ТОП ПРЕСА по дирите на миналото: „Потопеното наследство“- трагедия и адаптация под водите на язовирите в България
-
- май 17, 2025
През средата на миналия век, когато комунистическа България е обзета от строителна треска, хиляди са принудени да съборят къщите си и да се изнесат далеч от дома. Причината? Изселването на цели райони с цел изграждане на язовири с ВЕЦ-ове, които да дадат мощен тласък на плановата социкономика. Кой е мислил за останалите без дом хора, за пречупените съдби и разделените семейства? Днес потомците им още не могат да се отърсят от спомена за преживяното, а гледката на потопените им родни места обсебва мислите и сънищата им..
В разгара на строителната треска, обхванала комунистическа България през средата на миналия век, хиляди съдби се оказват безмилостно пречупени в името на плановата социкономика. Под знака на амбициозни проекти за изграждане на язовири и водноелектрически централи, цели села и райони са принудително обезлюдени. Домовете на хората са сринати до основи, а семействата – разделени, оставяйки след себе си дълбока травма и незарастващи рани.
Началото на 60-те години бележи период, в който държавата, водена от стремежа към индустриализация и развитие на земеделието, предприема мащабна кампания за изграждане на язовири. В периода между 1950 и 1985 г. са построени внушителните 216 големи и над 2000 малки язовира, целящи да осигурят водните ресурси, нужни за амбициозните планове. Зад гръмките лозунги за напредък обаче остава скрита човешката драма на онези, чиито домове и земи попадат в зоната на бъдещите водосборни басейни.
Архивна снимка на строежа на стената на яз. „Александър Стамболийски”, заради който е изцяло преместено с. Горско Косово, заличено с. Бара и изолирано с. Дебелцово
Така, в средата на ХХ век десетки български села потъват завинаги под водата, а техните жители са принудително изселени от родните земи. Комунистическата власт започва ударно строителство на язовири, но с цената на прекършени човешки съдби потопени под водите на новосъздадените язовири, а с тях – и спомените, традициите и връзките на цели.
В днешно време не се знае почти нищо за тези призрачни късчета българска земя, останали на дъното на язовирите. На места над водите още стърчат печалните руини на църкви или гробища, навявайки усещане за тъга и безвъзвратна загуба. Каква е била съдбата на тези села, какво се е случило с техните обитатели?
Още през 2019 година, екип от Института за етнология и фолклористика към БАН тръгна по дирите на „Потопеното наследство“ на България, за да повдигне воала на миналото.
До момента изследователите са идентифицирали 23 язовира, при строежа на които са били изселени над 60 села, както и махали с по няколко къщи. Повечето се намирали в изостанали планински местности, не са имали ток, пътища, магазини, лекар… Затова изселването не винаги е било насилствено. За мнозина преместването в по-благоустроени региони е означавало модернизация и шанс за по-добър живот, разбрахме още през 2019 година от гл. ас. д-р Лина Гергова, ръководител на изследователския екип на БАН. Къде справедливо, къде – не, тези хора били компенсирани от държавата.
На някои са построени жилища, други получили финансови обезщетения или пък възможност да закупят на по-ниски цени дефицитните при соца строителни материали. “За съжаление,част от собствениците на обработваема земя са били компенсирани на много ниска стойност. Освен това, те са изгубили членството си в ТКЗС, което сериозно се отразило на финансовия и обществения им статут по време на социализма“ – казва д-р Лина Гергова. Нейният екип се е срещал със десетки наследници на изселници и е събрал истории за хора, които не са могли да приемат раздялата с дома и земите на дедите им.
“Имаме разкази как те не са искали да си тръгнат, как не са вярвали, че язовирът наистина ще дойде до тяхната къща и са стояли докато водата обгради къщата им, например в едно от селата в яз. „Искър“. А имаме данни за едно семейство, което при строителството на яз. „Йовковци“, отказало да напусне селото и се заселило в огромна бъчва за вино, защото всички къщи били разрушени, докато насила не било изгонено оттам“ – разказва Гергова.
Останки от гробището на с. Витевци, изселено и заличено, днес под водите на яз. „Йовковци
Според архивите, хората сами демонтирали къщите си, за да запазят строителния материал. После пускали багерите, за да изравнят дъното на язовира. Чак тогава плъзвали мътните язовирни води, които поглъщали неумолимо спомена за селото за неговите обитатели. Но конструкциите на църквите оставали, като стражи на изгубената памет.
