Николай Кимчев в Зодия Професионалист

Николай Кимчев: Ние много обичаме ролите си, но като се спусне завесата,всичко умира…

Актьорът Николай Кимчев е любимец на публиката не само в Благоевград, но и в цяла България. Познат е от десетките си роли в театъра, участвал е в някои от незабравимите български филми, водил е стотици спектакли, концерти и мероприятия, а от скоро радва хората и като певец на авторски македонски песни. Той е роден през студения декември на 1952 година в плевната на бащината къща в кв. Ораново, град Симитли. Израснал е в обикновено българско семейство. Още като младеж той показва любов към изява пред много хора. Обича да рецитира стихове, да пее и да забавлява приятели и роднини. През 1979 година завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”. Там усъвършенства и развива таланта си в класа по актьорско майсторство на проф. Димитрина Гюрова. От 1 Юли 1979 година до днес Николай Кимчев е в трупата на Благоевградският театър. Повече от годините му са ролите които той е изиграл на сцената на Драматичен театър „Никола Вапцаров”. Ако се опитаме сега да изпишем дългия им списък, мнозина ще си спомнят образите, които той изгради от края на 70-те до днес. И то не само защото непременно са били главни роли, а защото във всяка от тях има по нещо от него самия, от неговия човешки характер и темперамент. В същото време в тях откриваме и онази специфична характерност в играта, плод на мисленето и актьорския талант, на работата с режисьора и колегите. Дори при най-бегъл поглед върху галерията от образи, които е изиграл Николай Кимчев, е видно че той има щастлива актьорска съдба. Манчо Вагарджиев във „Вражалец”, Буланов в „Лес”, Тезей в „Сън в лятна нощ”, Алексей в „Оптимистична трагедия”, Миша Земцов в „Жестоки игри”, Юсуф в „Чудо”, Живко в „Майстори”, Драгоданоглу във „Полите на Витоша”, Стамболов във „Величието и падението на Стефан Стамболов”, Димитър Общи в „Тайната вечеря на Дякона Левски”, Лазар в „Лазарица”, Следователят в „Страшният съд”, Шпигелберг в „Каролина Нойбер”, Президентът в „Коварство и любов”, Еди в „Побъркани от любов”, Авел в „Игра на живота и смъртта в пепелната пустиния”, Оргон в „Тартюф”, Доктор Ранк в „Нора”, Осип в „Ревизор”, Станчо Квасников в „Службогонци” и много други. Николай Кимчев не е от онези „актьори – пионки”, които доверяват творческата си съдба на директорите и режисьорите, с надеждата, че ще бъдат забелязани и удостоени с полагащите им се роли. Тази надежда доста често се е оказвала илюзиорна, а щастливецът – някой друг. Кимчев е един от малкото актьори в българския театър, които се борят, за да получат своите роли. Той неможе да си позволи да чака и да си губи времето, а иска да работи, при това здраво и то с режисьори, от които може да научи много. Това е един парадокс в нашата българска действителност. Дори и при слабата финансова стабилност в театъра и изкуството, единствените които се борят за повече работа у нас са актьорите. Или поне така беше до скоро. Кимчев иска да мине през всичко на сцената: да пресъздаде различни, богати и сложни характери, силни и волеви личности, да опита като художник от всички цветове в палитрата на човешката природа – от буйната младежка дързост, през хитрата житейска пресметливост до мъдростта и страданието, в името на високите обществени идеали. Забелязаха го и кинорежисьори като Иванка Гръбчева, Любомир Стайков, Пунчев, Бранев, Комитски, Боджаков. Те му повериха роли които остават в златната съкровищница на родното киноизкуство.

Срещаме се с Николай Кимчев с който се познаваме от много години, Срещали сме се много пъти и то все по хубави поводи. Днешната ни среща отново е такава. Но оставям г-н Кимчев сам да разкаже за нея.

Разкажете ни от къде тръгва вашия актьорски път?
– Сигурно тръгва от детството защото моята фамилия беше една артистична фамилия в която се събирахме много често по много хора и то през цялото време на годината. Със мойте любопитни очи и уши съм слушал какво се приказва, какво пеят. Опитвал съм се и аз да припявам заедно с тях.

Какъв ученик бяхте?
– Бях непокорен ученик. Редовно ме изключваха от гимназиите и най-накрая завърших в Катунци.

Защо, да не би да се биехте със съучениците си?
– Не, за търсене на някаква си моя правда. И така ставах неудобен на преподавателите и на тогавашните директори. И най-лесния начин за тях е да те отстранят, за да не им нарушаваш спокойствието и идилията в която са си разположили.

Доколкото знам в казармата сте обърнали по сериозно внимание към актьорството, така ли е?
– Да, тогава ходехме организирано на театър и беше дошъл военния театър в Смолянския квартал Устово. Гледах представлението “Нора” на Хенрик Ибсен. Което след това имах честа да играя. Другото представление беше “Време разделно”. Едното беше по режисьора на покойния Любен Гройс, който е бил и в благоевградския театър. Това бяха едни славни времена, най- емблематичното му представление е “Отело”. Един нов прочит на “Отело”. “Време разделно” беше по режисура на моя настоящ, любим приятел Асен Шопов (Тогава не съм го познавал). Гледах тези представления и бях много силно впечатлен. Тогава някак си в мен се породи и се загнезди една мисъл, която и до ден днешен не ми е излязла от съзнанието, а именно това, че от сцената могат да се кажат истини, които в реалния живот не можеш да ги кажеш, защото все някой по някакъв начин ще ти попречи. Макар и чрез думите на автора ти можеш на направиш една своя човешка изповед в която да разкриеш душата си, да разкриеш жаждата си за човечност, доброта, справедливост. И като че ли тогава без никой да ми казва се преобърна нещо в мен. Започнах сам да се готвя. Имаше някакъв културен взвод към дивизията в Пазарджик, който се уволняваше и се търсеха нови попълнения. Аз се записах. Отидох в Пазарджик и се явих на прослушване, пред една огромна комисия, то все едно ме приемаха във ВИТИЗ. Огромна комисия в ДНА… После си се прибрах в Смолян и след една седмица пристигна телефонограма, в която пише: “Школник, Николай Кимчев, да се яви в срок от 24 часа в дивизията в град Пазарджик”. Отидох в този, така наречен културен взвод с който обикаляхме поделенията и аз бях нещо, като водещ, това което правя и сега. С разликата, че тогава не играех в роли. Започнах трескаво да се готвя сам. Подчертавам “сам” да се готвя за ВИТИЗ. Изчетох целия Шекспир в превод на Валери Петров. Избрах си два монолога, единия трагичен на Тимон Атински от едноименната трагедия на Шекспир, а другия беше комедиен на Ланчилото Гобо – “Венециански търговец” също от Шекспир. За песните нямах никакъв проблем, защото трябваше и да се пее. Никога няма да забравя “Пирин Пее”, беше тогава на един 13 септември, излязоха резултатите. Отивам, аз да гледам списъка с приетите и бяха разделени на мъже и жени. Бяхме заедно с Димитрина Бачева от Благоевград и гледаме списъците. Бяхме 18 кандидати от Благоевградска околия и се оказа, че само ние двамата бяхме приети. Поглеждам аз в дамския списък и първото име, което виждам е Димитрина Бачева, а в другия списък не мога да се открия… голямо вълнение и тогава… Бачева погледна и каза, ето те на второ място… А аз нагоре и не смея да погледна… Гледах от средата надолу… И така, радост голяма беше.

Цялото интервю четете в печатното издание на Топ Преса