От чифлика на Неврокопския бей до Дасото: ТОП ПРЕСА представя горчивата памет за Куманич – селото, което остана отвъд границата
-
- март 14, 2026
Има едни места, които времето не може да заличи, колкото и нови имена да им дава историята. Има едни рани, които не зарастват, защото са зашити с нишките на принудителното разделение. За нас, хората от Гоцеделчевския край, погледът на юг към планината Стъргач винаги е носил особен нюанс на тъга и преклонение. Днес, ние от „Топ Преса“ ви връщаме там, където камъкът още помни българска реч, а земята пази стъпките на дедите ни. Отиваме в Куманич.
Днес селото се нарича Дасото. Намира се на границата на Гърция с България, сгушено на 630 метра надморска височина в южните склонове на планината Стъргач. Построено на живописен склон с изглед към Неврокопския басейн, селото днес крие в себе си простота и автентичност. Районът е надарен с богата растителност и течащи води – дестинация, която съчетава спокойствието на природата с традицията на хората, които го обитават. Тесните улички, традиционните къщи и дворовете, пълни с цветя, напомнят за образи от друга епоха, когато времето е текло по-бавно, а човешките взаимоотношения са били по-смислени и истински..
Планината Стъргач и хората на Куманич: живот и труд
Историята на Куманич (или Команич) е дълбока и многопластова. Според етимологията името произлиза от личното име Куман. През османското владичество селото е познато като Куманица и се характеризира като селище с българоговорящи християнски жители. През ΧΙΧ век то е единственото чифлигарско селище в Мървашко, собственост на неврокопски бей.
До средата на XIX век жителите на Куманич промиват магнетитов пясък в Черна гора, а от Стъргач добиват огнеупорни плочи и камъни за пехците. Част от куманичени се занимават с дръндарство, като местните майстори, заедно с либяховци, стигат на юг чак до Солун. В центъра на това духовно средище се извисяват два храма – гробищната църква „Свети Николай“ от 1831 г. и енорийската „Успение Богородично“ от 1870 г.
Църквата „Успение Богородично“
Свидетелствата на времето
Свидетелствата на времето не оставят съмнение за българския характер на Куманич – от 84 домакинства с 280 жители, записани в „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“ през 1873 г., до над хиляда души българи екзархисти в началото на XX век, когато в селото функционира и българско училище.
Куманич е люлка на несломими мъже и герои, чиито имена и дела все още ехтят в паметта на народа: Ангел войвода, хайдутинът Иван Апостолов, опълченците Ангел Апостолов и Атанас Ангелов, Васил Кръстев Топузов, Георги Трендафилов, Иван Даскала, Константин Ангелов, Коста Амижев, Петър Ангелов и носителят на орден „За храброст“ Иван Ангелов. Дори народният музикант-кларинетист Ангел Петров Ангелов, който се преселва в България през 1923 г., носи духа на родното място до края на живота си. Тези имена и съдби превръщат Куманич не просто в село, а в символ на родова памет, на непреклонна воля и на дълбока преданост към родината.
ТРАГЕДИЯТА НА ИЗСЕЛВАНЕТО
След Междусъюзническата война от 1913 г. Куманич попада в Гърция. Голяма част от населението се изселва през зимата на 1919 г. към Неврокопско и Пазарджик. След „Търлиския инцидент“ през 1924 г., нови 479 души официално напускат домовете си. На тяхно място са заселени 102 гръцки бежански семейства. По-късно, по време на Гражданската война в Гърция (1946–1949), селото е временно изселено, а част от жителите никога не се завръщат.
КУМАНИЧ ДНЕС: ПРИРОДА И ПАМЕТ
Днес в Дасото животът тече по-спокойно. Жителите му се занимават предимно със земеделие (тютюн, жито, картофи) и скотовъдство. Природата около селото остава уникална – зеленината на склоновете, горите, които го обгръщат, и звуците на птиците предлагат на всеки посетител възможност да диша чист въздух и да се свърже с пейзажа.
ЗАЩО ПОМНИМ?
Днес в Дасото живеят хора, които може би не знаят историята на камъните под краката си. Но ние знаем. Ние помним! Нашата редакция припомня тези съдби не за да сее омраза. Правим го, защото народ без памет е дърво без корен.
Куманич е част от нашата национална тъкан, носи духа на предците и е свидетел на героите, които са дали живота си за свободата. И докато споменаваме имената на неговите герои и църкви, Куманич ще бъде жив – тук, в сърцето на Неврокопско, където шепотът на планината и ехото на миналото продължават да говорят чрез всеки камък, всяка уличка и всяка стъпка на наследниците си.
Be the first to leave a review.