“Обяснението е много по-прагматично – просто не е имало кого да обезщетят и да го накарат да разруши църквата. Но имаме случаи и на взривени църкви, като тази в село Йовковци в едноименния язовир, или храма на село Дарец в яз. „Студен Кладенец“. А за гробищата – понякога хората са събирали останките на близките и са ги пренасяли. Например жителите на Жребчево изкопават костите, събират ги в костница и ги погребват близо до един мотел. Там те поставят и мемориален паметник на селото. Но около мотела стартира строителство, паметната плоча изчезва, а с костницата не се знае какво се е случило“, обясни тогава д-р Лина Гетова.
Гр. Кърджали между язовирите „Кърджали” и „Студен кладенец”, под чиито води са потопени над 20 селища
Част от селата се намирали край бреговете на строящите се язовири, затова властите ги изселили по хигиенни и транспортни причини. След време, и те потъвали в небитието.
“Много е тъжно, че са разрушени села, но не трябва да забравяме огромния позитив, който носят язовирите не само за битовото водоснабдяване, но и за електрификацията на България, индустриалното водоснабдяване, поливното земеделие – това е огромно богатство. Може би си е струвало тази жертва. И точно така са били убеждавани хората, че трябва да се жертват за общото благо. Даже имало такива песни, макар и пропагандни, които се разпространявали на принципа на фолклора. Например попаднахме на песни на турски език, записани през 1954 -та за ползите от яз. „Студен кладенец“ и колко хубаво ще стане, когато хората си имат язовир и вода за всички” – разказваше д-р Лина Гергова.
И ако поддръжката на старите язовирни стени сега създава много главоболия на хидроинженерите, то далеч по-привлекателна е работата на екипа от учени-етнографи, които изследват историята на жителите и останките от селата, залети от водите на язовирите преди години. Към днешна дата, екипът от Института за етнология и фолклористика с музей към БАН вече има своите теренни проучвания около местата, където е имало потопени села.
Събраните материали са достъпни за широката аудитория чрез изложбата от постери, озаглавена „Потопеното наследство“. „Когато се говори за останки от тези села под язовирите, обикновено това се свързва с романтичния образ на т.нар. потопена църква в язовир Жребчево по поречието на р. Тунджа, за която информационна агенция Топ Преса, също е писала подробен материал. Тя е обект на много фотосесии и много екскурзии. Но погледът се измества от проблемите на хората, от тяхната емоция и спомените за живота в тези населени места.
Храмът на частично изселеното поради изграждането на язовир „Студена“ село Попово (Витошко)
Изложбата вече е гостувала в Габрово и Монтана, градове с околности, засегнати от строителството на язовирите. Поредната спирка на изложбата е в гр. Троян, и макар там да няма „потопени села“, все още е в сила протестната готовност на жителите от близките села Черни Осъм и Орешак. Недоволството е срещу решенията на някои управници да построят нов язовир в един район, които разчита основно на приходи от планински и еко туризъм. За разлика от района на Източните Родопи.
В района на Източните Родопи първо започва строителството на „Студен кладенец“, последвано след година-две от това на яз. „Кърджали“. Учените са установили любопитни разлики и моменти при изселването на хората от селищата по двата водоема. Докато селата, които попадали в чашата на „Студен кладенец“ са по-големи и компактни, тези по бреговете на „Кърджали“ са били пръснати махали- като вододайният „Боровица“, който през 1980-82-ра започва строителството и там става едно изселване на две махали.
„Това беше един от големите проблеми – да разберем кое е махала, кое село. По един начин ги е водила околийската администрация в Кърджали, по друг начин хората на място ги знаят и постоянно се получаваха някакви несъответствия. Даже имената по различен начин ги знаят местните хора“, коментира доц. Петров от БАН.
