Стихотворенията, които трябва да знаем: „До моето първо либе“ – Христо Ботев

Сред най-съкровените и емоционални произведения на Христо Ботев изпъква стихотворението „До моето първо либе“. Написано вероятно през 1867–1868 г. и публикувано за пръв път през 1875 г., текстът разкрива болезнения избор на младия революционер между личното щастие и дълга към родината.

В стихотворението Ботев изгражда трогателна картина на спомена за първата любов. Обръщението към любимата е изпълнено с нежност и тъга, като авторът припомня дни на младост и мечти, вече невъзможни в суровата реалност на робството. Постепенно обаче личното чувство отстъпва пред усещането за неизбежна жертва. Лирическият герой осъзнава, че в света, в който живее, няма място за лична радост — любовта трябва да бъде принесена в жертва на борбата за свобода.

„До моето първо либе“ остава ярък образец на Ботевата поезия — дълбоко лична, но и неизменно свързана с големите въпроси на времето. Всяка строфа носи духа на един човек, който е поставил съдбата на народа си над собствената си съдба.

До моето първо либе

Остави таз песен любовна,

не вливай ми в сърце отрова —

млад съм аз, но младост не помня,

пък и да помня, не ровя

туй, що съм ази намразил

и пред тебе с крака погазил.

Забрави туй време, га плачех

за поглед мил и за въздишка:

роб бях тогаз — вериги влачех,

та за една твоя усмивка,

безумен аз светът презирах

и чувства си в калта увирах!

Забрави ти онез полуди,

в тез гърди веч любов не грее

и не можеш я ти събуди

там, де скръб дълбока владее,

де сичко е с рани покрито

и сърце зло в злоба обвито!

Ти имаш глас чуден — млада си,

но чуйш ли как пее гората?

Чуйш ли как плачат сиромаси?

За тоз глас ми копней душата,

и там тегли сърце ранено,

там, де е се с кърви облено!

О, махни тез думи отровни!

Чуй как стене гора и шума,

чуй как ечат бури вековни,

как нареждат дума по дума —

приказки за стари времена

и песни за нови теглила!

Запей и ти песен такава,

запей, девойко, на жалост,

запей как брат брата продава,

как гинат сили и младост,

как плаче сирота вдовица

и как теглят без дом дечица!

Запей, или млъкни, махни се!

Сърце ми веч трепти — ще хвръкне,

ще хвръкне, изгоро, — свести се!

Там, де земя гърми и тътне

от викове страшни и злобни

и предсмъртни песни надгробни…

Там… там буря кърши клонове,

и сабля ги свива на венец;

зинали са страшни долове

и пищи в тях зърно от свинец,

и смъртта й там мила усмивка,

а хладен гроб сладка почивка!

Ах, тез песни и таз усмивка

кой глас ще ми викне, запее?

Кървава да вдигна напивка,

от коя и любов немее,

пък тогаз и сам ще запея

що любя и за що милея!…