Ядреното лицемерие: Защо светът гледа към Иран, но мълчи за Израел?

Небето над Техеран и Натанз може би все още носи остатъчната мъгла от съвместните бомбардировки между САЩ и Израел. И все пак светът, филтриран през доминиращата леща на западните медии, продължава да бъде захранван с един-единствен наратив: латентната опасност от обогатяването на уран от Иран, постоянно описвана като на крачка от ядрена бойна глава, пише Asia Times.

На фона на икономическите санкции, резолюциите на Съвета за сигурност на ООН и превантивните военни удари, които опустошиха гражданската и военната инфраструктура на Иран, цари оглушителна тишина около най-осезаемия арсенал от оръжия за масово унищожение в Близкия изток: ядрения арсенал на Израел.

В действителност, архитектурата на сигурността в региона не е застрашена от ядрен капацитет, който може да съществува в бъдеще, а от такъв, който съществува от повече от шест десетилетия. В израелската пустиня Негев се намира комплексът Димона – черна кутия, недокосната от инспекциите на Международната агенция за атомна енергия, имунизирана срещу санкции и поддържана като една от най-строго пазените открити тайни на международната общност.

Това противоречие представлява може би най-крещящата проява на глобалните двойни стандарти, запазвайки ядрената привилегия на Израел над международното право.

Историята показва, че ядрените амбиции на Израел не са били просто реакция на външни заплахи, а част от по-широк геостратегически план за осигуряване на регионална хегемония. Откакто Давид Бен-Гурион формулира пост-Холокоста като доктрина „Никога повече“, ядреният капацитет е формулиран като опцията „Самсон“ – последна мярка за възпиране, гарантираща, че Израел може да опустоши региона, ако съществуването му е застрашено.

Бомбастична измама

И все пак тази привилегия не се е появила органично. Тя е била изградена чрез измама, тайни мрежи за снабдяване и продължителна дипломатическа защита от велики сили – същите сили, които сега се представят за глобални пазители на ядреното неразпространение.

Успехът на Израел в запазването на статута му на единствена ядрена сила в Близкия изток се основава на политиката му на амимут, или ядрена непрозрачност. Чрез тази доктрина Израел се ползва със стратегическите предимства на ядреното възпиране, без да поема политически или икономически разходи.

Това коренно изкриви регионалния дискурс. Светът е принуден да се отнася с тревога към държава, която формално се придържа към Договора за неразпространение на ядрени оръжия, макар и под наблюдение, докато толерира друга, която отказва да подпише договора и за която се смята, че притежава стотици ядрени бойни глави.

Повратният момент, който легитимира това международно лицемерие, настъпва през 1969 г. На тайна среща в Белия дом президентът на САЩ Ричард Никсън и израелският премиер Голда Меир постигат разбирателство, което ще оформи външната политика на САЩ в продължение на десетилетия.

Вашингтон ще спре да оказва натиск върху Израел да подпише ДНЯО или да позволи инспекции на Димона, при условие че Израел запази нисък профил и се въздържи от явни ядрени опити. Всъщност САЩ се превърнаха в дипломатически щит за недекларираната ядрена оръжейна програма на Израел – ирония за страна, която многократно се позовава на ядрени опасения, за да оправдае интервенции другаде.

Това бележи рязко отклонение от ерата на Джон Ф. Кенеди, единственият президент на САЩ, готов да се изправи директно срещу ядрените амбиции на Израел. За Кенеди разпространението на ядрени оръжия беше личен кошмар, заплашващ световната стабилност.

Той предупреди Бен-Гурион, че подкрепата на САЩ може да бъде сериозно застрашена, ако не бъдат разрешени независими инспекции на Димона. След убийството на Кенеди подобен натиск се изпари при администрациите на Джонсън и Никсън, заменен от прагматично споразумение, което позволи на израелската „бомба в мазето“ тихомълком да се разшири.

