Иманяри повдигат булото на мистерията какво има под Никополис ад Нестум край Гърмен! Намерена е първата порно монета!
-
- януари 29, 2024
Българските земи са богати на скрити съкровища. Някои от тях са останали още от времето на траките, древните римляни и византийците. Други са заровени от разбойници османлии – когато вече не можели да носят плячката си, те я скривали на тайно място, с надеждата да си я приберат по-късно. Така постъпвали и българските хайдути и комити – попаднали в безизходица, заравяли събраните за оръжие пари, за да не бъдат взети от турците във времето на османското владичество.
Историята има странната привилегия да ни дарява понякога своята мъдрост чрез знаци, символи и загадъчни послания. Красив и поразителен пример за това е римското селище Никополис ад Нестум край Гърмен. Тук и днес са видими следите от варварското плячкосване, на което авари, хуни, кръстоносци и османлии са подлагали селището. Сякаш искали да унищожат зазиданите в крепостните стени спомени за един мъдър държавник – император Марк Улпий Траян, основателят на Никополис ад Нестум. А задуха ли доспатският вятър от изток, вековните заградски чинари ни нашепват легенди за неговото време, когато селището се радва на най-големия си разцвет.
Иманяри разказват приказни истории за старинния град Никополис, чиито останки се намират в землището на село Гърмен, в местността Заграде, на 7 километра източно от Гоце Делчев.
Това е голяма археологическа находка, позиционирана в подножието на планините Пирин и Родопи. Счита се, че е основан през 106-а година, на мястото на тракийското селище Александрополис, от римския император Траян в чест на победата му над даките. Нарекъл го Никополис ад Нестум (Град на победата на Места).
Според местните археолози в историята на античния град се застъпват три периода – тракийски, македонски и византийски, и поради тази причина там са намирани реликви от три различни култури, но по думите им „са изнесени от иманяри, които са прекопали района старателно още преди да се превърне в туристически обект“.
Интересно е, че останките разкриват невероятна архитектура и строителство, много наподобяващо на съвременното. Впечатление правят високите мраморни колони в римски стил, които са изваяни почти до съвършенство, и добре обособените помещения – антични стаи, иззидани от речен камък и варосан.
Живата история на античния живот зад крепостните стени разказва аниматорът Джевджет Османов, който е добре запознат с историята на цялата местност. Той разказва за големия управленски и военен потенциал на император Траян, който освен Никополис ад Нестум, основал и други два града – Никополис ад Иструм (близо до град Велико Търново), и Никопол, който се намира на територията на днешна Гърция. И при трите антични града има една основна характерна черта – това, че крепостните стени били снабдени с високи каменни кули – наблюдателници с много интересна фасада, наподобяваща кулите, описвани в приказките от „1001 нощ“. Тези произведения на находчиви антични архитекти придали дворцов стил на външната крепостна стена и я направили величествена.
Уникално преживяване за съвременния човек е да се докосне до начина на живот и атмосферата на предходните цивилизации.
Джевджет разказва, че за античните хора не бива да се мисли като за мит, защото те са имали същите нужди и потребности, каквито имаме и ние днес, и затова са се стремили да си подсигурят условия и комфорт. За неговото твърдение свидетелства античният „СПА център“ вътре в самия град, който разполагал с няколко помещения за релакс: топъл басейн „Калдариум“, студен басейн „Фригидариум“, късноантична обществена баня, и „Тепидарий“ – специално помещение за масаж или обмазване с ароматни целебни масла след преминаване на процедурите в горещите помещения.
Аниматорът разказва, че археолозите остават изумени, когато установяват наличието на помещение, наподобяващо антична сауна. Още по-интересно е устройството на древната отоплителна система, която се състои от големи глинени тръби, разположени върху ред от тухли, споени с хигрофобен (водоустойчив) хоросан. Топлият въздух между помещенията е преминавал през засводени отвори, а в стените на помещенията са били оформени кръгли вертикални отвори за отвеждане на дима. Водата в топлия басейн е била пряко подгрявана от огнище, поместено между две тухлени стени под пода на помещението.
Според Джевджет иманяри не са стъпвали легално в местността на разкопките, откакто са обявени за туристически обект – от 2007 година насам.
Археолозите обаче са убедени, че местните иманяри са намирали големи находки, които укрили с цел продажба, защото преди 2007 година са се появявали много дълбоко разкопани места навсякъде в античния град.
Днес археолозите се натъкват само на монети от Средновековието, от римско и от византийско време. Открити са 147 тежки бронзови монети, които в момента се намират в Благоевградския исторически музей. В началото на 2016 година археолозите се натъкват на голямо парче гладък бял камък, чийто състав наподобява мрамор, с гравиран православен кръст на лицевата част, за който се смята, че е бил част от оградата на античния църковен олтар. За да се докоснат посетителите до античната атмосфера, в Никополис ад Нестум се предлагат старинни атракции като стрелба с лък и автентично римско облекло.
Друга местна легенда оживява, когато на 15 април 2012 г. при силен вятър пада един от клоните на вековните чинари в гърменския квартал „Заграде“. По нареждане на общинския кмет тогава Ахмед Башев доброволци нарязват огромния клон за дърва на църквата в с. Гърмен и цепейки ги, забелязват съвършено очертани букви в дървесната сърцевина. И до днес никой от експертите не може да обясни научно произхода им. Легендата разказва, че това е старинно писмо от отминали цивилизации.
Така двама местни иманяри за първи път се осмеляват да свалят мантията на мистичното, съчетано с реални събития.
