Истински куриози от живота на един обикновен човек

„Починалият се разделя с богатството си на прага на своя дом, с близките и приятелите си се разделя на гроба, само добрите дела и спомените за него остават да живеят и след смъртта му”

Кирил УШАТОВ

Та аз, Кирил Иванов Ушатов, по твърдението на майка ми, съм роден на 8.ІІІ.1932 г., към 10 ч., на тавана на къщата ни в с. Боровец, община Кочериново, обл. Кюстендилска. Но съм регистриран в черквата „Св. Св. Кирил и Методий”, с. Драгодан на 21.ІІІ.1932 г. и всички кръщелни свидетелства, издадени от черквата, са основния документ, който доказва моята дата на раждане, не 8 март, а денят на записването ми в черквата – 21 март 1932 г. и се водя зодия „овен” – фаталните 13 дни.

Като „акушерка” в събитието е участвала най-голямата етърва на майка ми и съпруга на най-големия брат на татко и мой чичо Владимир.

Още в началната форма на забременяването на майка ми с мен, тя е споделяла няколко пъти с етървата си, че ако детето се роди момче, ще го „унищожи”.

Стрина Илинка била много изненадана от твърдението на майка и го споделила с нейния съпруг – мой чичо Владимир.

Чичо Владо останал много изненадан от чутото от жена си, но запазил спокойствие. Разпитвал усилено жена си знае ли нещо за причините, които са принудили Елисавета да извърши такова престъпление. След като на дълго и широко коментирали предполагаемите причини, чичо Владо просто заповядал на жена си: „Ти нищо не знаеш по този въпрос. На никой да не си посмяла да коментираш намеренията й. Особено пред Йованчо, да си много внимателна, защото, ако той нещо разбере, могат да ви струват главите. Когато наближи времето за раждане, освен Вета, ти и аз, никой нищо не бива да знае.

Ти имаш опит, родила си три деца, пък и тя за трети път ще ражда, бъди внимателна към нея, и я следи из късо и кое видиш   и   разбереш   о   време   на   мен   ще   кажеш,   та дано предотвратим този резил, ако Йованчо разбере, ще й отреже главата като на яребица!”

Под такова напрежение не се усетили 9-месечната бременност и на 8/21.ІІІ.1932 г.се ражда отрочето от мъжки пол.

След като детето проплакало и „акушерката” приключила с всички задължителни процедури при раждането на новородено дете, го подала на майка му.

Лицето й, очите, ръцете и всичко останало в тялото на майка му го поели с отвращение.

Акушерката останала изумена, изпаднала в ужас и веднага по дървените стълби отишла при мъжа си, който шиел дрехи, а той като я видял веднага я върнал при родилката да не напакости на детето.

След като привели всичко в ред заедно с новороденото слезли в стаята, където си живяло семейството. Като оправяла „акушерката” леглото на новата родилка под  възглавницата видяла тъмно малко шише, хубаво затворено с коркова тапа. Щом се настанили родилката и новороденото на леглото, акушерката настоявала да надоят малкия, майката обаче все гледала да отлага тази  „свещена  операция”,  което  е  било  от  голямо  значение малкото да се нахрани от майчиното мляко.

Чичо, откакто върнал акушерката при новороденото, оставил шиенето на дрехите, и все скришом гледал поведението и на двете, слушал какво си говорят, защото те с брат му живеели под един покрив и само ги деляло една стена, вътрешната им връзка в къщата били двете дървени стълбища, които водели към общия таван на къщата.

След като акушерката принудила майката на детето да го нахрани с майчиното мляко и както сучело от майчината гръд и заспало. Стрината взела заспалото дете от ръцете на родилката, сложила го на приготвената възглавничка да спи. Тя веднага отишла да се похвали на мъжа си, че детето се насучело и сладко е заспало. Моментално чичо отново връща жена си при родилката и тя ужасена вижда как напоеното тампонче с течността от тъмното шише го пъха в малката устица.

–   Вето, що правиш? – извикала силно стрина, а чичо моментално дошъл с друго шише, пълно с разтвор от прясно мляко и захар, започнал с друго тампонче да маже устата на детето и да вкарва от течността вътре в устичката му.

–   Вето, ще те убия! – изкрещял чичо.

Вечерта, когато се прибрали всички от полската работа в къщи, след като се радвали на малкото, чичо предложил на брат си /бащата на новороденото/, тази нощ Йованчо да спи при чичо Владо, а стрина Илинка да спи при новороденото и майка му.

–   Йованчо,   Вета  не   се  чувства  добре,   и  да  не   се занимаваме с лекари, така ще направим.

