Душата на словото в сянката на Кономлади

Когато животът ни поднесе щастието да срещнем човек като Стоян Мурин, дори и времето започва да тече по друг начин. В родното Ново Кономлади, далеч от градския шум, този скромен, но дълбоко талантлив човек изживя живота си достойно – в писане, съзидание и доброта. Той не вярваше в показността, не познаваше суетата; думите за него бяха храм, словото – съдба, а селото – малка вселена, изпълнена с красота и човещина.

Вратите на дома им винаги бяха отворени за приятели, а леля Елеонора – негова нежна сянка и всеотдайна домакиня, посрещаше с усмивка всеки, прекрачил прага. Докато Стоян разказваше за приказните си герои и спомените от Кономлади, тя грижливо поднасяше топла храна и нежно допълваше с истории – две сродни души, обединени от любовта към децата, към знанието, към истината.

Стоян Мурин оставя след себе си стихове, разкази, романи и приказки – повечето от които все още живеят в архиви, чакащи да бъдат открити, както съкровище, заравяно с грижовни ръце в дълбините на времето. Неговото творчество е меко като есенна мъгла и топло като обедното слънце над родната му земя. Срещите и разговорите с него бяха откровение – като разговор със самото минало, което кротко нашепва да го помним и предаваме нататък.

Днес ги няма сред нас, но самата светлина на спомените ги прави вечни – в сърцата на близки, приятели и онези, които някой ден ще докоснат белите страници с неговото име. Надеждата ми е, че времето ще подреди имената на достойните там, където им е мястото. Светла да е паметта им – и винаги да ги пазят думите и топлата прегръдка на родния дом.