Тази привилегия позволи на Израел да разработи усъвършенствана ядрена триада: балистични ракети „Джерико“, модифицирани изтребители F-15I и подводници клас „Делфин“, способни да изстрелват крилати ракети с ядрено оръжие. С оценки, вариращи между 90 и 400 бойни глави, Израел притежава не само възпиращ фактор, но и мощен инструмент за дипломатическа принуда.

Когато арабските държави, водени от Египет, последователно призовават за зона, свободна от оръжия за масово унищожение, в Близкия Изток, САЩ и техните съюзници рутинно блокират подобни инициативи, за да запазят изключителния статут на Израел.

Тази ядрена привилегия създаде и това, което много незападни дипломати описват като капан за спазване на изискванията. Държави като Иран, подписали ДНЯО, са изправени пред интензивен контрол и икономически санкции за процедурни отклонения.

Междувременно Израел – действайки извън рамките на международното право – се радва на достъп до най-модерните военни технологии от Запада. Това системно неравенство подхранва нестабилност, сигнализирайки, че най-ефективният път за избягване на международен натиск не е спазването на правилата, а силата.

Архитектура на саботажа

За да запази ядрения си монопол, Израел следва агресивна геостратегическа доктрина, която рутинно нарушава суверенитета на други държави. Известна като Доктрината Бегин и формализирана през 1981 г., тя твърди, че Израел няма да позволи на никоя близкоизточна държава да се сдобие с оръжия за масово унищожение.

Това е изключително твърдение за власт: държава с недекларирани ядрени оръжия, която твърди, че има право да унищожава ядрените възможности на други, дори тези, предназначени за мирни цели, под знамето на самозащита.

Първото му проявление е операция „Опера“ на 7 юни 1981 г., когато израелски изтребители унищожават иракския ядрен реактор „Осирак“. Въпреки осъждането на ООН, прецедентът е създаден: Израел на практика поема ролята на едностранен ядрен насилник в региона.

Този модел се повтори през 2007 г. с операция „Извън кутията“, която унищожи сирийската база Ал-Кибар. Тези превантивни удари бяха продиктувани от ясното разчитане, че големите световни сили ще продължат да предоставят на Израел безнаказаност, независимо от явните нарушения на международното право.

Срещу Иран тази архитектура на саботаж достигна безпрецедентни нива на сложност и смъртоносност. През последните две десетилетия Израел води скрита война, включваща убийствата на ядрени учени в Техеран – понякога с помощта на дистанционно управлявани оръжия – както и кибератаки като Stuxnet, която осакати хиляди центрофуги в Натанз.

Тези операции често са провеждани в тясна координация с американското разузнаване, което подчертава как западната политика за неразпространение често е функционирала като инструмент за запазване на военното господство на Израел.

Ескалацията достигна кулминацията си с кампанията „Изгряващият лъв“ през 2025 г. и операция „Епична ярост“ през 2026 г. Подкрепена от администрацията на Тръмп, ядрената инфраструктура на Иран беше обект на мащабни въздушни удари, които до голяма степен пренебрегнаха рисковете от излагане на радиация на цивилното население.

Израел оправда тези действия, твърдейки, че дипломацията се е провалила. И все пак, този наратив пропуска една важна реалност: Израел постоянно подкопава дипломатическите усилия, включително чрез изземването на ядрените архиви на Иран през 2018 г., за да оправдае оттеглянето на САЩ от Съвместния всеобхватен план за действие (СВПД). Целта никога не е била просто да се предотврати иранска бомба, а да се запази монополът на Израел върху властта.

Сянка на съюза

Представянето на Израел като малка, самостоятелна държава под постоянна обсада е внимателно изграден мит. Историята на ядрената му програма е история на тайно международно сътрудничество, включващо държави, които сега водят глобални антиядрени кампании.

Без технологичната помощ от Франция, тежката вода, доставяна от Норвегия през Обединеното кралство, и уран, доставян от Аржентина, съоръжението в Димона никога нямаше да се материализира.

Франция, която сега е явен критик на Иран, изигра централна роля, като достави реактор и завод за преработка на плутоний през 1957 г., отчасти като отплата за подкрепата на Израел по време на Суецката криза. Още по-поразително беше ядреното сътрудничество на Израел с Южна Африка, управлявана от апартейд, през 70-те години на миналия век.

