СИЛАТА НА ЕДИН ПРИЗРАК И ГЛИНАТА НА ТЕПИХА: ИВАН БЛАГОЕВ отново ПРЕД TOPPRESA.COM

Има срещи, които не се побират в рамките на обикновения журналистически въпрос и сухия отговор. Има хора, чийто житейски път прилича на антична драма, в която всеки удар на съдбата е просто подготовка за следващото голямо изправяне. За екипа на toppresa.com срещата с Иван Благоев е точно такава – тя е завръщане към един разговор, започнал в онази далечна, предпандемична 2020 година. Тогава, когато светът за първи път чу за социална изолация, Иван беше млад спортист с големи надежди и пламък в очите, който тепърва търсеше своето място под слънцето на големия спорт. Днес, шест години по-късно, пред нас не стои просто атлет, а един изграден мъж, преминал през огън и жупел, през съдебни зали и реанимационни легла, за да се превърне в сумист номер едно на България за 2025 година.

Това интервю е специално за нас, защото Иван е наш приятел, един от онези гости, които винаги са ни допускали до най-интимните кътчета на своята воля. През тези шест години той не просто трупаше медали и юридически стаж – той водеше тиха война с обстоятелствата. Видяхме го как от момчето, което търсеше подкрепа, се превърна в опора за своето семейство и за целия национален отбор. В това изключително обемно и откровено интервю ще се потопим в история, която започва от прашните тепихи в малко селце край Симитли и стига до блясъка на световните подиуми в Япония и Полша. Ще говорим за метаморфозите на болката – от загубата на бащата, която оставя празнина, по-голяма от вселената, до тежката катастрофа с мотор, в която металът се огъва, но духът остава цял. Иван Благоев ни учи, че успехът не е в липсата на страх, а в способността да го превърнеш в гориво. За читателите на toppresa.com той разгръща душата си така, както само един войн пред приятели може да го направи. Тук няма маски, няма заучени фрази. Има само пясък, пот, закони и една невидима ръка върху рамото, която му шепне: „Продължавай!“. Нека разберем какво се случи с Иван през тези бурни години и как се кове характерът на един истински шампион, когато животът ти отнеме всичко, освен честта.

– Иване, добре дошъл отново „у дома“! Последното ни голямо интервю за „Топ Преса“ беше през 2020-а. Тогава ти беше на прага на големите успехи в сумото, а светът беше различно място. Как преминаха тези шест години за теб?

• Радвам се, че отново сме заедно. За мен вие сте медията, която винаги е следяла пътя ми не само като статистика, а като човек. Тези години бяха най-интензивните в живота ми. Ако трябва да ги опиша с една дума, това е „каляване“. През 2020-а бях изпълнен с очаквания, но не знаех колко тежка може да бъде цената на успеха. Станах баща, което промени изцяло центъра на моята вселена. Вече не се боря само за себе си. Паралелно с това, юридическата ми кариера се разви – вече 10 години практикувам право. Но най-важното е, че сумото, което тогава беше просто страст, се превърна в моя философия за оцеляване. През тези шест години научих, че най-големият противник не е на тепиха, а в огледалото. Трябваше да балансирам между адвокатската кантора денем и националния отбор вечер. Това са два свята, които на пръв поглед нямат нищо общо, но всъщност изискват едно и също – желязна логика и безпощадна дисциплина.

– Много хора се чудят как един юрист, човек на параграфите и законите, избира сумото – спорт, свързан с древни ритуали и огромна физическа мощ. Къде се срещат двете професии?

• На тепиха, както и в съдебната зала, нямаш право на грешка. Един грешен ход, едно подхлъзване и губиш всичко. В България, за съжаление, сумото все още не е професионален спорт в смисъла на пълно финансиране. Ние сме аматьори по документи, но професионалисти по дух. Затова работя като юрист – за да мога да си позволя да бъда спортист. Крада време от съня си, от почивката си. Често пътувам директно от кантората към залата. Но правото ми дава онази психическа устойчивост, която ми помага да не трепна, когато срещу мен застане 150-килограмов противник. И в двата случая търсиш слабите места на другата страна и чакаш своя момент.

– Ти си израснал в Симитлийския край. Какви са най-ранните ти спомени от детството и как те изградиха като човека, когото виждаме днес?

• Моите корени са в едно малко село край Симитли. Там животът е суров и честен. С брат ми израснахме в постоянна конкуренция. Той винаги беше по-изявеният, по-талантливият в борбата. Аз дори започнах случайно – исках да стана футболист. Отидохме да записваме него на борба, а мен на футбол, но щом влязох в залата по борба, усетих магията. Казах: „Аз оттук не мърдам“. В началото бях в неговата сянка. Дори в „Левски“ ме взеха заради неговия потенциал. Но това беше моята благословия. Тъй като успехите не дойдоха веднага, аз останах гладен. Жаждата за победа у мен се трупаше с години, докато при другите, които печелеха лесно, тя започна да угасва. Това ме съхрани и ме доведе до тук, на прага на моята 12-а година в националния отбор.

