Родопските села, в които няма кой да ви посрещне: Истории за красота, самота и една изчезваща магия
-
- юли 1, 2025
Родопите – планината, която шепне истории за магия, история, традиции и любов от пръв поглед. Тя е дом, но дом, който все повече хора изоставят. С всяка изминала година демографските статистики рисуват все по-печална картина на обезлюдяването, а призрачните села се множат. Единственото, което напомня за живота, кипял някога по тези приветливи земи, е мистичният дух на Родопите, който се усеща във въздуха..
Твърде вероятно е никога да не стигнете до тези напълно обезлюдени селца, защото там няма кой да ви посрещне, няма кой да ви поздрави, няма кой да ви нагости… Макар и мъртви, те са по свойски красиви и винаги очакващи. Нов живот.
Такова село е село,
Жерка – Последният дъх на едно село
Тъжна е съдбата на едно от най-красивите села в Източните Родопи – Жерка. До 1934 г. то се е казвало Дегермен тепе и се намира на 45 км от Кърджали. От някогашните му обитатели са останали само надгробните плочи, които посрещат малкото отбиващи се още в началото на селото. Кацнало на върха на горист хълм, Жерка тъне в самота от 44 години. Последният му жител е починал през 1978 г. Някога в селото е кипял живот – местните са отглеждали овце, тютюн, занимавали са се със занаяти като тъкачество, дърворезба, зидария.
Сега за тях напомнят само полусрутените им каменни къщи, плевни и дюкяни, както и брадавиците по клоните на половинвековния чинар на входа на селото. Носи се легенда, че те са толкова на брой, колкото са били болестите на жителите на Жерка. Дори и без живот, животът там си тече. Кирковската река криволичи в подножието на хълма, селската чешма тече, птиците пеят, пеперудите се реят, а отвсякъде мирише на билки. Забравени обуща, мотики и лейки стоят пред вратите на схлупените къщи, създавайки усещането, че някой всеки момент ще се върне. И така повече от 40 години…
Дядовци – Ехо от миналото край Дяволския мост
Село Дядовци е загубило всичките си 400 жители, които са го населявали през 80-те години на миналия век. Напълно обезлюдено и изоставено, то е същевременно най-посещаваното „мъртво“ село в Родопите, заради близостта си до известния и мистичен Дяволски мост. Масивните двуетажни къщи отдавна са се предали на времето и природните стихии. В шубраци и бурени са потънали училището, кметството и смесения магазин… Въпреки разрушенията, архитектурата продължава да бъде красива и впечатляваща, макар и пейзажът там да носи полъх на тъга. Туристите често се отбиват в Дядовци за кратко. Да подишат чист въздух, да погледат природата и да си тръгнат. Никой никога не остава, а къщите, разхвърляни по зелените хълмчета, продължават да очакват с надежда някой ден комините им пак да димят…
Горно Луково – Краят на един търговски път
Живо, пъстро и уютно е било някога пограничното село Горно Луково, само на километър от границата с Гърция край Ивайловград. Макар и на края на България, в годините назад селото е било богато, а търговията е цъфтяла. Няма точни сведения кога е възникнало Горно Луково, но е било създадено заради близостта на главен търговски път в Османската империя.
Веднъж загинало, се е възродило отново през миналия век, благодарение на отглеждането на копринени буби. Днес обаче изглежда, че връщане назад няма… Красивите къщи, обитавани от 50 фамилии, са напълно празни и приличат на декор от стар филм. Камбанарията на каменната църква отдавна е замлъкнала, а бръшлянът малко по малко превзема стърчащите постройки и огради. Много от домовете на някогашните обитатели са здрави, но стоят под ключ, а дирите на собствениците са загубени. Надниквайки през прозорците, още се виждат варосаните бели стени и закованите на тях с пирон семейни портрети от един минал и свършил живот.
Петвар – Картина на самота сред поляни
Село Петвар отдавна не фигурира на картата на България. Намира се в Девинско и още през 1986 г. е закрито и присъединено към съседното село Чуруково. От него са останали само няколко автентични къщи насред зелените поляни. Някога е имало 400 постоянни жители, но бедността, липсата на поминък и откъснатостта от цивилизацията прокудили по-младите, а по-възрастните са доживели смъртта си там. До скоро е имало един единствен старец, отглеждащ добитъка си, но самият той е казвал на туристите, ходещи в региона за еко отдих в палатки, че времето му е преброено. Сега в Петвар се навъртат само пастири с техните стада и вечните му обитатели – пчелите.
Сив кладенец – Несъстоял се просперитет
На хвърлей разстояние от границата с Гърция, отново в Ивайловградско, е и друго живописно село, в което вече няма живот. Сив кладенец, записано в турските регистри под името Гьокчебунар, започва да цъфти през 1934 г. По това време турците и гърците вече са напуснали тези земи и българското население започва полека-лека да се съвзема. В следващите десетина години селото расте с бързи темпове и достига до цели 200 къщи. Името Сив кладенец не е никак случайно. Селото никога не е имало канализация или водопровод, но всяка къща е разполагала с кладенец. Местните са се препитавали със сеитба на сусам, бадеми, тютюн и бубарство.
Точно заради бубарството къщите са строени по определен тертип – на 2 етажа, кирпичени и дълги, с големи салони, където някога са се отглеждали бубите. Селото умира преди да се сдобие с път, канализация, лекар и елементарни битови удобства. През 80-те години на миналия век се обезлюдява почти напълно. Постройките известно време са ползвани от граничари, но днес голяма част са напълно срутени и сравнени със земята. Сред тях е и библиотеката, която преди повече от половин век е била известна като най-голямата в района.
Тези родопски села са повече от географски точки на картата – те са свидетелство за време, което е отминало, за труд, който е бил забравен, и за мечти, които са останали неосъществени. Те шепнат истории за живот, който е кипял, и за тишина, която днес го е погълнала.
Може би, ако някога пътят ви отведе до тях, ще усетите тази тъжна, но магнетична красота, и ще си представите как комините отново димят…
Be the first to leave a review.
