КОГАТО ТРИБУНИТЕ ОЗВЕРЕЯТ, А СВИРКАТА Е ПЛАТЕНА: КАК РОДИТЕЛСКАТА АМБИЦИЯ И СЪДИЙСКАТА ПРЕДУБЕДЕНОСТ УБИВАТ ДЕТСКИЯ ФУТБОЛ В ПИРИНСКО

Авторски коментар: Спортът за деца трябваше да бъде училище за характер, а се превърна в гладиаторска арена за неизживени мечти, бакалски сметки и задкулисни игри.

Футболът. Играта, която трябва да учи на чест, на екипност, на достойнство при загуба и смирение при победа. Но ако днес отидете на мач от детско-юношеските групи в Пиринско или съседните области, няма да видите само игра. Ще видите изкривени от ярост лица, ще чуете канонада от псувни, която би засрамила и най-закоравелия престъпник, и ще станете свидетели на сценарий, в който децата са просто заложници на болните амбиции на своите родители и неадекватността на факторите в черно.

Перник като поредна спирка на срама

Последният инцидент по време на гостуването на юношите на ФК „Банско“ срещу „Миньор“ в Перник е само поредният симптом на една метастазирала болест. Мачът завършва 2:1 за домакините – нормален спортен резултат. Но онова, което се случва извън протокола, е далеч от нормалността. Агресивни родители нахлуват на терена, готови за саморазправа. Този път, по чиста случайност, няма пострадали деца. Но докога?

В Банско се опитват да градят личности. Треньори като Марио Димитров учат момчетата първо да гледат своите грешки, да бъдат дисциплинирани и отговорни. Но как се гради характер в среда на страх? Как се обяснява на един 15-годишен тийнейджър, че „спортът е здраве“, докато гледа как бащата на негов връстник се опитва да пребие съдията или да нападне треньора на противника?

Снимка: https://fcbansko.com/

Институционална слепота и съдийски произвол

Проблемът обаче не е само в трибуните. Той е в цялата екосистема. Публична тайна е, че в ниските ешелони на детския футбол съдийството често прилича на изпълнение на поръчки. Млади или недотам подготвени рефери „свирят по предпочитание“, притиснати от местни велможи или агресивни родителски комитети. Едно „рамо“ за домакините тук, един спестен картон там – и мачът вече не е надиграване, а фарс.

Когато децата видят, че несправедливостта се толерира, че съдията е „техен“ или „наш“, ние не възпитаваме спортисти. Ние възпитаваме циници. Ние им казваме: „Правилата не важат, ако си по-гласовит, по-нагъл или ако си платил на когото трябва“.

Хроника на ескалиращото безумие

Хрониката на ескалиращото безумие не се ограничава до един случай. Случаят в Перник не е изолиран – само преди месеци подобни грозни сцени разтърсиха терените и  в други градове на Югозапада. Картината е идентична: словесна помия – родители, които псуват деца, свои и чужди, от първата до последната минута; избиване на комплекси – бащи, които виждат в синовете си „златни кокошки“ или шанс да поправят собствените си провалени спортни кариери; безсилие на клубовете – треньори, които се страхуват да направят забележка на спонсори или агресивни родители, за да не загубят работата си или финансирането на отбора; и порочно съдийство – арбитри, които вместо да гарантират феърплей, се превръщат в главни герои, определящи изхода на мачовете според личните си симпатии или външен натиск.

Въпрос на цивилизационен избор

Спортът при децата има една-единствена свята цел: да ги подготви за живота. Не всеки ще стане Стоичков или Бербатов. Всъщност, 99% от тези момчета няма да се занимават професионално с футбол. Но те ще станат лекари, инженери, бащи и граждани, но преди всичко ХОРА!

Какви хора ще бъдат те, ако спомените им от юношеските години са свързани с виковете „Убий го!“, със страха от физическа саморазправа и с усещането, че всичко е нагласено от съдиите и възрастните?

ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Господа родители, приберете егото си! Стадионът не е терапевтичен кабинет за вашето его, нито е бойна арена за вашите комплекси. Господа съдии, свирката е отговорност, а не инструмент за манипулация. Когато предавате правилата, вие предавате бъдещето на тези деца.

Футболът трябва да бъде празник, емоция и урок по мъжество. Ако не можем да осигурим на децата си безопасност и справедливост на зеления килим, по-добре е да затворим школите. Защото е по-добре да имаме здрави и спокойни деца без футбол, отколкото „шампиони“, израснали в джунгла от омраза и корупция.

Време е за червени картони. Не за децата, а за възрастните. И те трябва да бъдат доживотни.