Тихата криза: психичното здраве в малките градове на Югозапада

В малките градове на Югозападна България животът изглежда спокоен само на повърхността. Улиците са тихи, кафенетата пълни сутрин, но зад усмивките се крие една от най-дълбоките социални рани – психичното здраве. Хората там не говорят за тревожност, депресия или панически атаки. Те казват просто „нерви“. Но тези „нерви“ рушат семейства, тласкат мъже към бутилката и жени към безсъние, а млади хора – към пълна изолация.

В Гърмен, Сатовча, Петрич или Якоруда няма постоянен психолог. Най-близкият специалист е на десетки километри, а пътуването струва колкото половината пенсия. За мнозина това означава едно – да си мълчат. В село Осиково възрастна жена признава пред Топ Преса, че от години не може да спи. Синът ѝ е в чужбина, внучетата идват рядко. Опитва се да се справи сама с билки и телевизия. Казва, че ѝ липсва „гласът на човек“. Този глас, който в градовете може да бъде терапевт, в селото липсва напълно.

Младите не са в по-добро положение. В Благоевград и Сандански психологическата помощ е привилегия, не достъп. Частните кабинети искат суми, които за човек със средна заплата са непосилни. Общините нямат програми за превенция, училищните психолози обслужват по няколко стотин деца и просто не смогват.

По данни на Националния център по обществено здраве и анализи, над 40% от българите показват признаци на хроничен стрес, а в малките общини проблемът е по-дълбок – липсва общностен живот, културни събития и перспектива. Там депресията не се лекува, тя се преживява.

В Якоруда млад мъж разказва пред Топ Преса, че е останал без работа след затваряне на цех. Казва, че не излиза от дома си с дни. „Понякога не говоря с никого по три-четири дни. Ако имаше някой, с когото да поговоря, щях да се оправя“, казва той. Това „някой“ обаче го няма.

Психичното здраве не е тема, която влиза лесно в политическите програми или в местните бюджети. В Пиринския край това е тема табу. Хората се срамуват да кажат, че не се чувстват добре. Предпочитат да се оплакват от високо кръвно или болки в гърба. Но истинската болест често не е в тялото, а в тишината между хората.

Топ Преса от години следи социалните процеси в Югозапада и отново повдига този разговор, защото става дума не за диагнози, а за човешки живот. Ако един човек се усмихне след като бъде чут, това е повече от успех. Това е лечение.

Проблемът с психичното здраве не се решава с болници, а с внимание. А в Югозападна България това внимание липсва. Там хората още вярват, че „ще мине“. Но не минава. И докато мълчим, депресията се превръща в новата епидемия на селата.