ПИРИН – ВЕЧНИЯТ ИЗВОР, КОЙТО НЕ БИВА ДА ПРЕСЪХВА В ПОДМЕНЕНИ РУСЛА

Името на Румяна Цинцарска е институция в българската култура. Музиколог, етномузиколог и дългогодишен двигател в Българската национална телевизия, тя е създателят на музикалната редакция и безценния фонд „Народно творчество“. С над 40 документални филма и десетилетия работа в БНР, тя не просто е съхранявала фолклора, тя го е легитимирала пред света. Именно нейна е огромната заслуга за международния триумф на „Мистерията на българските гласове“ заедно с Марсел Селие, както и сътрудничеството с легендарния продуцент на „Пинк Флойд“ Джо Бойд. Когато става въпрос за оценка на състоянието на народното ни творчество днес, няма по-авторитетен глас от нейния. „Топ Преса“ потърси госпожа Цинцарска за коментар, насочен специално към Пиринския край – региона, който тя винаги е определяла като един от най-дълбоките и богати извори на автентичност. Думите ѝ обаче са не само експертен анализ, но и вик за спасение на застрашеното ни наследство.

„Когато човек е прекарал десетилетия в търсене на „чистия диамант“ на българския фолклор, очите и ушите му се научават да разпознават истината от фалша още при първия тон. Пиринският край за мен никога не е бил просто географско понятие или етнографска област. Той е състояние на духа. Това е регионът, който дари на света едни от най-съвършените музикални структури – онази специфична орнаментика, тези „тресения“ и необичайни хармонии, които караха Марсел Селие да затихва в захлас, а продуценти като Джо Бойд да виждат в нашата музика прастара космическа енергия. Пиринската песен е феномен на световно ниво. Тя притежава една особена, „вертикална“ енергия – тя е едновременно вкоренена в суровата земя на планината и устремена към небето. Нейната автентичност не е музеен експонат; тя е жив организъм, който носи генетичния код на оцеляването ни. Когато слушаме истинското, неподправено многогласие от Пирин, ние не слушаме просто музика, а превод на историята на езика на емоцията.

Днес обаче, като експерт, чийто живот е преминал в архивите и по хиляди мегдани, изпитвам дълбоко, почти болезнено притеснение. Наблюдаваме процес, който бих нарекла „корозия на автентичността“. Пиринският край, който е неизчерпаем извор на народно творчество, в момента е заложник на една евтина комерсиалност. Огромна част от съвременните изпълнители, в стремежа си за бърза популярност и пазарна реализация, „опорочават“ музикалната тъкан. Те не си правят труда да издирват, да влизат в селата, да разговарят със старите носители на традицията, да откриват забравените бисери. Вместо това се залага на пет-шест „хитови“ песни, които се въртят до изнемога в един и същ осъвременен, често безвкусен аранжимент. Така огромното богатство на региона се свива до една тясна, изкуствена рамка, а всичко останало потъва в забрава.

Най-силно ме тревожи липсата на смислова и тематична култура. Фолклорът не е само мелодия, той е обред, той е функция. В миналото песента е съпътствала човека от люлката до гроба, като всяка е имала своето точно място. Днес сме свидетели на пълен естетически хаос. Недопустимо е на сватба или кръщене – празници на живота и продължението на рода – да се изпълняват тежки, печални песни за „болна легнала“, за смърт или гибел. Това не е просто липса на такт, това е непознаване на философията на народното творчество. Когато един изпълнител пее „ако умра ил загина“ сред радостни сватбари, той прекъсва свещената връзка между песента и ритуала. Песента се превръща в „продукт“ за забавление, лишен от контекст и дух.

Фолклорът ни спечели света чрез „Мистерията на българските гласове“, защото беше истински, суров и почтен в своята сложност. Световната сцена няма нужда от „копи-пейст“ версии на три-четири популярни мелодии. Тя има нужда от онази дълбочина, която само автентичното издирване може да даде. Ако не спрем да експлоатираме фолклора само като средство за „бакшиши“ и лесна слава, рискуваме да загубим най-ценното – лицето си пред света. Пирин е богатство, което изисква смирение и проучване, а не само микрофон и светлини. Време е да се върнем към изворите, преди да сме ги затрупали с прахта на суетата.“