Страцин – малкото село, което дели и събира България и Македония

Когато тръгнеш от Куманово към Кратово, след двайсетина километра път се показва табела „Страцин“. Скромно село, свито в полите на нисък хълм, с няколко десетки къщи, запуснат двор на училище и стара църква със следи от ръце, които са градили с вяра. Но тук, в края на октомври 1944 година, се е решавала съдбата на Балканите. Българската армия води ожесточени боеве срещу немските части в прочутата Страцинско-Кумановска операция. Загиват стотици български войници, а победата при Страцин отваря пътя към Скопие и освобождението на Македония от нацистка окупация.

Днес, повече от осем десетилетия по-късно, това село отново влиза в новините. Екип на „Топ Преса“ посети района дни след възпоменателната церемония, организирана от българското посолство в Скопие. На 22 октомври 2025 година, край червената пръст на боевете, български дипломати, ветерани и местни жители отбелязаха 81-та годишнина от участието на България във войната. Звучаха двата химна. Хора от близките села държаха снимки на дядовците си. Нямаше патос, но имаше уважение.

Страцин не е обикновено място. През XIX век е било едно от по-големите български села в Кратовската кааза на Османската империя. Църквата „Свети Димитър“ е построена през 1847 година и още стои. През 1900 година Васил Кънчов отчита 950 жители, всички българи християни. В началото на XX век тук е действало училище под егидата на Българската екзархия. По време на сръбските нахлувания между 1906 и 1908 година селото преживява нападения, убийства и опожарявания. След това идват войните, разделенията, новите граници.

Днес Страцин е малко село с около 180 души население, по официални данни почти всички се водят македонци. Паметта за българското присъствие е останала само в църковни книги и стари гробове. Но хълмовете над селото още пазят имената на падналите български войници. За тях българските организации от години настояват да бъде изграден постоянен паметен знак, но процесът върви бавно. Според информация на „Топ Преса“, идеята за съвместен мемориал между двете страни е обсъждана, но среща административни спънки в Скопие.

Днес, когато отношенията между България и Северна Македония отново се въртят около историята, Страцин е жив пример колко различно може да звучи миналото. За българите това е място на военна доблест и жертва. За македонците – етап от сложната национална памет, в която съюзници и окупатори често се припокриват. И докато политиците спорят кой какво е „освободил“, в селския магазин разговорът е кратък. „Да, тука беа бугарите. Имаше борба“, казва един от жителите и се усмихва. За него това е просто факт, не идеология.

Всяка година през октомври около селото се стичат автобуси от България. Пристигат хора с цветя и знамена. Застават мълчаливо пред червената земя, където някога е била линията на фронта. От българска страна се поднасят венци, от македонска има протоколно присъствие. Двама ветерани се здрависват, после си мълчат дълго.

Страцин е малък, но тежи в историята. Той е белег, който не зараства, но и не кърви. Символ на това колко трудно Балканите превеждат миналото си на един език. И докато в София и Скопие търсят нови формули за „добросъседство“, хълмовете над селото мълчат. Те вече са видели как политиката се сменя, а паметта остава.

Тук, между два кръста и един изтрит надпис на стар камък, миналото не спори. То просто чака някой да го чуе.