–   Добре, нане – казал бащата на новороденото.

През цялата нощ стрина е разговаряла с майка, като много строго е искала от нея гаранции, че повече няма да се занимава с глупости за новороденото.

–   Утре вечер аз ви оставям и ако ти посмееш нещо да му напакостиш, не само Йованчо, но и Владо цял живот няма да ти прости.

–   Мила како, простете ми, но няма да смея повече нищо да правя, няма да смея да помисля за такива глупости. Само ви моля никога Йованчо не казвайте.

Така започва животът ми с първото ми показване на белия свят и предотвратяването на първото ми премеждие от чичо ми Владимир Михалков Ушатов и стрина Илинка, негова съпруга.

Когато съм бил съвсем малък, увит в пеленки и фамилията на дядо Михалко са ходили на работа по полето, майка ми най-малко се е занимавала с мен. По думите на чичо ми Стоимен са ме оставяли под някое дърво на нивата, майка ми е давала коричка от домашен хляб, за да не плача.

–  Като те опече слънцето и ти почнеш да плачеш, не майка ти, а някой от нас ще отиде да те вземе или да те премести пак  на  сянка.  Какво  ли  не  сме  виждали:  по  лицето  ти  се натрупали мравки, хлябът и устичката ти пълни със земя, а един път аз до теб намерих смок, който убих. – разказваше ми чичо.

Така е тръгнал животът на едно обикновено селско дете.

През целия си живот съм обичал майка безпрекословно. От фамилията ни като че ли аз бях готов на всичко и навсякъде да й се притека на помощ.

Когато тя изпадна в затруднено положение, аз една година и седем месеца се пенсионирах по-рано /26.VІ.1990 г./ Щом се пенсионирах, отидох да живея при нея на село. В чест на 100-годишния й юбилей 10 години издирвах рода Ушатови, който от 1772 г. има доказателства за съществуването му.

Открих, че от нашия род Ушатови има още две фамилии, Бояджиеви в гр. Бобошево и фамилия Карамитеви в гр. Самоков.

През 2001 г. създадох инициативен комитет в с. Боровец, в който участвуваха представители от гр. Бобошево и гр. Самоков за провеждане на родова среща през 2003 г. в с. Боровец в чест на майчиния юбилей.

На 6.09.2003 г. на родовата среща се събраха над 250 човека и открихме /осветихме/ чешма-паметник по същия повод.

Когато съм бил на 6-7 г. и съм играел в двора, където имаше голям орех с хубави орехи, та както съм играл под ореха, изфуча една ветрушка /въздушно течение, където течението по земята се върти на свредел и ако е по-силно може цели снопи и по-големи вещи да вдигне във въздуха, торнадо е научното му звание./

Точно такава ветрушка ме сварва под ореха. След известно време съм се почувствал не добре и когато родителите ми се прибират от полската работа, ме намират на леглото в пълния смисъл на болен човек. След няколко дни здравето ми се влошава. Татко и майка са принудени да ме водят на лекар в Дупница. Тогава, около 1938-39 г. има двама известни лекари в този град – д-р Салтамарков и д-р Наков.

Д-р Салтамарков е казал на родителите ми, че заболяването не е за доктор.

За д-р Наков аз смътно си спомням, че къщата му беше при Развесената върба, сега където е светофарът /от Развесената върба/ да се пресече реката към черквата.

Татко и д-р Наков се разбрали за лекуването, но е трябвало да ме оставят при тях в неговата клиника. Когато майка и татко си тръгнаха, аз започнах силно, сърцераздирателно да плача. Майка казала на татко – така и така ще умре, но иди си го вземи, дано по-спокойно у дома умре. Така и направил татко.

След като се прибрахме от Дупница, един ден се вижда майка ми с жена от Боровец, която е била женена в друго село и е била на гости при роднините си. Като разбрала за здравословното ми състояние, казала на майка:

–   Водете го в Горна Джумая, там има една гледачка, баба Надка Бараковката се казва, тя ще ви помогне.

Татко на другия ден отива в Горна Джумая при баба Надка Бараковката и тя казала:

–  Детето ви е много болно, ако го завариш живо ще оживее, но ще остане с едното око дефектно.

След като се прибрал татко у дома, дава всички билки на майка, които е пратила баба Надка и й обяснява какво къде да направи.

Вечерта родителите ми направиха всичко, каквото е поръчала гледачката, а сутринта аз съм прогледнал, започнал съм да се движа и съм потърсил храна.

Така е предотвратено второто премеждие.

