Ръка на закона, сърце на човек!Историята на ст. инспектор Летиф Парушев от Плетена е урок по доблест, който не се учи в академии
-
- юли 15, 2025
На улицата светлината не пада равномерно. Има дни, в които асфалтът не просто носи гуми, а събира човешки следи. В тези дни, насред хаоса на града, сирените заглъхват, и се чува онова по-дълбоко и рядко мълчание – мълчанието на добротата. Там, в края на тротоара, една стара жена стоеше колебливо – не между двете платна, а между страха и надеждата. А някой, облечен в униформа, слезе от патрулка не за да вдигне бариера, а за да подаде ръка.
Този някой е старши инспектор Летиф Парушев – благоевградски полицай, но преди всичко човек. Син на село – Плетена, където уважението не е реторика, а начин да погледнеш възрастен човек в очите. Мъж, отгледан с работата на баща-животновъд и майка-шивачка, които му предали не само трудолюбието, а и тишината, с която се прави добро – без показност, без шум, без да чакаш нещо в замяна.
Жестът, който го направи герой за медиите, за него е ежедневие. Помогна на възрастна жена да пресече улицата. Това не е новина. Но когато светът е пълен с безразличие, точно такива малки действия светят по-ярко от фаровете.
„Имала внук на моята възраст“, споделя Летиф. И го казва с усмивка, в която няма нищо полицейско – има само обич. Той не видя в нея „пешеходец“, а видя майка. И в този миг законът престана да бъде наредба – стана човешко поведение.
БЛИЦ ИНТЕРВЮ ЗА „ТОП ПРЕСА“ СЪС СТ. ИНСПЕКТОР ЛЕТИФ ПАРУШЕВ
„Да си човек в униформа не е заслуга. А дълг.“
– Как се стигна до снимката, на която помагате на възрастна жена да пресече улицата?
Имах служебна среща в района. Видях възрастна жена, която трудно се придвижваше и се страхуваше да премине. Без да се замисля, спрях служебния автомобил, слязох и казах: „Госпожо, елате, ще ви помогна.“ По-късно ми каза, че имала внук на моята възраст. Това ме докосна.
– Имаше ли реален риск за нея?
Да. Имаше засилен трафик в този момент, а тя вече беше стъпила на пешеходната пътека, но не смееше да продължи. Реших, че е редно да се намеся – не само като полицай, а най-вече като човек.
– Знаехте ли, че някой ви снима?
Не. Бях напълно съсредоточен в това да ѝ помогна. Пет минути по-късно телефонът ми започна да звъни – приятели и колеги започнаха да ми изпращат снимката. Дори се пошегуваха, че съм без шапка. Но за мен важното беше друго.
– Защо според вас този обикновен жест направи толкова силно впечатление?
Може би, защото в днешно време хората все по-рядко виждат такива неща. Истината е, че трябва да се връщаме към обикновеното добро. И когато някой направи нещо човешко, е хубаво другите да се вдъхновяват от това. Да се предава нататък.
– Какво е най-важното, което семейството ви е дало като ценност?
Че трябва да си човек. Майка ми и баща ми са обикновени, трудолюбиви хора – животновъд и шивачка. Учили са ме винаги да съм вежлив, отговорен и съпричастен. Това се старая да нося и в работата си – защото доверието към полицията се печели със сърце, не със значка.
– Имате ли други подобни случаи, в които сте оказвал помощ?
Преди няколко години получих сигнал за младеж, който се беше качил на високо място и искаше да скочи. Беше се провесил от фасадата на мола в Благоевград. Макар че имам страх от височини, излязох на терасата. Говорих му. Казах му, че не е това начинът. Повярва ми. И слезе.
– Защо останахте в тази професия?
Защото вярвам, че един полицай може да бъде и превенция, и опора. Не съм тук само за да санкционирам – тук съм, за да помогна, когато е най-нужно. И ако с едно действие съм върнал нечие доверие в институциите – значи съм си свършил работата.
Интервюто взе „Топ Преса“ – с уважение към достойните хора в униформа, които не парадират със сърцето си, а го използват там, където е най-нужно.
Но делата му не свършват с тротоара. Преди години един младеж, отчаян и загубен, застана на ръба на живота си – върху висока тераса в благоевградския мол. Летиф отново беше там. Изпратен по дежурство, изправен пред собствените си страхове – защото има страх от височини. Но тръгна нагоре. Излезе. Погледна момчето в очите. И просто му каза: „Не е това начинът.“
Понякога не ти трябва психолог или спешен план. Трябва ти човек, който да повярва вместо теб. Тогава момчето слезе. А Летиф остана горе, вятърът го люлееше, а под него стоеше един град, който никога няма да научи името на момчето… но днес знае името на полицая.
Той не носи медали. Не се снима с табели „герой“. Но всяка глоба, която пише, е част от нещо по-голямо – превенция, възпитание, грижа. Влиза в класни стаи и детски градини, говори с тийнейджъри и шофьори, не с езика на заповедта, а с тона на съпричастност.
„Ние сме хора, преди да бъдем полицаи“, казва. И когато го казва, не звучи като клише. Звучи като истина.
Днес, когато светът търси сензации, когато хората очакват от униформата да бъде или наказание, или корупция, Летиф Парушев влиза в кадъра като тих бунт срещу цинизма. Той не променя системата с речи, а с поведение. Не очаква благодарности – но ги получава. Защото добротата му не е кампания, а постоянство.
А някъде в Плетена, старата му майка сигурно още държи снимката му в чекмеджето и си казва, че е отгледала не полицай, а човек. Човек, който не пресича улиците – а съдбите.
Be the first to leave a review.
