Топ ПРЕСА: Бившият състезател и треньор по ориентиране и управител на хижа „Загаза“ явор Стоев от кресна:

Спортното ориентиране не е само развитие на физика, а и на интелект и къде другаде, освен в училищата и туристическите дружества да е родното му място.

Борислав СТРУМЯНОВ

Явор Йорданов Стоев е из­вестен състезател и треньор по спортно ориентиране от миналото. Роден е през 1950 г. в пиринската махала Езерец /към с. Ощава/, живее в Кресна. След завършване на Горския техникум в Банско има трудов стаж в тамошното предприятие „Вита мебел“, после в „Енергоремонт“ и про­мишлен комбинат „София“ в Кресна. Майстор е и по под­дръжката в СОУ „Св. Паисий Хилендарски“ и управител на новата пиринска хижа „Загаза“. Близо 20 години е с дей­ности в ориентирането като състезател и водач на отбо­ри с участия в състезания в страната и чужбина.

Според него ориентирането не е само развитие на физика, а и на интелект и още на лю­бов към природата и то тряб­ва, тъй като е позабравено, да възкръсне като родния му дом могат да бъдат училища­та и туристическите друже­ства. Съпругата му Илинка е заета в търговския бизнес. Има две деца и три внучета.

 – Яворе, ориентирането за теб сега само спомен ли е?

– Да и то за съжаление. А и не само за мен, но и за цяло Кресненско. Всичко вече е в страни­ците минало. А имаше славни времена, работеше се, учеше се, защитаваше се името Кресна.

– Смяташ ли, че трябва да се намерят възможности да въз­кръсне?

– Не само смятам, но мисля, че е и необходимо. Ориентирането не е само развитие на физика, а е и на интелект, то създава харак­тер, калява дух, то е и амбиция, начин на доказване и израз на патриоти­зъм и на отношение към природата.

– И как може да за­почне това възкръс­ване?

– Това благородно движение, осъщест­вявано сред очарова­ща природа, е преди всичко за ученици и младежи и естестве­ният му роден дом може да са училища­та и туристическите дружества. От там трябва да се започ­не, но за съжаление всички тези институ­ции сега почти не се сещат, че и ориенти­рането може да бъде една от формите и на учение, и на възпита­ние.

– Лично теб как те парна жарчицата, та свърза житейската си съдба с това благородно дело?

– Позапалих се още като ученик в Гор­ския техникум в Банско. През 1970 г. поработих в тамошното предприятие „Вита мебел”. Ори­ентирането тогава беше прес­тижно занимание. Започнах да се включвам в тренировки и състезания. Получих и известна подготовка и ще използвам въз­можността сега да благодаря на тогавашния ми треньор Иван Обецанов. Започнах с участие в отборни състезания в Пирин­ския край, а и извън него. По­беждавали сме състави от Благоевград, Кюстендил, стигахме и до национални състезания, взимали сме купи и други престижни отличия. И сега пред очите ми са състезанията в Ихтиманско, Троянско, Габровско. Беше романтично, вълнуващо, примам­ващо. Да припомня и пътуванията. Те бяха с товарни коли, чи­ито каросерии бяха покрити с брезен­ти. Люшкахме се по пейките. Вятърът ни вееше, а на устни ни песни идваха. Да не излезе като фуклявщина, но стигнах до ниво да меря мегда­ни с национални със­тезатели.

– А треньор как ста­на?

– Първо ще кажа, че ориентирането за мен се превърна в нещо като любов. Имаше курс за тре­ньори през 1972 г. на хижа „Гоце Делчев”. Записах се и го за­върших. Тапията ми подписа Олга Чоба­нова от ВИФ „Георги Димитров”, сега е Национална спортна академия „Васил Левски“. В тези времена ори­ентирането си беше въпрос на патриотизъм и държавна поли­тика, а не някакви си свободни занимания.

Така тръгнаха нещата, като тук ще спомена, че треньорството си беше едната страна, а личните ми участия пък бяха другата страна на ориентиране­то в житейската ми биография. В ония години това ме поддър­жаше, създаваше у мен чувства на полезност, на удовлетворе­ност. Тук заслуга имат и всички, с които сме бродили по пътеки, гори, ридища. Всички не мога да спомена, но няма да пропусна Евтим Евтимов от „Айгидик” – Благоевград, Мария Христова от Логодаж, Иван Обецанов от Банско, Кирил Сердаров от Бла­гоевград, съдията по ориентира­не Георги Цолов, който по състе­зателен път стигна и до Япония.

– Как се хвана с треньорството?

– Това вече е в Кресна. Спо­менах вече, че имах завършено обучение и тапия за правоспо­собност. Всичко дойде от това, че през 70-те и 80-те години на миналия век в Кресна и община­та имаше общинска туристиче­ска организация и тя действаше добре. Ориентирането бе една от дейностите й сега в община­та има само едно туристическо дружество „Синаница-2000″, но тогава такива имаше „Синаница“ в Кресна, „Шаралия“ в Долна Градешница, „Будилски ливади“ в Сливница, „Равно поле“ в Горна Брезница, имаше секции в СОУ „Св. Паисий Хилендарски“, в „Енергоремонт“ и други по-го­леми предприятия. Имаше и сек­ции по ориентиране, които имах честта да водя и да се грижа за тях, каквито вече няма повече от двайсетина години.

