Солистката на НФА „Филип Кутев“, дупничанката София Илиева: Истината е, че единственото конвертируемо нещо в България са фолклорът, музиката, класическите ни музиканти и спортът

В Дупница се получаваше едно неглижиране на мен като личност и талант, но се радвам, че най-накрая започнах да получавам покани и да пея пред съгражданите си

Народната певица София Илиева е част от Националния фолклорен ансамбъл „Филип Кутев“ в продължение на повече от 20 години. Родената в Дупница известна изпълнителка е обиколила страната ни и света, изнасяйки концерти пред хора от всякакви народности. Пред „Струма“ тя говори за емоциите по време на изпълнение, за отношението на публиката в различните страни и за чувството след дълги години да пее пред родната дупнишка публика.

– Г-жо Илиева, Вие сте известна в цяла България със своите изяви, но може би не всички знаят как е започнал Вашият път. Как и кога започнахте да се занимавате с народно пеене?
– Аз съм родена в град Дупница. Когато бях ученичка, ме поканиха да пея в местния профсъюзен дом на културата. Започнах уж на шега, но постепенно музиката ме завладя. Ходех на репетиции с огромно удоволствие. Пуснаха ме солистка. И след като веднъж излязох на сцената като солист, оттогава започнах да се самоусъвършенствам като солов изпълнител. Започнах да търся нова музика, нови песни и всъщност всичко тръгна от Дупница. Когато бях на 19 години, кандидатствах медицина, но не ме приеха. И единственото нещо, което можех да направя, е да имам една година пауза като безработна, за да се подготвям за изпитите следващата година. Но случайно или не, една моя приятелка – Лозанка Пейчева, която е професор и също е от Дупница, ми каза, че има конкурс в Българското национално радио и ме попита защо не се явя на него. Аз с цялата си смелост на младия необременен човек си казах: „Защо пък не?“. Пеех песните с удоволствие и реших да пробвам. И наистина, отидох. Там големият диригент Коста Колев беше председател на журито и ми каза, че ме приема. Той направи и първите ми записи в БНР. И така тръгнаха едни записи, пътувания по концерти, и така започна моята кариера, която се развива до ден-днешен много добре. Две години по-късно кандидатствах в ансамбъл „Филип Кутев“ и оттогава пътуваме из цяла България и целия свят. Много пъти сме обиколили страната, както и всеки един континент. Правили сме огромни концерти пред многобройна публика. Получавали сме много аплодисменти, които носят щастие и удовлетвореност от работата.
– Вие сте солистка на НФА „Филип Кутев“. Разкажете ни за работата си там?
– Това е националният ансамбъл на България, който е лицето на страната ни. Когато има правителствени делегации и трябва някъде България да бъде представена – пътува именно нашият ансамбъл. Отделно имаме и импресарски турнета, в които пътуваме и пак представяме България като фолклор и култура. Истината е, че единственото конвертируемо нещо в България са фолклорът, музиката, класическите ни музиканти и спортът. Останалите неща са доста по-назад. Работата ми във „Филип Кутев“ е като всяка нормална друга. Всеки ден ходим там и пеем различни песни на много гласове. Всеки ден е упорита работа. Правим много записи с ансамбъла и изнасяме голям брой концерти – от най-малките сцени до най-големите. Отиваме с еднаква страст и творим на сцената, както в малките селца, така и в най-големите градове. Има огромна нужда от нашия фолклор и ние го раздаваме с удоволствие.
– Как реагират височайшите гости от чужбина, когато чуят нашия фолклор?
– Интересното на нашия фолклор е, че той е изключително емоционален и достига до духовността на всеки един човек, независимо в кой край на света живее. Веднага ще ви дам пример. Отиваме в Япония за пръв път по покана на един мениджър, който всъщност има собственост университет и най-големите небостъргачи, хотел и фабрики в Токио. Този човек ни посреща още на летището с огромен поклон. Вярно, че това е в тяхната традиция, но уважението, което лъха от тези хора към нас, е огромно. Защо обаче идва това уважение? Защото той познава фолклора ни. Този човек, който е на хиляди километри от България, познава нашата музика. И когато го попитахме, че той не познава текста, но харесва музиката ни, той отговори, че тя докосва сърцето му. Нашата музика от една малка България и която извира от корените ни, защото нашият фолклор е на хиляди години и благодарение на него сме се запазили българи. Той е изключително наситен със силната енергия и емоционалност на българите. И всъщност ние предаваме тази емоционалност на всички хора.
– Запазил ли се е интересът към фолклора от времето, когато Вие започнахте, досега?
– Когато аз започнах да пея, тогава само трябваше някой да дойде и да ни каже: „Елате да пеете“, и отивахме в тези школи или ансамбли. Те не бяха професионални, а самодейни, и тогава държавата ни подпомагаше. Пращаше ни в чужбина на турнета, различни лагери и фестивали. Сега обаче нещата са различни. Трябва родителите да плащат, за да може децата да идват и да ги обучаваме. Това не е малко, защото в днешните времена животът е сложен за всички. И излиза така, че който има финансова възможност, може да развива детето си, а който няма такава – не може. Това е изключително нечестно, защото талантът се дава, независимо дали имаш финанси, или не, той е Божи дар и трябва да се дава равен шанс на всички. Ето това е разликата от тогава и сега.
– Значи подкрепата от страна на държавата и общините не е достатъчна?
– Бих казала, че специално за културата дори е никаква и трябва сериозно да се помисли в тази насока.
– Какво е чувството за един изпълнител да излезе на голяма международна сцена пред хиляди зрители?
– И на малката, и на голямата сцена емоцията е една и съща. Имало е случаи, когато с ансамбъла бяхме на концерт и не беше направена добра реклама, или по-скоро имаше разминаване в датите. Едната част си бяха купили билети за едната дата, докато втората част за другата. Ние отивахме само веднъж в това населено място и имаше само 20 души. Мога да ви кажа, че този концерт беше толкова емоционален, колкото сме правили пред 5000, като например в Зала 1 на НДК. Защото когато излезеш на сцената, ти усещаш емоцията на хората, усещаш очите и погледа им. И 5, и 5000 души са една и съща енергия, така че няма разлика.
– Със сигурност сте имали и гафове на сцената. Разкажете за някоя подобна случка и как успяхте да излезете от конфузната ситуация?

