министър Димитър Луджев хока генералите, че са комунисти, че са от едно отиващо си тоталитарно време и т. н. и т.н., без да си дава сметка, че това е елита на българската авиация. “До майор ще ви купя, нагоре ще ви чупя!”, заявява най-нагло нахъсаният министър, без много да му мисли, пред наведените глави на знаещите, можещи и опитни български офицери. „Ще ми счупиш оная работа!”, би могъл да му каже всеки един от тях, но всички мълчат.
– Г-н министър, нито Тодор Живков, нито БКП, нито политически плакат, нито който и да е военен министър, от която и партия да е той, може да ми държи ръцете и да управлява самолета ми! Това го може само пилота – директно заявява в лицето му генерал Парапунов, без да му мигне окото, от което министърът бясно напуска командния пункт.
Всичко това малко или повече е известно на любознателния читател от българската преса, но има един почти неизвестен факт в биографията на генерала. През 1977 год. в България тръгва мълвата за пръв съвместен полет на български и съветски космонавт. В пиринския край се появиха журналисти от тогавашните централни вестници да издирват приятели и съученици на младите летци Иван Парапунов и Костадин Колчагов от Разлог. Това тогава беше голямо събитие за България и пресата бързаше да се подготви с интервюта и спомени от ученическите години на бъдещите космонавти. Беше изтекла информация от много високо ниво и бе станало ясно, че от 40 летци, кандидати за космонавти, бяха останали 10 след първите им изпитания и от десятката, най-добри физически данни показват Парапунов и Колчагов.
Но! Научавайки новината, Пенчо Кубадински отива при Т. Живков и му заявява, че това не трябва да бъде, защото малко ли са му на тоя пирински край велики български личности?!!! Като се вземе от Паисии Хилендарски и Неофит Рилски, Никола Вапцаров и плеяда български просветители и писатели, та се стигне до първия български партизанин-антифашист Иван Козарев, пръв партизански командир-антифашист Никола Парапунов от Разлог, а сега и пръв български космонавт Иван Парапунов, пак от Разлог?!
– Така „партито” на луната пропадна – смее се добродушно генералът, като на нещо, за което не е било писано да се случи.
– Ами „кастингът”? Ами резултатите от този изпит за космонавти?
– В протоколите беше дописано, че ми е бил намерен някакъв дефект в дясното око, която никоя медицинска комисия след това не можа да намери и да ме възпре да летя на СУ, а на Коцето Колчагов, че е с няколко сантиметра по-висок от нормите за космонавт…
– Г-н генерал, през пролетта на 2001 г. в българската преса се появиха заглавията: „Въздушен ас падна в дипломатически бой”, „Парапунов – летец, а не шпионин” и т. н. Какво се беслучило в този така наречен тогава „Шпионски скандал”?
– Ако си чел внимателно, на едно място в същите тия вестници пише:
„Генерал Иван Парапунов разбира от разузнаване, колкото ватман от самолет.” Това е истината. Летенето е майсторлък да ти иде отръки. А когато ти иде и отвътре, то вече е изкуство. Добрият, изкусен майстор е „глух“ и „сляп” за политика, дипломация, разузнаване. Може би тия неща са също вид „изкуства”, които някои хора изкусно владеят, но аз не съм от тях. Аз съм летец.
Самолет ми дай мене!
Лошото е, че ние, военните, сме възпитани да слушаме, да козируваме и да изпълняваме…
Само три месеца след назначаването на генерал Парапунов като военно аташе в Москва, от България е екстрадиран руския му колега в София –кап. I ранг Владимир Ломакин. Реципрочно руснаците постъпват с нашето аташе в Москва. „Дипломацията си има закон – зъб за зъб, аташе за аташе…” пише в. „24 часа” от март 2001 г.
Силно впечатлен и развълнуван от срещата с този дълбок, благороден и почтен
български генерал, карайки обратно към Чикаго, неволно изплува в съзнанието ми една друга среща преди тридесетина години, с един друг виден българин, командвал някога Трета българска армия в Отечествената война-генерал Владимир Стойчев. Давам си сметка, че това ми е трето интервю с български генерал. След многобройните ми въпроси към генерал Стойчев с обръщението ми, както беше тогава, „Другарю генерал, другарю генерал”, гонещият сто години дребен сух и жилав човек, с почти стопено от годините му тяло (10 % тяло и 90% дух), дядката изведнъж скочи и чевръсто се обърна към мене:
– Какъв генерал, бе, юнак! Какъв офицер, какъв командващ, какви военни подвизи?!!! Аз съм ЖОКЕЙ! Кон ми дай мене! Ела сега да ти покажа мойте вихрогони, които ме чакат горе, цвилейки и риейки с копита!
И тръгнахме из просторния му апартамент, малка галерия на снимки с коне и кобили, с които е печелил титли и медали в конни надбягвания.
По дух ГОЛЕМИТЕ люде си приличат…
Be the first to leave a review.
