Гергана Стоянова пред „Топ Преса“: В Гоце Делчев и Петрич открих децата, които ще променят България

Срещата с Гергана Стоянова винаги прилича на внезапен прилив на чист въздух в стая, която твърде дълго е стояла затворена. Тя не влиза просто в пространството, тя го превзема с онази особена, почти магнетична енергия, която сме свикнали да чуваме в гласа ѝ от екрана или да виждаме в десетките ѝ превъплъщения на сцената. Но когато я потърсихме от „Топ Преса“, породени от нейните откровени думи за училищата в нашия край, пред нас не застана просто звездата, а човекът с мисия. Оказа се, че Гоце Делчев и Петрич не са били просто точки от турне, а места на истинско духовно съприкосновение. Гергана говори бързо, с плам, който не може да бъде симулиран, и с онази непримиримост на духа, която я кара да пропътува стотици километри през дъжд и вятър, за да погледне в очите едно дванадесетгодишно дете и да му каже, че то може повече.

Тя започва разказа си с признанието, че дъждовното време вчера не е успяло да помрачи вътрешната светлина, която е открила в Първо основно училище в Гоце Делчев. Когато я попитахме защо е избрала точно това място, тя се усмихна с онази топла и леко иронична усмивка, която издава дълбоко разбиране на човешката природа. Според нея всичко започва и свършва с личността на лидера, с човека, който стои начело на една общност. Людмила Дерменджиева за нея не е просто администратор или директор, а истински визионер, който знае как да превърне едно училище в жив организъм. Гергана сподели, че е била поразена от дисциплината, която не идва от страх, а от уважение. Тя описа залата в Гоце Делчев като място на необичайно смирение и същевременно на огромно любопитство. За една актриса, свикнала с аплодисментите на софийските театри, тишината на учениците от втори до шести клас е била най-голямото признание. Тя не е видяла учители, които да размахват пръст, нито отегчени физиономии, забити в телефоните. Видяла е будни очи, които търсят посока.

Разговорът ни премина към темата за предубежденията, с които тя често се сблъсква. Много хора ѝ пишат, че преувеличава, че светът е станал твърде циничен, за да има толкова много „будни“ деца на едно място. Но Гергана е категорична, че когато средата е правилно структурирана, когато учителят гори в работата си, децата нямат друг избор, освен да се запалят по същия начин. Тя разказа за Людмила като за магистър по информационни технологии, който носи в себе си модерното мислене, но и старата, изконна любов към учителската професия. Именно това съчетание между технологии и човечност според нея е ключът към сърцата на днешното поколение. Ако тя самата беше родител в този град, без колебание би поверила детето си на такава енергия, защото знае, че образованието не е просто трупане на факти, а изграждане на характер.

Премествайки се към Петрич, гласът ѝ стана още по-вълнуващ. По покана на Гергана Йочева, тя е попаднала в Дома на културата, където се е срещнала с „трудните“ възрасти – от четвърти до седми клас. Всеки, който е имал работа с тийнейджъри, знае, че това е периодът на най-голямото отричане и бунт. Но за Гергана Стоянова трудните деца са просто деца с по-големи въпроси. Тя ни разказа как втората част на нейните семинари, където работят с бележниците за личностно развитие, се превръща в терапия и за самата нея. Гледайки как тези деца пишат, как анализират собствените си мечти и страхове, тя разбира, че усилията ѝ имат смисъл. В Петрич е срещнала личности, които са я накарали да се замисли за бъдещето на страната ни с много по-голям оптимизъм. Тези деца не са били просто пасивни слушатели, те са били участници в един диалог за морал, отговорност и самосъзнание.

Когато я попитахме за скептицизма на обществото ни, тя за момент застина. Гергана знае, че не всичко е цветя и рози, знае, че системата има своите огромни дефицити, но отказва да се фокусира върху тях. За нея всяко дете, до чието сърце е успяла да се докосне, е малка победа в една голяма война за нормалност. Тя вярва, че ако ние като общество не спрем да изискваме повече от образованието и ако не подкрепяме такива директори и учители, които работят със сърце, губим не просто едно поколение, а самата държава. Нейната мисия не е да бъде просто известното лице от телевизора, което раздава автографи, а да бъде мостът между традициите и модерното възпитание. Тя вижда в учителите като Гергана Йочева и Людмила Дерменджиева истинските герои на нашето време, които често остават невидими за голямата сцена, но са тези, които държат устоите на нацията.

В края на нашето „ексклузивно“ виртуално гостуване, Гергана Стоянова остави едно усещане за неотложност. Тя не искаше просто да похвали два града, тя искаше да събуди амбицията на всеки един родител и гражданин. Нейният пост във Фейсбук е бил само началото на един по-дълбок разговор за това какво искаме за децата си. Тя сподели, че енергията, която е почувствала в учителските колективи в Гоце Делчев и Петрич, е нещо, което не може да се купи или имитира. То е резултат от години труд, от лични лишения и от една безгранична любов към професията. За Гергана Стоянова образованието е единственият начин да изградим качествени и отговорни личности, които един ден ще поемат управлението на живота ни. И докато има такива учители и такива будни деца, тя няма да спре да обикаля България, дори и в най-дъждовните дни, защото знае, че след всеки дъжд идва слънце, стига да има кой да го потърси в очите на следващото поколение. Нейното послание към читателите на „Топ Преса“ бе ясно – не спирайте да вярвате в децата си, защото те са много по-добри, отколкото ние понякога си мислим, стига да им дадем правилния пример и да ги водим с любов, а не с пръст. Тази жена не просто говори, тя действа, и това я прави една от най-важните фигури в съвременния ни културен и обществен живот, далеч извън светлините на прожекторите.