Легендарната Надка Голчева от Петрич: Върнах се 40 години назад

Емоцията от спечелването на КЕШ си остава същата

Коя е тя?

Надка Голчева е легендарна българска баскетболистка. Израства и живее в Петрич, където като ученичка прави първите стъпки в баскетбола при треньора Димитър Сенгелиев. Тренира в баскетболния отбор на „Левски“ и участва в националния тим. С него печели бронзов медал на Олимпиадата в Монреал (1976) и сребърен медал на Олимпиадата в Москва (1980). Голчева е капитан на отбора на „сините“, който на 8 март 1984 г. става европейски шампион в Будапеща. Специално за читателите на „България Днес“ Надка Голчева се връща назад в спомените си, като говори и за актуалните проблеми на баскетбола ни.

– Г-жо Голчева, минаха 40 години от спечелването на КЕШ в Будапеща. Как усещате цялото това време?

– Аз лично се пренесох във времето преди 40 години. Много вълнуващо е както тогава, така и сега. Емоцията ни е същата и се радвам, че с момичетата се събрахме заедно в националния спортен музей, за да отбележим годишнината. Дори ако не броим шампионската титла, отборът си въвреше във възходяща линия след идването на треньора ни Станислав Бояджиев, Бог да го прости. Пожелавам си със съотборничките ми да сме живи и здрави и да доживеем до 50-годишния юбилей от спечелването на трофея.

– Кое е най-ценното качество за един лидер?

– Навремето много специалисти ме определяха като капитана, който всява уважение и увереност в действията на отбора. Бащата на Георги Младенов – Младен, винаги ни посрещаше на входа, когато ни предстояха големи мачове. Той ми казваше „Професоре, готова ли си с гросмайсторските ходове в играта?“. Имаше едно доверие от младите момичета, които израснаха покрай мен, и Петкана Макеева. Бояджиев успя да ни съчетае и така стигнахме върха. Еуфорията, след като спечелихме европейската титла, е нещо неописуемо.

– Сблъсъците между „Левски“ и „Миньор“ (Перник) са били много динамични по онова време. Какво помните от тях?

– Двубоите между двата отбора не само в Перник, но и в София бяха много напечени. Градовете са близо и винаги залите бяха пълни. Няма да забравя един случай как веднъж, като им гостувахме, едвам ни измъкнаха с полицейска кола и си тръгнахме с автобуса. Тогава ги победихме и публиката подивя. Не беше лесно да излезем от града. Тогава женският баскетбол беше на друго ниво. Бях си много близка в националния отбор с Пенка Методиева от Перник. С нея много се допълвахме по време на мачове. Аз бях малко по-висока от нея, а тя играеше по-твърдо и смело. Винаги сме се уважавали и сме поддържали връзка. Израснали сме заедно като състезателки.

– Кое е най-ценното нещо, което сте научили от Станислав Бояджиев?

– Най-ценното, което съм научила от него, е да съм толерантна към всички в отбора и да изслушвам всяка една моя съотборничка. Независимо какъв е характерът и емоциите, които изпитва. Славчо умееше винаги да овладява положението, когато има срив или проблем. Успяваше винаги да ги тушира и да ги владее. Също така да бъда по-снизходителна към емоции, когато някой е нервен и трябва да влезеш в неговото положение. Да прецениш ситуацията и да проведеш разговор, в който да се намери правилното решение. Той знаеше как да прави колектив и смяташе, че разумът трябва да е над емоциите. Треньорът на националния отбор по онова време – Иван Гълъбов, също подхождаше по подобен начин. Без значение коя играе в „Левски“, „Марица“ или „Миньор“, правеше така, че да работим като едно цяло. Вярвахме, че можем всичко, и нагласата ни беше, че трябва да го показваме.

– Като че ли този манталитет липсва в съвременния баскетбол…

– Да, това се забелязва. По времето на социализма имаше много ограничения. Ние чрез баскетбола виждахме света и го обикаляхме, като сме били на световни първенства и олимпийски игри. Преди да бъдеш в националния отбор, беше най-големият престиж и мотивацията на всеки един състезател. Сега младите имат право да излизат навън и да играят в по-добри отбори, но интересите на повечето от тях са насочени към други неща с новите технологии. Малко се отслабва интересът към българския баскетбол. Като цяло не е толкова атрактивен, колкото например е дори в другите балкански държави. Женският баскетбол в България се срина. От 30 години не сме се класирали и на едно европейско първенство. Не се търси максимумът и системата вече е съвсем различна. Преди много се държеше на качеството. Със сигурност от баскетболната федерация и от клубовете могат да положат повече усилия и имат вина за това. При други спортове проблемите не са по-различни. Надявам се ситуацията да се промени, но ми се вижда трудно на този етап.

– Какъв е съветът ви към младите баскетболистки?

– Трябва много да желаят и да обичат баскетбола и да дадат всичко от себе си, за да постигат големи успехи. Половинчати работи не се получават. Трябва или изцяло да се отдадат на спорта, или нищо няма да се получи. За да стигнеш до нещо, трябва и да мечтаеш.

Слушайте цялото интервю в подкаста на „България Днес“ със Стилиян Воруков. Само там ще чуете по-дълги и подробни версии на историите на Надка Голчева.