Параклисът „Св. Йоан Летни”, принадлежал към някогашното село Пчелинци, яз. „Пчелина”
Той уточни, че по това време държавата вече има някакъв опит, но той е „лош опит“, тъй като първите изселвания около яз. „Искър“, направени малко преди това, не са особено сполучливи. „Те са по времето на Вълко Червенков. Тогава се е правил опит да бъдат насочвани хората към конкретни места, за да работят там в държавни земеделски стопанства или в крупните, създаващи се по това време предприятия, което не се е харесвало на хората – да ти кажат къде да отидеш и там да продължи останалата част от живота ти. Тук (в района на Кърджали, б.р.) като че ли се е пипало с по-мека ръка, защото вече е имало този опит с предните два язовира. Опитали са се все пак – по това време започват при Рудозем, Мадан и на други места рудниците да се експлоатират по-мащабно, но хората не са искали да отидат там на работа. И в крайна сметка са им предоставили възможност да се изселят, където има земи, в близост до Кърджали и Хасково“, обясни доц. Петров.
Изселването на селищата в чашката на яз. „Кърджали“ се проточва, въпреки че постановленията за двата водоема излизат по едно и също време. Освен че са разпръснати, има неточности и в картата, по която са описани населените места и махалите, подлежащи на изселване. Проектантите са работели по нея и в постановлението на Министерския съвет били въведени имена на махали, които, оказало се, никой в района не знаел, че се наричат по този начин. „Така че отначало има една кореспонденция – какво сега ще изселваме? Кого? Ама къде се намира? Има ли го? Няма ли го?“, коментира доц. Петър Петров.
Изненадата за него идва именно при третия язовир в Източните Родопи – вододайният „Боровица“, е липсата на електричество в околните села до началото на 80-те години, когато започва строителството му.
„Хората десет и повече години преди изселването живеят в една несигурност, но и в лоши битови условия. Там, мисля, 1972 година, се прокарва електропровод, за да се електрифицира село Безводно. Селото, което е изселено, то е при язовирната стена, казвало се е Кадънка. Електропроводът минава на около стотина метра от него, за да отиде в Безводно, но не е теглена една жица, за да се вкара електрически ток в Кадънка, защото явно в погледа на управляващите то не си заслужава, след като след десет години ще бъде изселено. Тези хора, над сто жители, не са имали ток и са били и с газените лампи до 1982 г.“, разказва ученият.
Проучването е показало и как са реагирали различните поколения при изселванията от родните им домове. Докато младите се радвали и за тях преместването е било спасение, „при по-старите е точно обратното – има драматични случаи как не искат да тръгнат и са готови да тръгнат, чак когато започне и стигне до коляно завиряването“, разказват архивите.
В Кърджали голяма е помощта, която учените получават от трудовете на Мара Михайлова, която е документирала много добре изселванията в района на яз. „Студен кладенец“.
Интересът на етнолозите в Източните Родопи е насочен и към един неизяснен казус, свързан със старото село Островица. Някога там е имало параклис, който е построен през 30-те години на ХХ век от преселници от Дедеагач и селата около Дедеагач, които се заселват в Островица. Проблемът е, че никой днес не помни и не знае как се казвал този параклис, който отдавна е разрушен. И въпреки че останките му все още се виждат близо до брега на язовира, на около километър от сегашното село, да се стигне до него е почни невъзможно, заради непристъпната гора, разказа още доц. Петров.
Той отправи молба, ако някой знае каквото и да било за този малък храм, да направи връзка с учените, за да се възстанови информацията в пълнота. Още повече, че в Държавния архив в Кърджали се пазят снимки от празничен курбан край параклиса край Островица от 50-те години на миналия век, но те не разкриват всичко за него.
Няма и кой да разкаже, лесно ли се руши къща, градена с мъка и любов? Как се напуска родно място завинаги? И кой може да ти върне изгубената вяра, идиличното детство на село, невинността?
Днес, десетилетия по-късно, потомците на тези принудително изселени хора все още носят тежестта на миналото. Споменът за загубените домове и разделението на семействата е болезнен и постоянен. Гледката на потопените им родни места, понякога все още призрачно прозиращи изпод водната повърхност, продължава да обсебва мислите и сънищата им, напомняйки за високата цена, платена в името на един често бездушен прогрес. Кой тогава е помислил за човешката болка и за дълготрайните последици от тези мащабни строителни проекти? Въпрос, който и днес кънти с горчивина в сърцата на онези, чиито корени са завинаги потопени.
Be the first to leave a review.
