БЕЗДНАТА МЕЖДУ ШИПКА И БУЗЛУДЖА: Как държавата решава кое от миналото си да помни и кое да остави на разруха – Специален репортаж на ТОП ПРЕСА

Опознай родината си, за да я обикнеш – но защо я пазим избирателно?

В сърцето на българския Балкан има места, които не просто се посещават – те се преживяват. Места, които не са туристическа точка на картата, а вътрешен разговор със самата идея за България. Именно с такава нагласа екипът на Топ Преса пое по пътя на инициативата „Опознай родината си, за да я обикнеш“, отправяйки се към един от най-светлите и натоварени с история върхове у нас – Паметник на свободата Шипка.

Още с изкачването към върха става ясно, че това не е просто екскурзия. Това е среща с паметта. С онзи пласт от българската история, в който думите „свобода“ и „жертва“ не са абстракции, а реални човешки съдби, издялани в камък и време. Въпреки суровото време и характерния планински вятър, мястото е оживено – посетители от България и чужбина, хора, които тихо се разхождат между каменните стени, сякаш се страхуват да не нарушат тишината на историята.

Достъпът е организиран, поддържан, а символичната такса за посещение – около 2.50 евро – не се възприема като бариера, а като част от усилието този паметник да остане жив, чист и достоен. И наистина е така: всичко тук говори за грижа. За отношение. За приемственост.

Но истинската сила на това място се разкрива не само в неговата подреденост и уважение към историята, а в онзи момент, когато погледът напусне хоризонта на Шипка и се спре в далечината. Там, на около 12 километра, в суров контраст с поддържаната национална светиня, се очертава силуетът на един друг монумент – Дом-паметник на БКП (Бузлуджа).

Две лица на една и съща планина.

Две истории, разположени една срещу друга като идеологически огледала. От едната страна – Шипка, поддържана, посещавана, интегрирана в националната памет и туристическия поток. От другата – Бузлуджа, внушителна, футуристична дори в разрухата си, но оставена на времето, на дъжда, на снега и на собствената си тежест.

Контрастът е толкова рязък, че не се нуждае от коментар, но именно той поражда въпросите. Защо един паметник е превърнат в гордост и лице на държавата, а друг – в символ на изоставеност? Защо едни исторически пластове се поддържат, а други се оставят да се саморазпадат под предлог на идеологическа дистанция?

По пътя към Шипка се усеща уважение към историята като общ национален разказ. Но погледът към Бузлуджа разкъсва тази илюзия за единност и поставя неудобната истина на масата: че паметниците у нас понякога не страдат от времето, а от начина, по който обществото избира да се отнася към тях.

И въпреки това Бузлуджа не е мъртъв обект. Напротив – нейното начало е също толкова мащабно и натоварено с идеология, колкото и нейният днешен упадък.

Идеята за изграждането на монумента на връх Бузлуджа възниква през 1959 година с цел да бъде увековечен Бузлуджанският конгрес от 1891 година – моментът, в който се поставя началото на организираното социалдемократическо движение в България. Самият проект е обвързан с огромна държавна мобилизация и символика.

Строителството започва на 23 януари 1974 година след колосални инженерни дейности. Изкопани са над 15 000 кубически метра скална маса, за да бъде оформена основата на монумента, като дори височината на върха е променена. В строежа участват над 6000 души – инженери, архитекти, скулптори, строителни войски и доброволци.

Използвани са около 70 000 тона бетон и 3000 тона стомана, а художественото оформление включва над 550 квадратни метра мозайки, създавани от десетки творци в продължение на години. Интериорът изобразява идеологически сцени от българската история и развитието на социалистическото общество.

Официалното откриване на монумента се състои през 1981 година с присъствието на тогавашния държавен и партиен ръководител Тодор Живков. За краткия си активен период Бузлуджа е посетена от над 3 милиона души и се превръща в една от най-впечатляващите сгради на социалистическа Европа.

След 1989 година обаче идва рязък обрат.

Паметникът губи своето предназначение, държавната поддръжка е прекратена, а сградата е оставена без охрана. Започва системно разграбване – изчезват метални елементи, медни обшивки, кабели, художествени детайли. Атмосферните условия довършват започнатото: покривът се разрушава, дъждът и снегът проникват свободно, а мозайките постепенно се разрушават.

И въпреки това Бузлуджа не е изчезнала от световната карта. Напротив – тя се превръща в един от най-разпознаваемите постсоциалистически обекти в Европа. Туристи, фотографи и изследователи от целия свят продължават да я посещават, привлечени от нейния мащаб, символика и сурова естетика на разрухата.

Според експерти в туризма, ако бъде обезопасена и частично адаптирана, Бузлуджа има потенциал да се превърне в един от най-силните културно-туристически обекти в България, способен да привлича стотици хиляди посетители годишно и да генерира сериозен икономически ефект за региона – от Казанлък до Стара Загора и целия Централен Балкан. Въпреки това монументът продължава да съществува в сивата зона между памет и забрава.

Разликата между двата паметника не е само архитектурна или историческа. Тя е управленска. Културна. Дори психологическа. Шипка е приета като обща кауза. Бузлуджа – като неудобно наследство. И точно там се ражда най-големият парадокс: историята не може да бъде подбирана избирателно, без това да остави следи върху националната памет.

Връщайки се обратно от върха, човек не просто слиза по планината. Той слиза от една идея за България – подредена, почитана, съхранявана. И се доближава до друга – по-сложна, противоречива, разпиляна между минало и забрава.

„Опознай родината си, за да я обикнеш“ тук придобива по-дълбок смисъл. Защото любовта към родината не идва само от красивите, поддържани и удобни места. Тя се ражда и от въпросите. От контрастите. От това, което сме избрали да пазим, и от това, което сме оставили да се руши пред очите ни.

И ако Шипка е паметник на свободата, то Бузлуджа все по-често се превръща в паметник на забравата. А между тях стои не просто разстояние от 12 километра, а цяла граница в начина, по който една държава разказва собствената си история.