СКАНДАЛНА СЪДБА! БОБОВДОЛСКАТА МАЙКА, КОЯТО СЕ ЗАКЛЕ ДА НЕ СТЪПВА ВЪВ ВАРНА, А ДЪЩЕРЯ Й СЕ ОМЪЖИ ТАМ!

Има личности, чийто живот прилича на стара българска песен – в него има и труд, и любов, и малко тъга, но най-вече неизчерпаема светлина. Днес „Топ Преса“ ви среща с Николина Стоянова от Бобов дол, позната на всички с обич като Леля Ниче. Жена, чиито ръце не са се плашели нито от работата на полето, нито от тежкия механизъм на подемната машина в мината, отвеждаща миньорите на 500 метра под земята. Но същите тези ръце днес прелистват страниците на първата ѝ стихосбирка „Преживяно и написано от мен“. На 82 години тя е живото доказателство, че талантът не се учи, той се носи в душата, а любовта към родния край е най-силното вдъхновение. Срещаме се с нея, за да ни разкаже за извървения път от кравефермата до световните сцени в Париж и Москва и за това как един дочут разговор се превръща в песен на Борис Дали.

Топ Преса: Леля Ниче, вие сте родена и израснала в Бобов дол в многодетно семейство. Какви са първите Ви спомени от онова време и как се калява характерът на едно момиче, което е трябвало да помага в отглеждането на четири сестри и един брат?

Николина Стоянова: Родена съм в едно друго време, когато Бобов дол беше още село, а животът ни беше свързан със земята и семейството. Като най-голямата дъщеря, аз нямах много време за игри – завърших пети клас и сама пожелах да остана вкъщи, за да помагам на майка ми и баща ми. Трябваше да бъда втора майка за моите четири сестри и брат ми. Това не беше тежест, а отговорност, която ме научи на ред и обич. Още на 16 години излязох на полето, а после в кравефермата. Работата беше много, но аз винаги съм била такава – захвана ли се с нещо, го правя със сърце. Спомням си, когато бях на 19 и ме пратиха на почивка във Вършец като награда за труда ми. Другите млади хора отиваха да се забавляват, а аз… аз отидох в кухнята на почивната станция. Ръцете ми не можеха да стоят празни! Започнах да помагам на готвачите, белех картофи, готвехме заедно. Толкова ме харесаха, че не искаха да ме пускат да си ходя. Но Бобов дол ме теглеше обратно, там беше моят корен.

Топ Преса: Животът Ви е тясно свързан с мината – работили сте като наземен сигналист и подемчик в „Минстрой“. Какво е усещането да отговаряш за живота на миньорите, слизащи на стотици метри под земята?

Николина Стоянова: През 1970 година започнах работа в „Минстрой“ и това бяха едни от най-отговорните години в живота ми. Бях наземен сигналист и управлявах подемната машина. Представете си – пред мен е машината, а на 500 метра под краката ми са хората. Аз бях тази, която ги сваляше в недрата на земята и ги изваждаше обратно при семействата им. Тази работа изискваше желязна дисциплина и огромна концентрация, защото всяка грешка можеше да бъде фатална. Работех с истинско желание и смелост, никога не ме е било страх. Може би затова през 1984 г. получих значката „Отличник“ на Министерството на енергетиката. Мината за нас в Бобов дол не е просто работно място, тя е съдба. Дори синът ми Кирил тръгна по този път. Там, сред шума на машините и праха, се каляваха истинските приятелства и се раждаше уважението между хората.

Топ Преса: Всички Ви познават като гласовита певица и талантлива танцьорка. Със съпруга Ви Иван сте обиколили света с ансамбъла. Кой е най-ценният Ви спомен от тези пътувания?

Николина Стоянова: С моя Иван бяхме неразделни – и в работата, и в песента. Той беше минен спасител, смел мъж, но и голям родолюбец. Заедно играехме и пеехме, не деляхме работата на мъжка и женска. С ансамбъла обиколихме Европа – бяхме в Париж, Киев, Москва, Будапеща. Но най-хубаво беше, когато запеех нашите бобовдолски песни в чужбина. Хората не разбираха думите, но чувстваха душата на песента. Аз знам над сто песни, а много от тях съм ги „напаснала“ по мой начин. Музиката и танцът бяха моето бягство от трудностите. Когато стъпех на сцената, забравях за умората от смяната в мината. Тези пътувания ми показаха света, но и ме научиха, че никъде няма по-красиво небе от това над Бобов дол. Песента е това, което ме крепи и до днес, тя е моята молитва и моята радост.

Топ Преса: Първото Ви стихотворение „Силвия“ е написано през 1985 г. по много личен повод. Разкажете ни как се роди поетът във Вас?

Николина Стоянова: Точно така, всичко тръгна от една голяма тревога и една ирония на съдбата. Бяхме на фестивал във Варна – „Варненско лято“. Тогава Варна ми се стори толкова далече от Бобов дол, че си казах: „Куче кос да не ми носи тук повече!“. Но съдбата се засмя и само след година дъщеря ми Силвия реши да се омъжи точно там, във Варна. Сърцето ме болеше, че детето ми ще е толкова далеч. От тази болка, от безсънните нощи и майчината грижа, думите сами започнаха да се подреждат в главата ми. Така се роди стихотворението „Силвия“. Тогава разбрах, че когато емоцията е прекалено силна, тя не може просто да се измълчи, тя трябва да се напише. Оттогава не съм спирала. Стиховете идват при мен неочаквано – докато готвя, докато вървя или докато гледам внуците. Те са моят начин да разговарям със света.

Топ Преса: Вашата „Бобовдолска мома“ вдъхнови дори Борис Дали за неговия хит. Как се чувствате, когато виждате, че Вашето творчество стига до младите хора?

Николина Стоянова: Това е голяма гордост за мен! Историята е много интересна – синът ми Кирил разговаряше с един негов приятел и аз дочух техни думи, които ме провокираха да напиша „Бобовдолска мома“. Исках да възпея хубостта и достойнството на момичетата от нашия край. Когато Борис Дали чу песента, той много я хареса и направи своя версия – „Бобовдолско момиче“. Радвам се, че младите изпълнители обръщат внимание на местното творчество. Това означава, че коренът е жив. В моята книга, която излезе наскоро, има много такива песни – за любовта към Бобов дол, за силата на нашите хора. Когато чуя някой да пее моя песен, сърцето ми се пълни. Тогава знам, че не съм живяла напразно и че оставям нещо след себе си, което ще топли хората и след мен.

Николина Стоянова не е просто автор на стихове, тя е пазител на паметта. През нейните очи Бобов дол не е просто град на картата или индустриален център, а свещено място, където всеки камък има история, а всяка песен – душа. Гледайки нейните натрудени ръце, които днес с нежност държат първата ѝ книга, човек разбира, че истинското богатство не се измерва в материални блага, а в способността да превърнеш трудностите в изкуство. Леля Ниче ни напомня, че никога не е късно да изразиш себе си и че любовта към родното място е най-здравият мост между миналото и бъдещето. „Топ Преса“ ѝ пожелава здраве и още много вдъхновени редове, защото светът има нужда от повече хора, които носят светлината на Бобов дол в сърцата си.