Пропуски без санкции: Как институционалната тишина прикри финансови и управленски нарушения в едно столично училище
-
- ноември 21, 2025
В сърцето на българската образователна система, където публичните средства се разпределят под претекста на прозрачност и качество, се развива история, която показва колко лесно системата може да бъде използвана в полза на определени лица и без последствия. В центъра на тази история стои Професионалната гимназия по хранително-вкусови технологии „Проф. д-р Георги Павлов“ в София и нейната директорка Росица Попова. В продължение на повече от година служители на училището подават сигнали до Министерството на образованието и науката, Регионалното управление на образованието – София-град, както и до Комисията по превенция и противодействие на корупцията към Народното събрание. Всички тези институции реагират формално – писма, препискана проверка, обяснения, служебни протоколи. Но когато димът на бюрократичната активност се разсее, остава едно общо заключение: установени пропуски, без наложени санкции.
Разследването се базира на сигнали от служителката Силва Йорданова, жалби на учители относно натиск, непрозрачно управление и нерегламентирани назначения, както и официална кореспонденция между МОН, КППК и РУО – София-град. Включени са също вътрешни обяснения на служители и отговори, изискани по Закона за достъп до обществена информация. Всички документи очертават последователен модел – институционален формализъм и избягване на реална отговорност.
Сред най-често повтарящите се нарушения са самоопределяне на бонуси и диференцирани възнаграждения от страна на директора, повишения на избрани лица с над 30% без конкурс и обосновка, непрозрачни разходи за ремонти и външни услуги, отказ от проекти с външно финансиране за над 300 000 лв., назначения със задна дата и подмяна на електронни записи. Отделно от това архивът на училището е в безпорядък, а преподаватели свидетелстват за заплахи и натиск.
Показателна е хронологията, която следва пътя на сигнала:
Вътрешните обяснения на служители потвърждават, че част от документите са подписвани със задна дата, че някои заповеди не са преминавали през счетоводството и че индексите на заплатите са били определяни „по преценка на директора“. Писмата между РУО и училището ясно показват съмнения за нередности, а комисии изискват подробна информация за назначенията и заплатите. Въпреки това заключението на Министерството е предпазливо: констатирани са административни неточности, но няма умишлено ощетяване на бюджета. Тази формулировка, често използвана за замазване на сериозни нарушения, по същество означава липса на наказания.
Механизмът на административната тишина е прост: сигналът се приема, изпраща се за проверка по документи, откриват се неточности, но никой не носи отговорност, защото не се доказва умисъл. Прехвърлянето на отговорност между институциите – КППК към МОН, МОН към РУО, РУО обратно към МОН – създава илюзия за действие, без реален резултат.
Учители, потърсили анонимност, описват атмосфера на страх и разделение. „В тази гимназия няма място за честност. Ако не си от нейните хора, ставаш враг“, споделя една от тях. Тази декларация се потвърждава и от други показания, в които директорката е описана като едноличен управник, който използва заплахи, за да потисне критиката.
Случаят с ПГХВТ „Проф. д-р Георги Павлов“ е показателен за по-широк проблем. Проверки се извършват, доклади се пишат, но санкции липсват. Тази институционална инерция позволява нарушителите да се превръщат в модели за безнаказаност. В таблица могат да се обобщят ключовите данни:
В заключение, когато системата приема нарушенията като „административни пропуски“, тя поставя под съмнение самото понятие за контрол. Когато регулаторите не наказват, а оправдават, корупцията се превръща в административна рутина. Историята на това училище не е изолиран случай, а диагноза на една по-дълбока болест – институционалната безотговорност, която тихо подкопава доверието в образованието.
Скритите пластове на административната безотговорност
Как документите показаха системен модел на прикриване и формална отчетност
След публикуването на основното журналистическо разследване по случая с Професионалната гимназия по хранително-вкусови технологии „Проф. д-р Георги Павлов“, започна да се очертава по-дълбока картина на институционални зависимости и административна тишина. Документите, протоколите и кореспонденцията между Министерството на образованието и науката, РУО – София-град и Комисията по превенция и противодействие на корупцията показват еднозначно, че случаят далеч не е приключен, а по-скоро замаскиран. В основата стоят не просто отделни грешки, а система, която нормализира управленската безотговорност.
