Проклятието на Доспат: Потопени села, таен хамбар и шест човешки жертви под водата на язовира!

Преди да се превърне в едно от най-величествените и обичани езера в Родопите, язовир Доспат бе… долина. Обширна, спокойна, населена с хора и добитък, с къщи от камък и керемиди, хамбари, поля и ръж. Беше Родопска земя с история, с дъх на бор и глътка живот. Докато не дойде багерът. Докато не дойдоха чертежите, съветските инженери и тежките планове за „величествено бъдеще“. И под този лозунг, потъна цял един свят.

Визуализация на летището на дъното на язовира.

Днес, когато погледнеш от панорамната площадка над язовира, виждаш кристалната вода, тихия вятър, лодките. Но ако се заслушаш добре – отвътре сякаш нещо шепне. Стари хора разказват, че във ветровитите нощи под водата се чуват звънци на стадо, детски гласове, дори викове. Там някъде, където днес има 40 метра дълбочина, някога е имало села – Орлино, Бърдуче, част от Крушата. Къщи, които не бяха разрушени, а просто… потопени.

Легендите не свършват до тук. Под водата на язовира лежи и стар военен хамбар, част от някогашно военно летище – според местни, използвано още през Втората световна война. Съществуват свидетелства за потопената му метална конструкция, както и за съоръжения, които така и не бяха демонтирани – сякаш всичко беше заровено бързо и удобно, за да не задава никой въпроси.

И ако това ви се струва като сцена от филм, нека добавим и нещо по-реално, по-човешко – шестима души, загинали при строежа на язовира. Някои затрупани от свлачище, други паднали в бетонните корита, трети – буквално погълнати от машините на една държава, в която статистиката винаги е била по-важна от човешкия живот. Имената им никога не бяха изписани на плоча. Само в няколко архива, покрити с прах.

Местните шепнат и за друго – че край дъното има останки от складове за гориво, че има подземни помещения, които при суша изплуват като зеещи отвори, че през нощта в определени месеци рибарите избягват някои зони от язовира. „Нещо тегне там“, казва един старец от Сърница. „Когато водата падне много, се вижда зид. Стар каменен зид, но никой не иска да говори за него.“

Така язовир Доспат остава не само природна перла, но и родопски сфинкс – пълен с тайни, смълчан и страховит. Възможно ли е под тази красота да лежи нещо повече от бетон и кал? Потопените къщи, изчезналото летище, жертвите, мълчанието на институциите – всичко това звучи като сценарий за роман. Но това не е измислица. Това е България. Това е Родопа – планината, която никога не дава всичките си отговори. И точно заради това, хората я обичат. И се страхуват от нея.

Визуализация на кадри реставрирани с изкувствен интерект от Дъното на язовира. Останките от селото.

Казват, че водата на язовир Доспат не е просто вода. Че тя пази. Помни. И че не прощава.

Дълбоко под зелените вълни, където днес плуват лодки и деца викат по плажа, лежат не само основите на къщи и потопени села. Лежат истории, които земята не е искала да забрави. Една от тях е за младата Роса от село Орлино – девойка, която се приготвяла за сватба, но съдбата ѝ отнела младоженеца. Повикан на фронта, той изчезнал без вест. В деня, в който водата трябвало да залее родното ѝ място, Роса облякла булчинската си рокля и влязла в старата черква. Повече никой не я видял. Само воалът ѝ, разказват рибарите, се вдига понякога като мъгла от повърхността при пълнолуние. Без звук. Без вятър. Само бяла сянка, която търси… или се сбогува.

При най-голямото засушаване през 1993 година, когато водата отстъпила с километри, деца от Сърница открили нещо, което не можело да се обясни. Следи – отпечатъци от крака. Но не човешки. Пет пръста, дълги, извити, сякаш принадлежали на същество, което не ходи, а пълзи. Следите вървели в кръг и свършвали до стар зид, останал от някогашен хамбар. Едно от децата припаднало. Друго не спряло да сънува водата шест месеца. И до днес, вече като възрастни хора, те не стъпват край брега. „Там има нещо“, казват. „Не е риба. Не е човек.“

А зидарят Дамян – старият майстор, който градел подпорната стена на язовира с голи ръце – останал до края. Брат му загинал при срутване, затрупан от пръст, а институциите тогава казали просто „злополука“. Но Дамян не простил. Заклел мястото. „Да ви тегне водата до девето коляно“, прошепнал пред багерите. И още от онзи ден машините започнали да се чупят. Бетонът не съхнел, тръбите избивали, работници се разболявали. През нощта чували камъни, които се търкалят сами по наклона. Никой не говорел за това. Но всички се кръстели, щом влизали на строежа.

Иконата на Свети Георги – последната останала в черквата на Орлино, била издълбана в стар бор и носела славата на чудотворна. Когато селото потънало, хората се опитали да я изнесат. Но всеки, който я докосвал, вдигал температура или се разболявал. Накрая я оставили на олтара. Казват, че още е там. Под водата. И когато буря се надигне неочаквано – без вятър, без облаци – това е знак, че някой е нарушил покоя ѝ. Едно момче се опитало да я извади с водолазен костюм. Изчезнал. Намерили го ден по-късно, на два километра от мястото. Било живо. Но не казало нито дума повече.

В Доспат се усмихват, когато чужденци питат дали езерото имало дъно. Но нощем, когато вятърът се изправи от язовира и запее по боровете, някои още шепнат – „Свети Георги не спи. Роса чака. А онова, дето пълзи… е будно.“ И добавят с тъга: „Тая вода не е само от сняг и дъжд. Тая вода е от памет.“