– Това е било. А ще го бива ли?

– Не знам. За сега е въпрос без отговор. И сигурно няма да има отговор, че думата „ориентира­не“ май отсъства изцяло от реч­ника на кресничани.

– Какво даде ти на ориентира­нето?

– Мисля, че е много. Що тре­нировки сме правили с моите състезатели по баирите край Кресна, вдигали сме се из пи­ринските местности Борован, Върбите, Грънчер, Брайкова по­ляна. И дъжд ни е валял, и вятър ни е вял, и сняг ни е ръсил. Ами състезанията… И всичко това, така дето се казва, с гол патри­отизъм.

– А какво взе от ориентиране­то?

– Мисля, че също е много. Има­ше обществено признание, а това хич не е малко. Имаше ус­пехи, а от тях радост, удовлетво­рение. Мои състезатели се редя­ха до големи имена, участваха само в регионални, но и на­ционални състезания. Излизали сме пред отбори на Благоевград, Кюстендил, Петрич. Пропътува­хме и видяхме знайни и незнайни места. Освен в страната сме били в Чехия, Словакия, Унгария. Петрана Стоева, Красимир Начев, Иванка Спасова, Камелия Ковачева станаха имена в ориентирането. Но не бяха само те, с които сме мерили сили – със състезатели от Габрово, Троян, София. Участие имаме почти във всички състезания на купа „Пирин“, на купите „Троян“, „Осогово“, „Баба Вида“ във Видин, „България“.

– За твоето лично израстване, освен треньорът Иван Обецанов, други имат ли заслуги?

– Да. Тук ще поставя треньора Георги Тильоков от Симитли, Красимир Данаилов от Русе, който се пресели в Благоевград, Мария Христова от Благоев­град. Не мога да не добавя и ръководството на БТС в Кресна и най-вече на всеотдайния Славе Сандански, а може би и с малко повече почитание и някогашния председател на окръжната орга­низация на БТС Стефан Стоицов.

– В какво се състоят задачите на треньора по ориентиране?

– Не е само организирането на състезания. Специално на мен грижите бяха и предварително обхождане на терен и за трени­ровки и за наши вътрешни със­тезания, изготвянето на картите, поставянето на точки, отмитането.

– Управител си и на хижа „Загаза”.

– И това ме свързва с туризма и любимата ми Пирин планина. Аз съм си нейно чедо. В Кресна живея, но съм роден и с детство в Езерец, махала към село Ощава, намираща се току в нозете на връх Албутин и може би с 1000-та метра надморска височина да е най-високото поселение в Пирин. Наблизо до родната ми махала е хижата. Тя е преустроен дом на кресненското горско стопанство, неползван от годи­ни.

– Посещава ли се?

– Да, но не само за това, че предлага покрив на поклонни­ци на планината в тази й част, а и че им предлага места за обхождане, които все още са почти в девствения си вид – нещо, което не може да се случи из районите на Банско и Разлог. Хижата се явява удобна връзка за пре­сичане на планината в посока Кресна – Разлог, а и обратно. От Кресна до хижата са към 30 км камионен път. От тук започва ис­тинската романтика. НП „Пирин“ навреме разбра значимостта на тази част на Пирин и устрои нов маршрут, който е в подхо­дяща маркировка. Тъй като все пак е нов, ще си позволя да го представя по отношение на това къде и през какво минава.

От хижа „Загаза“ до хижа „Пейо Яворов“ се стига някъ­де за около 5 часа. След хижа „Загаза“ се тръгва по Пещерско дере. Местностите, които се пресичат носят имената Манастиро, Калугера, Фурната, Трапезката, Пещта. Всички те явно показват, че преди векове тук е имало манастир. Името му е неизвестно, но може да се е каз­вал и „Свети Петър“ – поне така съм слушал от стари хора. Този район в миналото е бил извес­тен и със старо рударство, което пък потвърждава местността Плавилото, където са плавени / почиствани/ руди.

Очите непрестанно по този път обхождат ширнали се поля­ни, притаили се в усамотеност иглолистни и други горски селе­ния, надничат към възправили се върхове и чуки. Ето премина­ва се местността Шиш мандра, после е Санданското кладенче, напомнящо за станала тук бит­ка на четата на Яне Сандански с турска потеря. Едно огромно каменище пък по-нататък се вдига към 5 м. височина и с вида си напомня хайдутин и носи името Войводата. Нагоре са клекови формации и се излиза на премката Итипица до връх Албутин. Тук е и главният туристически маршрут по централната част на Пирин. Като пък се пресече, се тръгва в посока Разлог, но може да се спре и да се използва гос­топриемството на хижа „Пейо Яворов“.

Преди обаче да се стори това, хубаво ще е от висините на връх Албутин да се пообходят поне с очи чудните гледки, които се от­криват на север към Югозападна Рила, на изток към долината на р. Места и дипленицата от гори и върхове на Родопите. На юг се откроява веригата от вър­хове, начело с Вихрен и тези по Синанишкото било, а на запад пък р. Струма сече килимени полета, над които се вдигат в пасища и гори Огражден и Малешевска планина.