Чиновниците отчитат фиктивна дейност с "телемедицина" в Мелник и Гоцеделчевско, докато статистиката крещи, че скоро няма да има кой дори да премери кръвното на възрастните хора по селата.
Поредният грандиозен абсурд на родното здравеопазване вече е опакован в лъскав целофан и готов за предизборно рязане на лентички. Министерството на здравеопазването тържествено обеща да реши проблема с липсата на достъп до лекари в малките населени места, като изгради нови или обнови съществуващи медицински пунктове. В Югозапада светлият лъч на държавната милост ще огрее Мелник, санданските села Джигурово и Левуново, както и гоцеделчевското Баничан. Обещават се модерни амбулатории, скъпа техника, възможност за телемедицина и, забележете, постоянно присъствие на лични лекари. Звучи прекрасно, докато човек не се сблъска челно със суровата демографска и кадрова реалност в страната, която превръща този проект от спасителна сламка в най-обикновена схема за усвояване на милиони през обществени поръчки за бетон, дограма и хардуер. Истинският проблем на българското село не е липсата на измазани стени, а трагичната, катастрофална липса на медицински специалисти.
Официалните данни на уважавани институции превръщат министерските обещания в цинична шега. Според анализите на Българския лекарски съюз и Националния статистически институт, средната възраст на общопрактикуващите лекари у нас отдавна е надхвърлила 59 години, като огромен процент от тях са в пенсионна или предпенсионна възраст. Млади кадри просто няма, а тези, които завършват, бягат към големите градове или директно в чужбина. Да се обещава „постоянно присъствие“ на лекари в села с по няколкостотин жители при този жесток кадрови дефицит е откровена лъжа. Личните лекари са еднолични търговци и за да оцелее една практика финансово, тя се нуждае от поне 1000 до 1500 пациенти. Дори държавата да им предостави кабинетите безплатно, приходите от малкото останали възрастни хора в тези села няма да стигнат дори за покриване на разходите за отопление през зимата, камо ли за достойна заплата на лекаря. Затова докторите ще продължат да посещават тези пунктове за по два часа веднъж седмично, както го правят и сега, а през останалото време новите сгради ще стоят заключени.
Още по-нелепо звучи мантрата за въвеждането на „телемедицина“ като панацея. Телемедицината не е магическа пръчка, която работи сама. Тя изисква апаратурата да бъде обслужвана от медицинско лице на място – най-малкото медицинска сестра или фелдшер, които да свържат пациента с лекаря в града, да му направят ЕКГ или да му сложат холтера. Данните на Националния център по обществено здраве и анализи са категорични: кризата с медицинските сестри е два пъти по-тежка от тази с лекарите, като съотношението лекар-сестра у нас е трагично. Кой тогава ще оперира с тази модерна техника? Да не би чиновниците в София да очакват 80-годишните баби в Баничан и Левуново сами да се логват в системата, да си слагат електродите и да си изпращат данните по Wi-Fi до липсващия си лекар? Всичко това показва една изключително порочна държавна политика, която инвестира в мъртва инфраструктура, вместо в живи хора. Този проект няма да спаси нито един човешки живот повече, защото сградите не лекуват. До лятото на 2026 година ще видим тържествено открити високотехнологични празни кутийки, в които ще отлежава скъпа апаратура, докато хората по селата ще продължат да умират в линейките по разбитите пътища към областните болници. Това не е реформа, това е скъпо платена имитация на грижа.
