Градът: Само благотворителността ни остана, но и това не помага

 

77

Написаното не подлежи на никаква спекулация

Мария-Екатерина

БОРИСЛАВОВА

Подобен тип истории мо­гат да започнат по всякакъв начин. Точно тази започва с наблюдение. Фиксирам мяс­тото – уличката, намираща се пред „Клуб на пенсионери­те, град Неврокоп“. Времето – хапливо, средата на месец февруари, когато надежди­те на обикновените хора, че „тази година ще бъде различно“ все още не са погазени под напора на действител­ността. Местоположението ми е под всякаква критика, прикритие – нулево. Подви­завам се точно на отсрещния тротоар, където се намира „мишената“.

„Мишената“ (тоест обек­тът на моето мини-проучва- не) е възрастен мъж, около петдесет годишен, облечен в работен екип с червен де­сен. Той държеше множество картички. Предполагам ви е известно, скъпи граждани на Гоце Делчев, че именно на тази уличка често заста­ват хора, които, по една или друга причина, са принудени да изкарват препитанието си, осланяйки се на чужди подаяния. Човекът, който на­блюдавах аз, правеше точно това. Но не за собствено оце­ляване, а с идеята да събере средства, за да помогне на деца в неравностойно по­ложение. С желанието да се погрижи за тяхното оцеля­ване. Безкористна помисъл, която за жалост минава през съзнанието на изключително малко хора…

Знаете ли какво се случи? Резултат – минимален. Кой днес подава ръка на нуждае­щия се? Кой се спира на ули­цата, за да изслуша чуждата мъка? Кой проявява капка съчувствие и състрадание в океана от човешка не­мотия?

Но преди да ви опиша сце­ната, на която по случай­ност се пре­върнах в не­посредствен свидетел, ще си позволя кратко откло­нение. Става въпрос за на­шумелия дос­коро хаштаг „Аз съм Шар- ли“, който обходи про­филите във Фейсбук, Туитър и редица други гиганти в социалната мрежа и ин­тернет прос­транството.

Той не успя да върне убити­те напразно журналисти.

Питам се, как така изведнъж всички станаха толкова съп­ричастни и добросъвестност­та им се свеждаше до това да напишат „Аз съм Шарли“, подвизавайки се зад екрана на лаптопите си.

А сега се питам колко от минувачите обърнаха вни­мание на господина, зъзнещ от студ (буквално и пренос­но) в каузата си? Отговорът се крие дълбоко в мрачната истина, че минаваха хора, мои и твои връстници, заби­ли поглед в телефоните си и в съдбовната минута, в която споделяха поредния пост с идеята да изразят, разбира се виртуално, съпричаст­ността си към журналистите, подминаха с безразличие чо­векът на улицата? Обръщаме погледа си към Париж, впус­каме се в жлъчни коментари срещу тероризма, расизма, атентаторите, неравностой­ното положение и разлика­та в различните социални групи. Но аз ще ви кажа, че след половинчасовото си на­блюдение върху опитите на човека да събере средства, констатирах следното: В този отрязък от време преминаха около петдесети­на души, без да включвам в това число хората, които про­меняха курса на движението си към отсрещния тротоар, предполагам след като отда­леч надушваха предстояща­та „опасност“ да помогнат. Половината от горепосоче­ната бройка навеждаха гла­вите си и отбягваха погледа на мъжа, който предлагаше картичка на всеки от тях. (Идеята на дарителската кампания е срещу факта, че си помогнал на нуждаещ се и си дарил сумата от 2 лева, да получиш картичка със сви­детелство за дарение и бла­годарност.) Останалата част от минувачите или вдигаха ръцете си в знак на отказ, или надменно подминаваха.

Предполагам, някои от тях наистина не са притежавали повече пари в този момент, а може би дру­ги дори са об­мисляли да за­станат редом с човека и те да искат подаяния, защото такова е положение­то – повечето хора днес тънат в заеми, да не кажа мизерия. Пари оставиха трима души. Единият от тях беше ром. Той се спря, усмих­на се, и докол­кото успях да чуя, изрече нещо от рода на „Като мога, ще помогна“. Вторият дари­тел беше мъж. Ще опиша мал­ко по-подробно как протече „дарителската кам­пания“ на по­следния човек, който се спря „да помогне“: Жена, ниска на ръст, следваше забързан мъж. Мъжът, което е изклю­чително парадоксално, де­монстративно държеше в ръцете си тлъста пачка банк­ноти от по 50 лева и ги пре­глеждаше със самодоволна усмивка. Той не се спря, а изгледа враждебно молещия се за капка съпричастност, след което продължи по пътя си, прекоси улицата и се „закова“ на място. Заста­на близо до позицията, която бях заела аз, и чух отчетливо думите му, отправени към жената, която вървеше след него: „Хайде, какво си се спряла да даваш пари на тоя, не се прави на много добра и идвай веднага!“ Наблюда­вах с любопитство сцената, в която жената пребъркваше джобовете си, а невъзпита­ният непознат с „пачката“ я подканваше заплашително да спре. След минута тя се озова до него и каза – „Аз откъде да знам, че тоя ще ми търси пари. Ако знаех, няма­ше да се спра.“

След тези думи търпение­то ми се изостри до краен предел. Реших, че е време да поставя финала на своето „мини-проучване“. Напуснах „наблюдателния“ си пост и се отправих към човека на отсрещния тротоар с ясната мисъл, че ще помогна с как­вото мога. Ще помогна и на себе си, съпреживявайки ис­торията му. Започнах с думи­те – „Здравейте, Господине! Каква е Вашата история?“ (…)

Продължението четете в следващия брой.

 

Започнете да пишете и натиснете Enter за търсене