Третото премеждие  преживявам от 14.ІІІ.1957 г. до 20.Х.1957 г. На 14.ІІІ.1957 г. бях приет в болницата в с. Кокаляне, Софийско, с диагноза „спондилит на кръстния    прешлен”. Резултатите от изследването на кръвта вдигнаха в паника всички специалисти в болницата.

По това време аз бях студент последна година. Това заболяване е туберкулозно.

Последните години бяха много натоварени с четене, а материалните възможности много оскъдни.

При постъпването ми в болницата дойдоха на свиждане майка и татко и като си тръгнаха, майка казала на татко:

–   Детето е много зле, няма да го биде. За всеки случай трябва да се подготвим за най-лошото.

Четвъртото премеждие е от 1984 г. Тогава, прибирайки се от работа, на 30-40 м. гледам един от първите ми приятели, Славчо, се движи едно отпуснато, аз ускорих крачките, но той почти стигна блока, в който живеехме. Аз му дадох сигнала и той като втрещен се спря с един огромен букет цветя.

–   Славчо, къде си се запътил с този разкошен букет? Той ме погледна и се запъти към кофата за боклук, нахака букета в нея, и все така бавно и тромаво се върна към мен и ме гледа като изтърван.

–   Славчо, да се качим горе да пием по чаша ракийка. Тръгнахме все така мълчаливо към блока, качихме се в асансьора, а той продължава да мълчи. Влязохме в апартамента и се запътихме към любимите ни места в хола.

–   Кирчо,  обади  се  на Катя,  че  съм  във  вас  и  след заседанието да дойде тук, няма да изключваш телефона, докато не се обади.

Аз набрах телефона и казах:

–   Кате, Ушатов съм, след заседанието ела в нас, тук е и Славчо.

–   Ама чакайте, кой ми се обажда?

–   Чакай бе Катя, не ме ли позна, че ти се обажда Кирчо Ушатов.

–   Откъде се обаждаш?

–   От къде, от в къщи ти се обаждам.

–   Добре, Ценка къде е?

–   Тя е навън, чакам я всеки момент да си дойде.

В този момент съпругата ми влиза с бликнали сълзи в очите и ми се хвърля да ме целува къде как свари, а аз изпуснах телефонната слушалка. Телефонът си повтаряше неговото ту-ту, ту-ту…

Каква била работата? – в града станала автомобилна катастрофа и на некролога съвпадат двете имена с моите – Кирил Ушатов.

Когато съпругата ми наближава асансьора, една позната я среща и й изказва съболезнованията си за моята кончина.

Петото събитие се случи на 31.Х.1999 г., когато един ден се връщах от Благоевград за с. Боровец с колата. Пропътувах 20 км. асфалтов път и 600 м. черен селски път. След като спрях пред портата за двора на къщата и оставих колата да работи, при включването на скорост колата не потегли, а се тресеше, аз я дадох на заден ход и лявото задно колело изпадна, оста му бе отсечена като с трион.

Шестото премеждие за 80-годишния ми живот, ако това може да се каже живот, става на 30.V.2006 г. Както си закусвахме с Таня към 9 ч. поисках на масата с лявата ръка да направя някакво движение, но ръката ми остана 100% безучастна в моите усилия да направя каквото и да било движение, тогава с помощта на дясната си ръка качих лявата си ръка на масата и като я освободих от дясната ръка, тя се свлече от масата като гърне по нанадолнище. Тогава казах на Таня да се обади на Бърза помощ, че аз съм получил мозъчен инсулт.

Таня веднага ми възрази:

–   Ти пък сега какво говориш!

Но като ме погледна ми каза:

– Ама на теб погледът и лицето са ти изкривени.

Аз в този момент чувствах една голяма отпадналост в организма си и всичките ми усилия за движение на каквото и да било в моя организъм като с магическа пръчка изчезнаха.

През това време много бързо пристигна Бърза помощ. Д-р Даниела Кавлачка веднага ми направи медицински преглед, постави ми една инжекция, която като вълшебница започна да възстановява всичко едно по едно по местата си.

Първо ми възвърна и постави на място зрението ми, изчанченото ми лице си възвърна предишния вид, почувствах известна стабилност и в краката си, само лявата ми ръка продължаваше да се инати и да се люлее като непотребна вещ.

А да говоря ли за изпадането ми в безсъзнание през 1977 г. в салона на ведомствения ни блок в 2 ч. през нощта, нищо няма да соча и за припадъка ми с Пухчо в магазина през 1991 г. в с. Боровец.

Искате ли още, искате, ама няма.

Това е Минке положението.