– Всеизвестно е, че певците понякога може да получим бяло петно и да забравим част от някой текст. Не че имаме проблем с текстовете, но знаем много песни и има случай да не се сещаме за нещо в конкретно изпълнение. Спомням си в едно по-малко селце – пея много популярна песен. Хората са се хванали на хорце, а аз изведнъж забравям текста. Не спирам да пея, разбира се, но започвам да пея друго и променям малко от текста. И от хорото идва една жена и ми казва: „Тази песен не е така, а е ей така!“. Аз се усмихнах и й отговорих, че има и друг вариант на текста, но тя ми посочи с пръст и отново ми подчерта, че нейната версия е правилната. Случвало се е в Холандия, както пеем на една огромна сцена, и изведнъж се чува един ужасен трясък, все едно падна бомба. Хората започнаха да скачат от местата си, но ние от хора на „Филип Кутев“ стоим и пеем. Оказа се, че е паднал някакъв голям прожектор. И след това ни попитаха дали не сме се уплашили. Ние им отговорихме, че не сме, и ни похвалиха – казаха, че тези българи били много сериозни и безстрашни.
– Кои са най-екзотичните места, на които сте пели?
– Пяла съм в Тунис, в Америка, както и в Япония, и Южна Корея. Там хората са много по-различни от нашата душевност. Дори когато отидох за пръв път в Япония, имах чувството, че съм в друг свят, на друга планета. Когато хората са благи към с теб и се отнасят с огромно уважение, ти свикваш с това. Бяхме там един месец и като се върнахме на летището, ние носехме от същата благост и спокойствие. И изведнъж виждаш как нашият полицай гледа намръщено. Питаш го усмихнато да те упъти, а той ти вика „Минавай натам!“ с една неприятна гримаса и веднага се потапящ в нашата си атмосфера. В Страната на изгряващото слънце има много какво да се види и пак ще подчертая, че всичко е много различно. Далеч сме от тях.
– А културата на самата публика също ли е толкова различна?
– Публиката навсякъде е една и съща, тя е от хора. Ние докосваме емоционалността им. И отново ще дам за пример японската публика. Когато пеехме там първия път, ни предупредиха, че няма да ни ръкопляскат и дори може изобщо да не реагират на песните ни. Но това не означава, че не харесват песните ни. Напротив, те се вглъбяват в музиката. Но вече на последните турнета там те започнаха едно трополене с краката си, това бяха техните аплодисменти. Изчакват да свърши дадена песен и настъпва пълно, гробно мълчание, може би за 20 секунди. Това ти се струва много дълго време и започваш да се питаш защо се получава, дали не си сгрешил нещо. Стоиш и чакаш, но никаква реакция. И изведнъж, като мине този определен период от време, публиката избухва с трополене, с пляскане. Така при всяко следващо посещение там знаехме какво следва и изчаквахме да мине това време. Японците дори започнаха да ни чакат, като слезем от сцената и ни правеха шпалир. Както посрещат звездите в Холивуд, така бяхме посрещани и ние. Искаха ни автографи. Цялото това внимание и уважение към нас е страхотно, а така сме горди, че сме си свършили работата и сме стигнали до публиката.
– Освен с нашия фолклор занимавате ли се с друг стил музика?
– Не. Не се занимавам с други стилове. Аз съм избрала да съм професионална певица и моята насоченост е фолклорът. Имала съм възможности да отида и в други жанрове, но това не е нещо, което ме влече.
– А каква музика си пускате в свободното време?
– Класическа музика, рок, дори понякога и по-тежка като метъл.
– Вие ръководите и няколко школи, където развивате таланта на малките българи. Разкажете ни за тази ваша дейност…
