Градът: Само благотворителността ни остана, но и това не помага
-
- март 3, 2015
Написаното не подлежи на никаква спекулация
Мария-Екатерина
БОРИСЛАВОВА
Подобен тип истории могат да започнат по всякакъв начин. Точно тази започва с наблюдение. Фиксирам мястото – уличката, намираща се пред „Клуб на пенсионерите, град Неврокоп“. Времето – хапливо, средата на месец февруари, когато надеждите на обикновените хора, че „тази година ще бъде различно“ все още не са погазени под напора на действителността. Местоположението ми е под всякаква критика, прикритие – нулево. Подвизавам се точно на отсрещния тротоар, където се намира „мишената“.
„Мишената“ (тоест обектът на моето мини-проучва- не) е възрастен мъж, около петдесет годишен, облечен в работен екип с червен десен. Той държеше множество картички. Предполагам ви е известно, скъпи граждани на Гоце Делчев, че именно на тази уличка често застават хора, които, по една или друга причина, са принудени да изкарват препитанието си, осланяйки се на чужди подаяния. Човекът, който наблюдавах аз, правеше точно това. Но не за собствено оцеляване, а с идеята да събере средства, за да помогне на деца в неравностойно положение. С желанието да се погрижи за тяхното оцеляване. Безкористна помисъл, която за жалост минава през съзнанието на изключително малко хора…
Знаете ли какво се случи? Резултат – минимален. Кой днес подава ръка на нуждаещия се? Кой се спира на улицата, за да изслуша чуждата мъка? Кой проявява капка съчувствие и състрадание в океана от човешка немотия?
Но преди да ви опиша сцената, на която по случайност се превърнах в непосредствен свидетел, ще си позволя кратко отклонение. Става въпрос за нашумелия доскоро хаштаг „Аз съм Шар- ли“, който обходи профилите във Фейсбук, Туитър и редица други гиганти в социалната мрежа и интернет пространството.
Той не успя да върне убитите напразно журналисти.
Питам се, как така изведнъж всички станаха толкова съпричастни и добросъвестността им се свеждаше до това да напишат „Аз съм Шарли“, подвизавайки се зад екрана на лаптопите си.
А сега се питам колко от минувачите обърнаха внимание на господина, зъзнещ от студ (буквално и преносно) в каузата си? Отговорът се крие дълбоко в мрачната истина, че минаваха хора, мои и твои връстници, забили поглед в телефоните си и в съдбовната минута, в която споделяха поредния пост с идеята да изразят, разбира се виртуално, съпричастността си към журналистите, подминаха с безразличие човекът на улицата? Обръщаме погледа си към Париж, впускаме се в жлъчни коментари срещу тероризма, расизма, атентаторите, неравностойното положение и разликата в различните социални групи. Но аз ще ви кажа, че след половинчасовото си наблюдение върху опитите на човека да събере средства, констатирах следното: В този отрязък от време преминаха около петдесетина души, без да включвам в това число хората, които променяха курса на движението си към отсрещния тротоар, предполагам след като отдалеч надушваха предстоящата „опасност“ да помогнат. Половината от горепосочената бройка навеждаха главите си и отбягваха погледа на мъжа, който предлагаше картичка на всеки от тях. (Идеята на дарителската кампания е срещу факта, че си помогнал на нуждаещ се и си дарил сумата от 2 лева, да получиш картичка със свидетелство за дарение и благодарност.) Останалата част от минувачите или вдигаха ръцете си в знак на отказ, или надменно подминаваха.
Предполагам, някои от тях наистина не са притежавали повече пари в този момент, а може би други дори са обмисляли да застанат редом с човека и те да искат подаяния, защото такова е положението – повечето хора днес тънат в заеми, да не кажа мизерия. Пари оставиха трима души. Единият от тях беше ром. Той се спря, усмихна се, и доколкото успях да чуя, изрече нещо от рода на „Като мога, ще помогна“. Вторият дарител беше мъж. Ще опиша малко по-подробно как протече „дарителската кампания“ на последния човек, който се спря „да помогне“: Жена, ниска на ръст, следваше забързан мъж. Мъжът, което е изключително парадоксално, демонстративно държеше в ръцете си тлъста пачка банкноти от по 50 лева и ги преглеждаше със самодоволна усмивка. Той не се спря, а изгледа враждебно молещия се за капка съпричастност, след което продължи по пътя си, прекоси улицата и се „закова“ на място. Застана близо до позицията, която бях заела аз, и чух отчетливо думите му, отправени към жената, която вървеше след него: „Хайде, какво си се спряла да даваш пари на тоя, не се прави на много добра и идвай веднага!“ Наблюдавах с любопитство сцената, в която жената пребъркваше джобовете си, а невъзпитаният непознат с „пачката“ я подканваше заплашително да спре. След минута тя се озова до него и каза – „Аз откъде да знам, че тоя ще ми търси пари. Ако знаех, нямаше да се спра.“
След тези думи търпението ми се изостри до краен предел. Реших, че е време да поставя финала на своето „мини-проучване“. Напуснах „наблюдателния“ си пост и се отправих към човека на отсрещния тротоар с ясната мисъл, че ще помогна с каквото мога. Ще помогна и на себе си, съпреживявайки историята му. Започнах с думите – „Здравейте, Господине! Каква е Вашата история?“ (…)
Продължението четете в следващия брой.
Be the first to leave a review.
