Малко известен факт ! Писателят от Гайтаниново, който „свали пагоните“ и създаде легендата „На всеки километър“
-
- юли 12, 2025
Костадин Кюлюмов
Костадин Кюлюмов не е просто име в списъка на сценаристите на най-легендарния български сериал. Той е фигура, която излиза отвъд сценария, отвъд екрана, отвъд времето. Роден в село Гайтаниново – кътче земя, което и днес помни, че планината не ражда дребни хора, Кюлюмов носеше в себе си особена кръв — кръвта на планинец, на разказвач, на човек, който не просто слуша тишината, а я превръща в слово.
От малък носел у себе си нуждата да разказва. И не каквото и да е. Неговото слово беше плътно, дъхтеше на бор, на барут и на човешка съдба. Не му трябваха много думи, за да каже много истина. Имаше онази хайтовска сила в речта – резлива, ясна, мъжка. Ала съдбата го хвърли първо в други редици – тези на пагона, на Държавна сигурност, на службата, където човек по-рядко държи перо и по-често оръжие или досие.
Но дори там, сред доклади и агентурни донесения, Кюлюмов не заглуши гласа на писателя в себе си. Напротив – научи се да чете хората, да ги вижда под кожата им, да разбира мотивите им така, както само един писател може. А когато се появи идеята да се създаде сериал за борбата на новата власт с враговете ѝ, за ужаса на подмолната война и за героизма на онези „от вътрешното разузнаване“ – той беше готов.
„На всеки километър“ не беше просто филм. То беше проект за митология. Народна митология на новото време. Идеята, името и основната драматургия — излязоха от неговия ум и от онзи дълбок, жив спомен за родината и враговете ѝ. Постави си задачата не просто да „предаде“ партийната истина, а да я разкаже като епопея. И успя. Заедно с Павел Вежинов, Георги Марков, Свобода Бъчварова и Евгени Константинов създадоха сериал, който по онова време спираше улиците. България не дишаше, когато в неделя вечер Гришо, Богдан Велински или Митко Бомбата се появяваха на екрана.
Кюлюмов написа герой, който не беше захаросан. Написа конфликт, който миришеше на истинска болка, на кървав избор. Той знаеше добре — битките не се водят само с автомати, а и с идеали, и с предателства, и с човешка мъка. А това, което вложи в сценария, бе не онова, което се „очакваше от него“, а онова, което той самият беше видял в живота. Точно затова сериалът не беше поръчкова агитка, а жив организъм.
И когато дойде време за „втората част“, Кюлюмов вече усещаше как политическият вятър се сменя. Георги Марков напусна България, критичните тонове станаха опасни. А Кюлюмов — макар и неразжалван, беше тихо изваден от челните позиции. Творческа пенсия. Вече беше направил каквото трябваше — и беше платил.
Но народът не забравя. Не забравя гласа, който говори като него. Не забравя думи, които не се правят на важни. И макар в днешно време да се говори за „пропаганда“, за „идеологически продукт“ — никой не може да отрече, че „На всеки километър“ остана в историята. Защото беше направен от хора, които знаеха как се разказва. А сред тях най-силен беше гласът на един мъж от Гайтаниново.
Костадин Кюлюмов не написа роман за себе си. Но с делото си написа нещо по-трайно — една телевизионна сага, която надживя идеологии, системи и догми. И ако днес някой иска да разбере какво значи да „разказваш страната си“ — нека се върне към неговите думи.
ПОСЛЕДНАТА МУ ВПЕЧАТЛЯВАЩА ИЗЯВА:
В предаването „Всяка неделя“ Костадин Кюлюмов не седеше като писател, а като планинец, слязъл от Гайтаниново, който носи в джоба си не тефтер, а истина, натъпкана между служебна тайна и човешка болка. Говореше с глас на човек, който не чете от лист, а помни от живот – живот на пагон, на перо и на вяра, че думата, веднъж изречена, трябва да тежи. В студиото не говореше, а дълбаеше – за героите си, за службата, за народа – без да се крие зад „художествената измислица“. И като Хайтов – не питаше дали ще му простят думите, а дали ще ги помнят.
След смъртта на Костадин Кюлюмов през 1998 г. в медиите отекнаха както признания, така и спомени – често противоречиви. Едни го помнеха като талантлив писател и създател на „На всеки километър“, други – като офицер от Шесто управление на ДС, чийто интелект служеше и на перото, и на апарата на властта. Особено внимание привлича фактът, че в края на 80-те той публично критикува структурата на ДС, от която сам бе част. Това предизвиква реакция от бивши колеги, които го упрекват в „непостоянство“ и предателство към „органа“.
Най-колоритният медиен спомен идва от разказ на полк. Павлин Павлов, публикуван години по-късно: Кюлюмов, в хода на психологическа акция срещу предполагаем агент на ЦРУ, показал среден пръст – не на кого да е, а на Тодор Живков. Историята се разказва с удивление и респект, сякаш описва човек, който не се е побирал в рамките на система, дори когато е бил част от нея. В тези късни разкази той не е просто служител или сценарист – а личност с характер, талант и особен поглед към властта, който остава жив и след смъртта му.
Be the first to leave a review.
