Убихме храма си с тишина
-
- декември 29, 2025
В село Коркина, община Дупница, възрожденска църква от 1869 г. се руши пред очите на всички. Тишината около нея е по-страшна от разрухата. Село Коркина се намира в община Дупница, Кюстендилска област. Малко село. С малко хора. Но с голяма история, която днес буквално се срутва.
В Горната махала на селото, в местността Милчанец, стои възрожденската църква Св. Николай. Или по-точно, това което е останало от нея. Стени без покрив. Камък, държан на инат. Храм, оставен да умира бавно от 1988 година насам. Църквата е завършена през 1869 година. Това не е легенда. Това е изсечено в камък върху олтарната трапеза. Имена на десетки ктитори. Хора от Коркина, които са събирали средства, за да имат духовен център. Тук са се кръщавали. Тук са се венчавали. Тук са изпращали мъртвите си.
Още в края на 30-те години храмът е описан като почти на срутване. След 1944 година идва пълното занемаряване. Без поддръжка. Без грижа. Без отговорност. През 1988 година покривът пада. След това никой не го вдига. След промените вместо реставрация се избира друг път. През 1995 година до старата църква започва строеж на нов храм със същото име. Осветен през 2006 година. Функционален. Поддържан. А старата църква остава на метри от него, като ням свидетел на едно удобно решение.
Това не е обикновена селска църква. В нея са работили зографи от Самоковската художествена школа. Стенописите са изписани през 1867 година от братята Захарий и Васил поп Радойкови. Днес от тях е останал само един малък фрагмент в олтарната ниша. Достатъчен, за да напомня какво е загубено.
Иконите са били дело на дупнишкия майстор Никола Иконописец. Подписани. Датирани. С дарителски надписи. До средата на XX век са били добре запазени. Днес ги няма. Кога са изчезнали, къде са отишли и кой носи отговорност, никой не казва. Днес руините не са туристическа гледка. Те са диагноза. За отношение към културното наследство. За липса на държавна политика. За удобното примирение на местно ниво. Църквата в Коркина все още може да бъде спасена. Не с гръмки обещания. А с проект за консервация. С ясна отговорност. С воля. Всеки следващ сезон обаче намалява този шанс. Този храм е част от историята на община Дупница. Част от историята на региона. Част от паметта на хората, които са били тук преди нас. Ако позволим и тя да изчезне, няма да имаме право да говорим за традиции, вяра и корени. Защото камъкът пада само когато хората вече са се отказали.
Това не е история за липса на пари. Това е история за липса на гръбнак. В държава, в която за един тротоар се намират средства за три ремонта, за една възрожденска църква винаги няма време. Няма проект. Няма приоритет. Няма човек, който да каже това е срам и да застане с името си. Камъните не падат сами. Те падат, когато институциите удобно се правят на слепи. Най-страшното е, че всички знаят. Местната власт знае. Областта знае. Министерствата знаят. И всички чакат някой друг да започне. Междувременно историята се рони на прах. После ще сложим табела. После ще кажем, че е късно. После ще напишем проект за спомен. Така се убива памет. Тихо. Законно. Без виновни.И тук въпросът вече не е за една църква в Коркина. Въпросът е какво общество сме. Общество, което строи ново и оставя старото да умре. Което реже ленти, но не поема отговорност. Което говори за традиции само на празник. Този храм още стои. Не защото сме го спасили, а защото все още не сме довършили отказа си от него.
До село Коркина се стига лесно, но сякаш нарочно остава извън вниманието. От София маршрутът е по автомагистрала „Струма“ в посока Дупница, откъдето се поема по второкласен път към селата в района. Пътят е асфалтов и проходим, а разстоянието е около час и половина с кола. От Благоевград се пътува отново по „Струма“ в обратна посока, през Дупница, като времето за придвижване е приблизително един час. Няма табели, които да те подготвят, че отиваш към място с тежка история. Пристигаш и я виждаш директно. Без предупреждение.
Be the first to leave a review.
