Катя Паскалева – за нея театърът беше изповед, а не занаят
-
- октомври 1, 2025
С риск да предизвикам снизходителни усмивки ще си призная, че преди години не одобрявах Мария от “Козият рог”. Тийнейджърката в мен се бунтуваше на тази стилистика – как може цял филм да се мълчи, а всички наоколо да плачат?!
Като преодолях младежката си логорея, прогледнах за невероятната сила на мълчанието. Не са много актрисите, които владеят магията на паузите и безмълвното присъствие, които въздействат по-силно и от най-мощния вик. И в момента, в който я усетих и разбрах, обикнах Катя Паскалева – непокорното момиче на българското кино и театър. А това, че имах възможност да се докосна до нея в делника, ще ме топли цял живот. Дъжд, спира кола и една неподправена усмивка ме приютява… Толкова си е мое, че няма да го споделя, съжалявам…
Голямата актриса Катя Паскалева е родена на 18 септември 1945 г. в Петрич – градче, сгушено между планините, с мирис на тютюн и шум на пазари. Родителите й не са театрали, но в дома им често се говори за театър. Баща й е увлечен по самодейните представления, а малката Катя отрано се докосва до сцената. Винаги има нещо съдбовно в първия досег на човек с театъра
За някои той е случаен, за други – предопределение. При Катя Паскалева този досег белязва сърцето. Като първокласничка малката се промъква на репетиция на самодейци. Предлагат й да влезе в ролята на син на партизанка. Катя излиза напред и в този миг на настъпила тишина се случва онова, което години по-късно ще нарекат “магията на актьорското присъствие”.
Никой не е мислел, че някога детето ще стане голяма актриса. Но в очите му има светлина, в стойката – решителност, а в душата – нещо, което не се учи, а се носи. Единствената реплика, която произнася, бележи живота й. Макар че Катя не успява да остане сериозна и се разсмива в ключов момент, за което получава звучен шамар пред смаяната публика.
Само че това не може да я отклони от предопределения път. Когато семейството се мести в Перник, животът се променя – индустриален град, работническа среда, но и там театърът е жив. В училище Катя не е просто ученичка, тя е момичето с буден поглед, което обича да чете, да разказва, да слуша музика
И мечтае да стане археолог, за да пътува много. Катя е едва на 17 години, когато умира баща й. Последните му думи са: “Ти, ти… артистка…” И младото момиче приема това като клетва или завещание. През 1963 г. Паскалева кандидатства във ВИТИЗ и е приета без проблеми, като омагьосва комисията с изпълнението си на Жулиета. Тя е една от 15-те, които оставят в своята сянка останалите 1200 кандидатки.
Пръв неин учител е Боян Дановски, а след това талантът й е шлифован от Методи Андонов. Студентските години са трудни, но и щастливи. Катя живее скромно, дели квартира с колежки, а вечерите често свършват в разговори за театър, за нови пиеси, за бъдещето. Младата актриса вече усеща, че сцената няма да бъде просто професия, а начин на съществуване.
След дипломирането си през 1967 г. Катя Паскалева започва работа в провинциални театри – това са години на пътувания, тесни квартири, студени гримьорни, но и години на изграждане
Публиката в провинцията е взискателна – тя не прощава фалша. Там Катя научава най-важния урок – че всяка вечер трябва да се играе така, сякаш това е последната ти роля.
Катя Паскалева усеща вкуса на славата не само на сцената, но и на големия екран. Повечето й филми се превръщат в емблема на българското кино – “Козият рог”, “Матриархат”, “Звезди в косите, сълзи в очите”, “Вилна зона” и още, и още.
В началото на своята кариера тя се омъжва за художника Георги Божилов – Слона. Той е колоритна фигура в българското изкуство – висок, буен, свободолюбив. Двамата създават различна, но интересна двойка – актрисата с нежен поглед и художникът с широк замах. Бракът им продължава повече от десет години – години на страсти, спорове, взаимно вдъхновение.
За Катя приятелите казват, че към театъра и мъжа, когото обича, се отнася по един и същи начин – всеотдайно-изпепеляващо! За него – че кавалерски преглъща болката от раздялата, когато Катя се влюбва във втория си мъж – кинорежисьорът Иван Росенов. От 1979 г. до края на живота си тя живее с него. Това партньорство е по-спокойно, по-дълбоко и носи на актрисата онази сигурност, от която се нуждае човек, чийто живот минава сред прожектори и аплодисменти.
Катя Паскалева е от онези актриси, които не се задоволяват с повърхностен успех. Често отказва роли, които не чувства близки. За нея театърът е изповед, а не занаят. Това й печели уважение сред колегите, но носи и трудности – в система, където компромисът е условие за оцеляване, тя избира пътя на безкомпромисността
Катя обича малките събирания – не шумните вечери, а разговорите до късно нощем. Приятелите я помнят като човек, който умее да слуша, да съчувства и да се смее с една особена заразителна искреност. Колегите й я описват като човек, с когото можеш и да плачеш, и да се смееш. Голямата актриса обичала да казва: “Не се срамувай да си жив – емоцията е подарък, не картина”.
В края на живота си тя работи по моноспектакъла “Скитница”. За нея това не е просто нова роля, а вътрешно пътуване – насаме срещу самата себе си, срещу времето, срещу паметта. Много от бележките й в този период са за това как се чувства уязвима, но и как не иска компромиси.
В най-силните години за един творец Катя се сблъсква с най-тежката болест. Гласът й – най-силното й оръжие – постепенно отслабва, докато не замлъква напълно.
За актьора това е най-жестоката съдба – да не може да говори
В книгата “Тишина от думи” Георги Тошев пише, че в последните си дни, когато болестта вече й е отнела гласа, Катя пише на листчета. Тези листчета, тези бележки са последният й разговор със света, с приятелите, с онези, които я обичат. Не са реплики, които някога ще видиш на екран, не са роли, а спомени, признания, може би извинения, може би благодарности. Така самата тя продължава да говори, макар гласът й да е замлъкнал.
Малко хора знаят, че освен актриса, Катя Паскалева има още един скрит талант – рисуването. Това е друг начин да чуеш гласа й – не чрез реплика или монолог, а чрез образ, цвят, форма. Приятелите й разказват, че рисувала в усамотение, когато имала нужда да изчисти вътрешното, когато думите не стигали.
Българският театър губи една от най-ярките си звезди на 23 юли 2002 г.
Катя Паскалева не се стремеше да бъде навсякъде, да присъства във всеки филм или спектакъл. Тя избираше. И именно това я прави различна – артист, за когото сцената е свещено място, а животът – дълга, често трудна, но красива роля
Споменът за нея остава в сърцата на колеги, зрители, приятели. И може би най-истинският й портрет не е този от плакатите и афишите, а онзи от спомените на хората: Катя – с тъмните очи, с усмивката, с присъствието, което не може да се забрави. Която ни прошепва – “Хората станаха по-материални, отколкото заслужава един кратък човешки живот. Забравят, че всичко е тленно”.
Личният ми спомен, загатнат в началото, се преплита по странен начин с последните думи на голямата актриса, написани с големи букви, малко преди да си отиде – “Мокро, дъжд…”
Подготви Мариана ДОБРЕВА
Be the first to leave a review.
