Да си спомним за Вили Кавалджиев: Българският Джо Кокър лежи 10 дни на “Развигор”
-
- август 16, 2024
Отиде си от този свят беден, огорчен и омерзен
Вили Кавалджиев е известен български рок певец от времето на популяризирането на рокендрола у нас. Наричаха го Вили гласът (Вили дъ войс).
Преди да се посвети изцяло на музиката, Вили работи известно време като преводач към “Балкантурист”. Това му дава възможност за всевъзможни контакти с хора и отвъд “желязната завеса”. През 1976 г. Държавна сигурност го арестува за шпионаж и връзки с чужди дипломати.
Държи го 10 дни в единична килия на “Развигор”. Следствието не довежда до нищо, но го принуждава да напусне Комитета по туризъм. Близък негов приятел му урежда работа в Светия синод. Остава там, докато владиката Панкратий не научава за ареста му. Освобождава го за неблагонадеждност през 1977-а и оттогава блусарят се отдава изцяло на музиката. Както се казва:
Всяко зло – за добро
Когато след години, зашеметена от гласа му, коментирах третото място на “Златният Орфей” с песента “Виржиния”, за първи път чух, че в Музикалната академия са го наричали Вики Куц. Грубо, по балкански, но на мен ми звучеше шик. Е, после дойде и “българския Джо Кокър”, което беше много близо до истината. Той наистина беше човекът-глас и всичко друго оставаше на заден план. Дори наградите. Вили беше един от стожерите на българския рокендрол
Стартира кариерата си като типичен “групар”. Най-напред е с група “Викингите”, следват “Лира 70”, “Импулс”, “Златни струни”, “Тангра” и други. Да изброявам хитовете му… няма да стигне страницата.
Животът на Вили Кавалджиев е низ от премеждия, възходи и падения. Бил е на гребена на вълната, тънел е в мизерия, но никога не е превивал гръб.
Колегите му са убедени, че заслужаваше много по-голяма известност от тази, която имаше. Галеше с тембър, типичен за музиката, която пееше. Само той можеше да извади такъв глас. В него имаше много силен заряд. Личеше си, че музиката е голямата му любов.
Вили Кавалджиев беше одухотворен човек, обичащ изкуството, музиката и приятелите си. Съвременниците му със сигурност помнят колоритния му и неповторим глас и магнетичното му присъствие на сцената. В спомените си за него Васко Кръпката споделя: “За мен той е гласът на българския блус и рок Когато бях малък, беше моят най-голям идол. В нашите среди го наричахме Куция дявол, защото пееше дяволски добре”.
Вили умееше с гласа си да разказва истории. Той не пееше текстове, той пееше стихове, разказваше истории.
Устоял на трудностите и ограниченията през годините на социализма, Вили от сърце прегръща идеите на зараждащата се демокрация и се превръща в барда на синята идея.
Името му е неизменно свързано със СДС. Той участва във всяка кампания, митинг и концерт на синята партия. Дори става член на Националния съвет на СДС. В тези години на поляризация на народа певецът е двигателят на всякакви масови прояви, на практика осигурява поле за изява на колегите си съмишленици. Постепенно се оформя едно ядро от изпълнители, които са добре дошли и на площадите, и в телевизионните студия. И всичко това не без неуморната работа и посредничество на Вили Кавалджиев. Но както често се случва, и у нас революцията изяде своите деца.
След години синът му, който отлетя без време, за да продължи да се грижи за звездния си баща в един по-добър свят, ще сподели в интервю: “Баща ми е много наранен от това, че не се сбъднаха мечтите му. Още преди години му предлагаха за цялото семейство хубава работа в Америка, но той не се съгласи, каза:
“Не, оставаме тук да се борим за демокрацията!”
