Между „Хоро“ и историята: Антон Страшимиров като политическо съзнание
-
- януари 17, 2026
В българската литература има фигури, които отказват да се поберат в учебникови формули. Антон Страшимиров е именно такъв автор – неспокоен, експресивен, често противоречив, но болезнено точен в реакциите си към историческите трусове на своето време. В разговор с проф. Михаил Неделчев, публикуван в „Култура“, се очертава образът на Страшимиров не просто като „забравен класик“, а като един от най-ярките политически писатели в българската литературна традиция – понятие, което и днес остава недостатъчно осмислено.
Страшимиров не е автор с едно лице. Неговото творчество преминава през народничество, символизъм, експресионизъм и завръщане към по-умерен реализъм. Тази жанрова и стилова подвижност го прави труден за канонизиране и лесен за опростяване. За разлика от по-фокусираните фигури на българския модернизъм, той пише „навсякъде“ – стихове, разкази, романи, драми, публицистика. Именно тази разнопосочност, подчертава проф. Неделчев, е причината образът му да остане нефокусиран в културната памет.
Особено значима, но и най-слабо позната днес, е публицистиката на Страшимиров. Тя не е второстепенна добавка към художественото му дело, а самостоятелна форма на писателско присъствие в историята. Като политически писател той не просто коментира събитията, а участва в тях – с текст, с позиция, с морална ярост. Македоно-одринското освободително движение, войните, националните катастрофи, гражданските размирици след 1923 г. – всичко това е преживяно и осмислено от него не отвън, а отвътре.
Именно Страшимиров създава образа на България като „полудяла страна“ – не само в романа „Хоро“, но и в публицистични текстове с покъртителна сила като „Народ и палач“ и знаменития апел „Клаха народа си, както турчин не го е клал“. Това не са литературни метафори, а диагнози, изречени от човек, който вижда войната и насилието като фактори, преформатиращи националното тяло – разбъркващи общности, съдби и идентичности.
Любопитна и показателна е и еволюцията на възгледите му за фигури като Стефан Стамболов. От яростен противник на стамболовизма Страшимиров стига до сложна, почти монументална интерпретация на държавника – пример за това как политическият писател не е затворник на еднократна позиция, а мисли в движение, пренаписва, коригира, оспорва самия себе си.
Въпреки резките си обобщения за „българина“, Страшимиров далеч не е автор на схеми и клишета. Напротив – когато е „на терен“, както отбелязва проф. Неделчев, той разкрива българската общност като изключително пъстра, сложна и вътрешно противоречива. Неговите очерци за крайбрежните градове, за смесването на култури и исторически пластове, за географията като съдба, внушават усещането, че България не е малка страна, а „нагъната“, многолика и трудна за обхващане.
Днес Страшимиров може да бъде четен без идеологическите наслоения, които дълго време са определяли възприемането на „Хоро“ и на публицистиката му. Освободен от задължителните тълкувания, той се разкрива като автор, който не утешава, а тревожи; не примирява, а разклаща. Един истински „сеизмографичен автор“, както точно го определя критикът Минко Николов – писател, който не предизвиква трусовете, но ги регистрира с болезнена чувствителност.
В този смисъл Антон Страшимиров не е писател от миналото. Той е наш съвременник – доколкото и днес живеем в свят на разломи, крайности и морални изпитания. И може би точно сега е моментът да го прочетем отново.
Материалът е подготвен специално за ТОП ПРЕСА.
Be the first to leave a review.
