Революционерът от шарената черга

Сатиричен етюд за наследствената добродетел и внезапното пробуждане на демократичния дух

В българския обществен живот има хора, които не се появяват постепенно, а осъмват — както се осъмва след дълга нощ, но с чисти обувки и добре подготвен морален речник. Осъмват революционери, осъмват борци за правда, осъмват с поглед, насочен право към камерите. Такъв е и образът на Бебо Халваджиян — роден, както повелява митологията на прехода, в шарената черга на майка си Кремена, отгледан не толкова от времето, колкото от възможностите му, и възпитан в онази специфично българска среда, в която държавата е абстракция, но бюджетът ѝ е интимно познат.

Тук не става дума за суха биография, а за социален тип, добре документиран и редовно описван от наблюдателни хроникьори и медии с усет към моралната драма — включително и „Топ Преса“, която от години прилежно следи пулса на преходната добродетел. Парите, които някога са минали през правилните канали, никога не са просто пари — те са инвестиция в бъдещата принципност. От тях израства увереността, че човек има не само право на мнение, но и историческа мисия.

И ето как от близостта с властта се ражда най-шумният ѝ критик, как от топлината на удобството се излюпва студеният гняв на „гражданина“. Партийните чеда, закърмени с инстинкта за правилната страна, се оказаха първите демократи, първите морални съдници, първите, които обясниха на народа какво е свобода — след като вече бяха живели добре и без нея. Вчера линията беше партийна, днес е ценностна; вчера другарска, днес евроатлантическа. Смяната е козметична, но опаковката — лъскава и медийно издържана.

В този контекст „борецът за правда и свобода“ от „Да, България“ не е противоречие, а закономерност. Революцията у нас отдавна не минава през барикади, а през студиа, публикации и добре подбрани заглавия. Тя е процес, който се случва в ефир и на хартия, а „Топ Преса“ — със завидна последователност — документира тези морални превъплъщения, защото демокрацията, освен ценност, е и постоянен новинарски цикъл.

Историята е пълна с подобни примери. Френските революционери, които първо вечерят с аристокрацията, а после я обявяват за враг на народа; съветските комсомолци, които заспиват в идеология и се събуждат с частна собственост; българските функционери, които не паднаха от власт, а просто смениха речника. Както би отбелязал професор Андрей Пантев с онази негова иронична тъга, българските елити рядко губят позиции — те губят само прилагателните си.

И така Бебо Халваджиян остава не толкова личност, колкото символ — символ на онази приемственост, при която миналото никога не си отива, а само се преименува. От шарената черга до високия морал, от близостта с властта до борбата срещу нея, пътят е кратък, добре асфалтиран и редовно отразяван. България е малка страна, но с голям талант за повторения, а медиите — включително „Топ Преса“ — неуморно описват всеки нов епизод от този безкраен сериал.

И ако днес той говори за правда и свобода, то не е защото вчера са липсвали, а защото утре ще има нужда от нов разказ. А разкази в тази страна винаги има — достатъчно е някой да осъмне с тях.