Обикаляше страната по митинги, по съвещания и даваше всичко от себе си. Баща ми дълги години движеше културната работа на СДС, уреждаше участия на много изпълнители и го правеше от сърце. Преживя много тежко и разцеплението в СДС. Никога не сме искали много. Вкъщи винаги е имало топла супа, винаги е било хубаво и приятно. Живели сме нормално, добре. В никой случай не сме изпаднали. Всички са така днес. След като сме се обърнали за помощ, значи семейството не разполага със средства, то е ясно. Но в никой случай не искаме да будим съжаление. Баща ми винаги е бил борец и борец ще си остане! До края на живота си”.
Вили Кавалджиев се появява за последен път на сцена през май 2008 г., когато се включва в концерта “Цвете за Гошо” в Южния парк.
Следват месеци на непосилна битка
с многото здравословни проблеми. Две-три години семейството се опитва да се справи само – знаят, че много хора се нуждаят от помощ. Освен хроничните болести, Вили чупи крак, блъска го кола… Налага му се да се затвори вкъщи и това го докарва до срив. За един артист като него, който е свикнал да бъде сред хора, да ходи по участия, да организира прояви, е много трудно да остане сам. През последните години се чувства позабравен от колеги и приятели. Когато разбира, че те организират благотворителен концерт, средствата от който са предназначени за лечението му, Кавалджиев се просълзява.
Мечтата на Вили била да види морето за последно
Мечтата на сина му – да я осъществи. А това не е лесно – певецът не може да се качи в колата. Трябва му инвалидна количка. Носителят на най-големите музикални награди не получава пенсия, няма здравни осигуровки и се налага да ги плащат със задна дата.
За тези, които са готови да злословят, че певците са си прибирали хонорарите и не са плащали данъци, трябва да направим едно уточнение. Никой не ги е питал искат или не искат да плащат. От Концертна дирекция им смъкваха кожите, правеха им всички възможни удръжки. Но след избухването на демокрацията архивите на въпросната дирекция незнайно как изгоряха. И всички певци от онова време, за които се сетите, нямат “стаж”. Сигурна съм, че ако се проведе анкета в цялата страна, много лесно може да се опресни паметта на тези, от които зависи творците, на които сме се радвали през годините, да получат заслужените и изстрадани пенсии. За съжаление, не само Вили Кавалджиев, но и много други от неговото поколение вече нямат нужда някой да доказва, че са се трудили като пчелички на културния фронт.
Една от последните му заръки към Роро, когато линейката го откарва към болницата, е:
“Кажи на Гонзо да ми дойде на свиждане”
Защото Вили беше голям левскар. Луд левскар, във вените на който сякаш течеше синя кръв. Години наред ходеше по стадионите, за да подкрепя любимия отбор – отбора на народа. Докато тялото не го предаде.
Преди последния му рожден ден синът му се надява приятелите му – композиторът Сашо Савелиев, Кирил Маричков, Богдана Карадочева, да му дадат малко кураж… Напразно… Вече е много късно…
На 28 декември 2010 г. Вили Кавалджиев си тръгна от този свят тихо и незабележимо, като свещ, угасена от вятъра. Отиде си разочарован от света, но беше достатъчно горд, за да не се оплаква.
Човека вече го няма, но песните му остават. Това е най-голямата награда за един музикант.
Щрихи към биографията
Роден е на 1 август 1945 г. в село Сомовит, област Плевен, където получава основното си образование. Завършва английска гимназия, след което специалността “Икономика и организация на туризма”.
Професионалната си кариера на певец започва през 60-те години на ХХ век. Първият му самостоятелен албум – “Вярност”, излиза през 1981 г., след което следват “Вечно на път” (1986) и “Мадона” (1994).
Носител е на 2 награди от музикалния фестивал “Златният Орфей”.
В дует с Маргарита Хранова изпълнява песента “Оставаме” от филма “Оркестър без име”.
През 1999 г. изпълнява химна на “Левски” (София).
Подготви Мариана ДОБРЕВА
Be the first to leave a review.