– Казват, че човек започва да се занимава с преподавателска дейност, когато неговата кариера като солов изпълнител приключва. Но при мен нещата се развиха много динамично, защото аз съм и активен изпълнител, и вече в продължение на 10 години развивам школи. Имах такава в Бобов дол, след това направих в София и вече 7 години я ръководя. От 5 години пък се занимавам и с деца от Дупница и региона. Работата с деца ми доставя изключително удоволствие. Мисля, че когато един активен изпълнител, както съм аз, излиза ежедневно на сцена, може да предаде на децата точно това възпитание при излизането пред публика. Не само да си подготвим музикалния материал и песните, а да им покажа и как се стои на сцена, как се излиза пред хората. Аз съм им личният пример. Те идват да ме гледат на концерти и след това ми казват: „Госпожо, супер сте! Искам и аз така!”. Преди две години в София едни родители доведоха своето дете. Но не знаели, че имам записи и толкова често съм на сцената. И попаднали на някакви записи по телевизията и на другия ден детенцето идва и ме пипа по ръката и ми казва трогателно: „Госпожо, ама ти си била истинска певица!“. Имала съм много подобни затрогващи моменти с децата. Смятам, че след като аз съм взела от Дупница, от нашия фолклор и съм имала този шанс, аз на свой ред също трябва да дам от себе си на дечицата, които са от Дупница. Идвам тук всяка седмица и работя с огромно удоволствие с децата на нашите съграждани.
– В момента колко деца от Дупница идват във Вашата школа? Има ли талантливи малки дупничани?
– Има много талантливи деца. Но за съжаление някои от тях отпадат в момента, в който дойде време таксите да се плащат. В момента работя с 10-12 деца, но има едно текучество. Проблемът отново е финансов.
– А модерните времена, в които живеем, оказват ли влияние?
– Мисля, че всичко идва от семейството. Аз също имам син, който е на 13 години. От много малък той ходи с мен по фестивали и конкурси, може да пее и е музикален. Ходеше да пее в Хора на софийските момчета, а сега свири на гайда, защото гласът му мутира. Искам да кажа, че насочеността на родителите е много важна. Не може да искаме един родител, който не цени фолклора, да прати детето си при мен. А всъщност на нас, българите, ценното ни е фолклорът.
– Имате ли някакво суеверие преди голям концерт?
– Не. Казвам на себе си: Бог да е пред мен и аз след него.
– Само в рамките на една седмица пяхте два пъти пред дупнишка публика – първо на галавечерта по кикбокс в спортната зала, а след това и на новогодишния концерт. Хубаво ли беше усещането да пеете пред родна публика?
– Беше ми изключително вълнуващо! Като пътувам из България и по света, имам едно усещане за публиката и се вълнувам по един начин. Но когато пея на наша сцена в Дупница, където съм родена, се вълнувам може би два пъти по-силно. Много ми е приятно да пея пред нашите съграждани, защото се чувствам част от Дупница. Много ми липсваше това. Едва сега започнаха да ме канят. Толкова години досега не ме бяха канили. Всички знаят, че съм от тук, имам къща тук и всеки уикенд съм си в Дупница… Но се получаваше едно неглижиране на мен като личност и талант. Това не ме обижда, но не ме и учудва, защото нали казват, че никой не е признат в неговия си град, че дори и в неговата си държава. Трябва да получи световна известност, както и други наши музиканти, певци и научни работници. Те получават признание по света и чак тогава се сещат за тях в родното им място. Нова година беше много вълнуваща. Вечерта по кикбокс също ми беше много интересна, защото това беше ново за мен. Не че не харесвам този спорт, но просто е много далеч от мен. А пък всъщност се оказа, че феновете много харесват фолклора, което значи, че са родолюбци и това е доста хубаво.
ДИМИТЪР ИКОНОМОВ

struma.bg