Горчиви спомени! Ахмед Ахмед Хатип  от село Рибново: Заради 1 долар не успях да стана военен, а толкова много исках!

Във фокуса на Топ Преса винаги е бил обикновеният човек. Човекът който прави светът свят, този който има чист и супер индвидуален светоглед. От такива хора, можеш да на,чиш повече за живота, неговата филосовия и смисъла. Днес Топ Преса ви представя, една такава истина, неподправена личност това е – Ахмед Ахмед Хатип  от село Рибново. Спомени от него, за него и пуки…. 

Роден съм в село Рибново на 12 август 1938 година. От тогава, до днешен ден живея в село Рибново. Изкарал съм училище до 7 клас в ромско село, заедно с жена ми, докато се оженим през 51-ва година. Преди да се оженим бях говедар до 7ми клас. След това станах овчарче, пасях си мои и чужди овце.. опитвах се да ходя и на училище, приеха ме, но майка ми и баща ми не ме пускаха. Това беше непосредствено преди казармата. След казармата изкарах една година в Гоце Делчев и пътувах за София към военното училище „Васил Левски“. Баща ми трябваше да подпише декларация 1 долар, който щеше да служи в армията 10 години.

Той не я подписа и ме изгониха, тъй като беше задължително да стоиш над 10 години, заради което много съжалявах защото много исках. Върнах се в казармата на 8 септември 61-ва година, сгодихме се с жена ми, и на 19 октомври се ожених. Вече имаме 60 години семеен живот, в който до сега не сме се разделяли никъде. След женитбата почнахме тютюна с децата, 2 момичета имам и 1 момче. Като се родиха децата нямаше как да оставям жена си никъде сама, и естествено съм я придружавал да берем тютюна, да сеем, да прибираме.. 79-та година пратих голямата дъщеря в с.Сатовча за средно образование, завърши си го, ожени се в едно близко село, има си две близначета.

Втората ни дъщеря 79-та година пратих в Благоевград, завърши в икономическия техникум и тук работи в кооперацията около 17 години. След като децата се ожениха, с моята жена вече мога да кажа, че до момента живеем около 93 години съвместен живот. Винаги сме били заедно, не сме се разделяли и за миг. Вече сме се пенсионирали, спряхме да работим тютюн , гледаме си старостта и си живеем със задоволителна за нас пенсия. Гледаме си животинчетата – яренца, теленца. За сега живеем добре, не се оплакваме.  Така се препитаваме вече на около 90 годишна възраст, живи и здрави сме. От тук нататък така ще бъде.Накратко това е съвместният ни живот, който ни прави щастливи.