Като два международно изолирани режима, те развиха дълбоки военни връзки. Разсекретени документи показват, че израелският президент Шимон Перес някога е предлагал да продаде ядрени бойни глави на Претория.

Това партньорство вероятно е достигнало кулминацията си с инцидента Вела през 1979 г., когато в Индийския океан е открит предполагаем ядрен опит. Въпреки сериозните доказателства, сочещи за съвместен израелско-южноафрикански опит, администрацията на Картър е решила да прикрие констатациите, за да защити съюзника си.

Подобни сътрудничества показват, че за Израел международните норми са второстепенни спрямо стратегическите императиви. Докато подпомагаше ядрените амбиции на един расово сегрегиран режим, Израел едновременно използваше дипломатическото си влияние, за да блокира сътрудничеството между своите противници и други държави. Този модел се запазва и днес под формата на кибертехнологии и технологии за наблюдение, изнасяни към авторитарни режими в замяна на дипломатическа подкрепа.

Западната подкрепа се разпростира и върху операции на високо ниво за разузнаване за осигуряване на ядрени материали. По време на аферата „Плумбат“ от 1968 г., израелското разузнаване е придобило 200 тона жълт уран чрез схема на фиктивна компания, включваща товарен кораб в Антверпен.

Вместо да предизвика санкции или правни последици, операцията беше широко възприета като забележителен разузнавателен успех. С течение на времето международната общност нормализира подобни нарушения на държавно ниво, създавайки изкривена морална рамка, в която сигурността на една нация се счита за по-важна от целостта на международното право.

Днес, когато международната общност говори за ядрени заплахи в Близкия изток, темата неизменно е Иран. И все пак най-непосредствената и съществена заплаха – ядреният арсенал на Израел – остава недосегаема.

Този двоен стандарт се е превърнал в своеобразна доктрина в световната дипломация, в която лоялността към сигурността на Израел налага спиране на логиката и справедливостта. Как може една държава със стотици неконтролирани ядрени бойни глави да бъде представяна като стабилизираща сила, докато друга, под строг надзор на МААЕ, да бъде представяна като екзистенциална заплаха?

Това лицемерие е особено очевидно в прилагането на ДНЯО. Замислен като универсален инструмент, той вместо това функционира в Близкия изток като механизъм за ограничаване на арабските държави и Иран, като същевременно позволява на Израел да разширява ядрените си възможности безконтролно.

САЩ постоянно използват правото си на вето в Съвета за сигурност на ООН, за да блокират резолюции, насочени към ядрената програма на Израел. Подобни политики не само подкопават доверието във Вашингтон, но и ерозират самите основи на международното право. Когато законите се прилагат само за слабите, те се превръщат в инструменти за господство, а не за справедливост.

Сигурността в Близкия Изток няма да бъде постигната чрез бомбардировки в Натанз или убийства на учени в Техеран. Докато на Израел е позволено да поддържа ядрения си монопол под закрилата на двойните стандарти на Запада, регионът ще остане затворен в цикъл на натиск за разпространение на ядрени оръжия.

Саудитска Арабия, Турция и други неизбежно ще се стремят към собствени ядрени възможности, за да противодействат на израелското господство. Стратегията на Израел за „косене на тревата“ може да забави конфликта, но не може да го разреши.

Време е светът да спре да се преструва на невеж по отношение на Димона. Всеки сериозен разговор за мир в Близкия Изток трябва да започне с премахването на ядрената привилегия на Израел и изискването за всеобща прозрачност.

Без равен натиск върху Израел да се присъедини към ДНЯО и да постави своите съоръжения под гаранциите на МААЕ, реториката за неразпространение е малко повече от дипломатически театър. Регионалната сигурност може да бъде изградена само върху основата на равенство, а не под сянката на ядрен монопол, поддържан от глобално лицемерие.

Автор: Рони П. Сасмита. Той е старши международен анализатор в Индонезийския институт за стратегически и икономически действия, мозъчен тръст със седалище в Джакарта.

/trud.bg