Първоначалният сигнал на Силва Асенова Йорданова, служител в административната служба на гимназията, е разгледан от парламентарната Комисия по превенция и противодействие на корупцията, председателствана от Мая Димитрова. Той е официално регистриран и на редовно заседание Комисията взема решение да препрати жалбата към министъра на образованието Красимир Вълчев. Така се задвижва формална процедура по компетентност, която би трябвало да доведе до пълна проверка на финансовото и административното управление на училището.
Министерството делегира контрола на РУО – София-град, а началникът д-р Елеонора Лилова изпраща писмо до директорката Росица Попова. В него се изискват подробни данни за периода юни–септември 2025 г. с фокус върху назначения, квалификации, индексиране на възнагражденията, здравноосигурителните права на учениците и използваните отпуски. Писмото е с краен срок до 25 септември 2025 г., но впоследствие отчетите, които постъпват в Министерството, се оказват непълни и изцяло изготвени от самата директорка.
Това съвпада с вече изнесените в сигналите твърдения за саморазпореждане с бонуси, незаконно индексиране на заплати и назначаване на лица без нужните компетенции. Сред тях особено ярък е случаят с Румяна Благоева — служител без компютърна грамотност и със средно образование, чиято заплата е увеличена с 34,7%, при общо позволено увеличение от 15%. В документите няма нито една конкретна обосновка защо този процент е приложен само към избрани лица.
Финалният доклад, който МОН изпраща обратно към КППК, е противоречив. В него се признава наличието на непълноти и нередности в кадровите документи, но общото заключение гласи, че „не са установени умишлени нарушения или ощетяване на бюджета“. Това заключение обезсмисля цялата проверка – формулировка, която превръща нарушението в „неточност“, а злоупотребата в „административен пропуск“. Именно този език на институционалната безотговорност се превръща в централна тема на продължението на случая.
От документите става ясно, че освен финансови нарушения, има и социално измерение – потвърден натиск, страхова среда сред служителите и отказ от прозрачност. Учители, които са подавали сигнали или изразявали несъгласие, са били изолирани или подлагани на дисциплинарни действия. Свидетелства се появяват за манипулиране на електронни дневници, изтриване на отсъствия на ученици по лична заповед и цензура върху педагози, които настояват за отчетност. Всичко това създава атмосфера, в която системата не коригира нарушенията, а ги поддържа чрез страх.
Още по-тревожно е, че след приключването на проверката МОН отказва да направи резултатите публични, независимо от заявлението по Закона за достъп до обществена информация, подадено от Силва Йорданова. Отказът поддържа практиката, в която институциите се отчитат пред самите себе си, а гражданите и засегнатите остават без глас. В резултат обществото вижда фасада на контрол, зад която се разгръща стабилен механизъм на бездействие.
Доказателствата сочат, че случаят с гимназията „Проф. д-р Георги Павлов“ вече не е местен проблем, а симптом на по-широка държавна тенденция – начинът, по който корупцията и некомпетентността се легализират чрез формални процедури. Административните пропуски се превръщат в щит, зад който индивидуалната отговорност изчезва. В институционалния речник фразите „няма данни за умишлено действие“ и „липса на умисъл“ вече са синоним на безнаказаност.
Това продължение показва, че случаят не приключва с документацията на проверките, а едва започва с въпросите, които остава без отговор: Кой контролира контролиращите? Кой определя кога една грешка е „неточност“ и кога – злоупотреба? И има ли изобщо в българската администрация механизъм, способен да преведе сигнал като този от констатация към реално действие?
Виторият пласт на това разследване ни разкрива не просто училищен конфликт, а модел на държавно управление, в който тишината е най-ефективният инструмент за контрол. И докато в протоколите продължава да се пише, че „не са установени умишлени нарушения“, гражданите все по-често си задават тихо един въпрос – какво още трябва да се случи, за да бъде някой наистина отговорен?
Be the first to leave a review.
