Дискотеки, кръчми и барове в Югозападна България – в същото състояние като в Кочани

Звучи ли ви познато? Претъпкани дискотеки, барове, кръчми. Сгради с неподдържана инфраструктура, аварийни врати, които липсват или са залостени, евтини отоплителни уреди, които сякаш само чакат искра, за да пламнат. Сценарий, който сме виждали, чували, и уви – преживявали.

Виждате ли какво се случи в македонския град Кочани? Една необмислена запалена цигара, отопление без никакъв стандарт, липса на изправна противопожарна система. После какво? Смърт, паника, невинни жертви и институции, които „гордо“ казват: „Ще разследваме!“. Изгарящият въпрос обаче остава – защо чакаме трагедията, за да започнем да мислим за превенция?

В Югозападна България ситуацията е като огледало на това, което доведе до трагедията в Кочани. Обиколете Благоевград, Сандански, Петрич, Гоце Делчев… Влезте в някоя случайна дискотека, кръчма или бар. Ще видите, че аварийните изходи са насред планина от кашони с алкохол. Сензорите за дим – ако изобщо ги има – са поставени по документ, но не работят реално. Пространствата по норматив за безопасно напускане са тесни коридори, изпълнени с хора, които ще се окажат в капан „наживо“, ако стане най-лошото.

И тук идва въпросът – кой е виновен? Собствениците на заведения? Институциите, които „затварят очите си“ срещу определена мотивация? Или народът, който с години е на принципа: „На мен няма да ми се случи“? Едно е сигурно – когато пожарът лумне, ще лъсне цялата истина. Ще се появят чиновници с объркани физиономии, оплаквайки се, че „някой не си е свършил работата“. Разбира се, няма да кажат, че този „някой“ са самите те.

Законите съществуват на хартия. На практика? Рушвети и хаос.

Всъщност, нормативната база е на място. Законът за пожарната безопасност, изискванията на РЗИ, наредбите за строителството и категорията на заведенията – всичко това го имаме. Но кой контролира спазването на тези наредби? Как да вярваме на „контролните органи“, когато е публична тайна, че всеки проблем може да бъде „решен“ на служебно или неформално ниво?

Прословутият рушвет в България е епидемия, която задушава всеки сектор. Вместо да проверява ефективно, инспекциите стават формалност, отчетена със заоблени папки и печати, които легализират дори най-сериозните нередности. И така и Югозападна България се оказва в същата клопка като македонския Кочани – живеем с нагласата, че пламъкът няма да ни докосне. Забравяме обаче, че един миг е достатъчен, за да погълне живота на десетки.

Нужна е нова култура – превенция, а не реакция

Институциите в България – пожарната, общинските инспекции, РЗИ – трябва да разберат, че с лъжливи протоколи и рушвети не се градят безопасност и доверие. Нужен е контрол, който наистина се извършва, а не само се имитира. И да, това изисква подготвени кадри, а не приятели на „шефа“. Изисква заплати, които да мотивират, вместо да подтикват към корупция. Изисква строги наказания там, където всичко е оставено да се руши.

Изисква отговорност и от обществото. Трябва ли да чакаме трагедия, за да разберем, че заведението, в което сме с приятели, сбирката в детския клуб или шумният бар всъщност са капани? Трябва ли винаги няколко невинни жертви да събудят апатичната ни държава?

Стане ли най-лошото, ще плащаме всички

Истината е, че ако стане пожар, паника или смъртен случай, сметката няма да я плащат собствениците на заведенията, нито чиновниците, които са си затворили очите. Ще я платим ние – обществото. Ще я платим с наши близки, наши приятели или с нашите собствени животи. Ще дойдат институциите да събират огризките, ще се измислят нови „регулации“, които пак няма да се спазват. Ще чуете шумни изказвания от политиците, но въпросът остава – защо трябва хора да умират, за да учим тези уроци?

Гражданите на Югозападна България трябва да се събудят. Да изискват сигурност, преди да станат жертви. Защото ако ние не накараме институциите да работят по закон, те ще продължат да работят по рушвет. И следващият пожар няма да е просто новина от Кочани. Той ще бъде тук, в нашия град.

ТОП ПРЕСА зове институциите – работете сега, за да не бъде после твърде късно.