– В интервюто ни отпреди години не говорихме толкова детайлно за баща ти. Сега обаче ти казваш, че той е твоята невидима сила. Разкажи ни за него и за онзи преломен момент след неговата загуба.

• Татко беше човекът, който вярваше в нас повече, отколкото ние самите. Бог да го прости, той беше моторът на нашето развитие. Когато си счупих крака и бях напът да се откажа, той беше този, който ме „хвърли“ в класическата борба. Но истинският шок дойде, когато го загубихме. Бях първи курс в НСА. Изведнъж опората изчезна. Тогава се случи нещо, което трудно се описва с думи. Сякаш духът му се пренесе в мен. Усещах го във вените си. Даваше ми подкрепа, която не бях изпитвал дотогава. Чувствах се физически непобедим, сякаш бях станал два пъти по-силен. Но съдбата ме подложи на нов тест – треньорите в националния отбор по борба решиха, че не съм „годен“. Без баща ми и без подкрепа от федерацията, трябваше да взема трудно решение. Трябваше да стана мъжът в семейството.

– Какво направи тогава? Отхвърлянето боли повече от всяка физическа травма.

• Беше смазващо. Трябваше да работя, за да издържам себе си и да помагам на брат ми, който тогава беше национален състезател. Започнах нощна работа – бях охрана в дискотеки, докато през деня ходех на лекции. Беше изтощителен период, в който почти не спях. Но не съжалявам за нито една секунда. Точно в този момент на пълно изтощение в живота ми се появи сумото. Николай Николов ме покани в клуба си и аз отидох просто да пробвам. Станах трети на първото състезание и разбрах, че това е моето място. Сумото ми върна вярата, която борбата ми отне.

– Но съдбата не спря да те изпитва. През септември 2023 година ти преживя катастрофа, която по всички медицински закони трябваше да е фатална. Какво си спомняш от онзи ден?

• Беше 12 септември, само три дни преди европейското първенство. Бях в най-добрата си форма, първи в ранглистата. Придвижвах се с мотоциклет в София, когато един шофьор ми отне предимството. Ударът беше челен, с около 50 км/ч. Ударих се с рамото директно в колата. Автомобилът беше толкова смачкан, че го вдигнаха с репатрак. Лекарите по-късно ми казаха: „Ако не беше сумист, ако нямаше тази мускулна маса, сега нямаше да сме тук“. Сумото буквално беше изградило броня около органите ми. Имах фрактура на коляното и скъсани връзки на рамото, но бях жив. Предлагаха ми операции, но аз знаех, че ако легна под ножа, кариерата ми свършва. Един месец по-късно, въпреки болката и забраните на докторите, заминах за световното в Япония. Не взех медал тогава, но победих страха си. А през 2024-а се върнах и взех бронз от световното в Полша.

– Днес, като сумист №1 на България за 2025 година, ти си на върха. Но споменаваш, че това е последната ти година. Защо реши да спреш сега?

• Всяка приказка има своя край. Искам да си тръгна, докато все още мога да се боря наравно с най-добрите. Миналата година на световното бях толкова близо до титлата, но една грешка срещу монголеца на полуфинала ме спря. Това ме амбицира да остана за още една година. Появата на Симеон Станкович в отбора също ми даде нов стимул – той вдигна летвата за всички нас. Но знам, че тялото ми има нужда от почивка, а правото и семейството ми заслужават повече от моето време. Искам да оставя след себе си не само медали, а пример за младите – че можеш да бъдеш едновременно интелигентен мъж с професия и безпощаден войн на тепиха.

– Какво би казал на онези момчета от „Топ Преса“ и от нашия регион, които те гледат като идол?

• Бих им казал да не търсят оправдания. Животът ще ги удря, треньори ще ги отхвърлят, съдбата ще им отнема близки хора. Но докато имат паметта на тези, които са ги обичали, те имат сила. Аз се боря за татко. Всеки път, когато вляза в дохиото, усещам неговото присъствие. Не се страхувайте от труда. Крадете време от удоволствията си, за да изградите характера си. И най-важното – бъдете честни пред себе си. Сумото е спорт на истината – или избутваш противника, или излизаш ти. В живота е същото.

– Иване, благодарим ти за това изключително гостуване на страниците на „Топ Преса“. За нас ти винаги ще бъдеш шампион, независимо дали си в съдебна зала или на пясъка. Пожелаваме ти златен завършек на кариерата!

• Благодаря ви! За мен беше чест да споделя този път с вас отново. Надявам се, че следващия път, когато си говорим, ще е за новите върхове, които съм изкачил в живота, вече извън тепиха. Бъдете здрави!