Магията в Неврокопско — между легендите, вярата и живото наследство
Някъде между величието на Пирин и мекотата на Родопите, където небето слиза ниско, а душата намира покой, се намира Неврокопско — край, в който магията не е просто приказка, а част от ежедневието, вплетена в историите на бабите, в песните по сватби, в шепота на старите дървета и в омайните аромати на билките.
Тук магията има много лица. За едни тя е в лечебната сила на планинските извори и треви. За други – в разказите за самодиви, които още танцуват край Беслет, или за „тъмните нощи“, когато някоя стара душа идва да напомни, че миналото не спи. Разказите за баячки, гледачки и „жени, които знаят“ още живеят край печките в старите къщи. „Имаше една баба в село Гайтаниново – знаеше думите, с които сваляха уроки“, шепнат старите с уважение и страхопочитание.
И тук, в тези планински села, легендите не са забравени. Една от тях разказва за Самодивското езеро край село Ковачевица. Казват, че всяка година, в нощта срещу Еньовден, когато слънцето се ражда най-рано, небето се отваря, а езерото започва да пее. Местните разправят, че преди години един овчар решил да поспи край брега. Чул гласове и видял три бели жени – самодиви – как перат дълги бели ризи. Очите им били като пламък, а косите – дълги до земята. Овчарят скрил едната риза, за да задържи една от тях. Оженил се за нея, тя му раждала деца, но никога не проговорила. До деня, в който намерила ризата си, преметнала я през рамо и изчезнала в мъглата. Оттогава, казват, когато вятърът задуха от юг, се чува нейният глас над водата…
Но магията в Неврокопско не е само в приказките. Тя е в ръцете на занаятчиите, които изработват чанове и дърворезби, в гласовете на тамбураджийските групи, които пеят така, че сърцето ти да трепне. Тя е в едно мълчаливо хоро на мегдана, в празниците като Бабинден, Сирни заговезни и Илинден – където традицията и духовното се сливат в едно.
Неврокопско пази и своята тъмна магия – не онази, страшната от филмите, а онази, която идва от древни вярвания и от човешката нужда да си обясни необяснимото. Още се оставя вода със сребро под луната, палят се свещи при мравуняци, или се носи червено конче – против зли очи и лош помисъл.
Магията тук не търси сцена. Тя е скромна, тиха, но жива. Тя е в земята, в камъните, в песента на гайдата, в дъха на ригана и в онова особено усещане, че някой пази този край. Че тук времето не върви напред, а в кръг – както хоро, което никога не спира.
Be the first to leave a review.