Иманярят П.С. разказва от първо лице какво се крие в земните недра под свещения град Никополис ад Нестум. Подхвърля и за острия конфликт, който съществува между иманярите и археолозите. По думите му бумът на иманярството продължил от 1980 до 2005 година. Той разказва личните си преживявания от тези „златни времена“, продължили до 1999 година, когато за мнозина иманярството било начин на живот – „луксозен живот, който си позволяваш с лесно изкарани пари“. От думите му става ясно, че иманярите имат двойствена природа, която се характеризира със стремеж към намиране и притежание на антики: „Чувството да се докоснеш до нещо ценно, непознато за човека, и да го държиш в ръцете си не може да се опише с прости думи“. Според П.С. иманярската природа си има и своите отрицателни черти, които най-често са стремеж към разточителство или прояви на дребнавост, показност и живот ден за ден. От разказите за личния му живот се разбира, че „иманярят по душа“ не пести пари от продадените предмети, а ги пръска за временно охолство и разкош. Смее се иронично, когато казва: „След 1999-а година иманярите се превърнахме в железари, и сега това също е начин на живот“. П.С. твърди, че Гоцеделчевският регион е изключително наситен на артефакти, които още не са открити – шлемове, ризници и жезли, дори голям оловен ковчег, както и монети от различни епохи, са сред находките.
Антично корито за жертвоприношения, изработено от варовик, по което личат засъхнали кървави бразди, е една от големите находки с нумизматична стойност, която преди много години открил иманяр от Пиринско. Той разкрива и друг интересен факт – че иманярите нямат нищо общо със „златарите“, които също са търсачи. Защото иманярите търсят антични предмети с нумизматична стойност, които продават на ценители, независимо дали са изработени от благороден метал, мед или бронз, а т.нар. на жаргон „златари“ непременно търсят нещо голямо, което е изработено от чисто злато, без наличието на примеси. П.С. разяснява, че „златарите“ търсят предимно „мулешки товари“ (антични впрягове), отстраняват златните апликации по тях, а желязото изхвърлят. Други използват специални корита за пресяване на злато, но те търсят малко под повърхността на почвата. Според него с продажбата само на две антични апликации от чисто злато човек може да се подсигури материално до края на живота си. Твърди, че поверията за човешки и животински стъпки на мястото на находката са хиперболизирана измислица на „златарите“ с цел да плашат конкурентите. Лично той е изравял гривна от чисто злато, без да поръсва находището с пепел и да коли петел на мястото. Накрая споделя, че в това отношение иманярите са прагматични хора и повечето от тях не вярват в Бог, нито в древни поличби, а в изминалите цивилизации, за които те самите намират доказателства.
Смята се, че скрити съкровища могат да се намерят при стари крепости, манастири и гробища, в пещери. Според поверията имането закопавали в земята, в сандък, гърне или делва, като избирали особено място: до дърво, камък или брод на река, при мост, чешма или кладенец. Наоколо оставяли специални знаци – нишани, които да бележат местонахождението му; изработвали и карти върху хартия, камък или метал.
Според легендите всяко имане, престояло в земята поне девет години, си има таласъм – демонично същество, което го охранява. Таласъмът броди в потайна доба и връхлита закъснели пътници. Малодушните се стряскат, разболяват се и за броени дни умират. Смелчаците обаче влизат в схватка с демоничното създание. Щом успеят да го хванат за ушите и да го удържат до първи петли, в ръцете им остават дръжките на казана с богатството.
В други случаи имането се пази от голяма змия или дори змей – стопанин. Онези, които го закопават, хвърлят отгоре му въже, синджир или пояс и с магически слова го превръщат във влечуго. Ако някой познае от какво е станала змията, разваля магията и отнася със себе си златото. Ако не успее, го чакат болести и смърт. Вярва се също, че такива пари са отровни. Който ги докосне или вдиша изпаренията им, се задушава и умира.
Щом съкровището е отредено за някого по Божия воля, то му се „всънява” – насън му се открива мястото, където е заровено. Има обаче и много иманяри (малджии), които сами търсят скритите богатства. Повечето са мъже, но има и жени иманджийки. Старци си спомнят, че цар Борис III (1918-1943 г.) също бил изкушен в иманярството. Малджиите вярват, че нощно време, най-вече срещу Еньовден (24 юни), над заровеното злато се явява огън или светлина. Ако човек е на правилното място в правилното време, има шанс да открие тайната му. Понякога иманярите водят със себе си и „вражалец” – гадател, който им показва точното място. При разкопаването се вземат специални мерки: работи се при пълна тишина, иначе съкровището потъва надълбоко и никой не може вече да го открие. Трябва да се даде и жертва, за да може имането да се откупи. За да се разбере каква, мястото се поръсва с пепел или брашно, а на сутринта се гледат следите върху нея. Ако са от добитък или птица, се коли съответното животно. Ако обаче има стъпки на човек, това значи, че имането иска човешка жертва – онзи, който го извади от земята, ще умре.
Някои щастливци успяват да избегнат проклятието, като правят „хаир” – раздават част от парите на сиромаси, правят чешми, строят църкви или манастири. Повечето хора обаче сами стават жертва на имането. И до днес из цяла България се разказват истории за иманяри, застигнати от проклятието на намереното съкровище. Те полудяват и умират, а беди сполетяват рода им до девето коляно. Затова се твърди, че намерено злато носи радост и късмет само на сираци.
Друг дългогодишен иманяр хвърля „бомба“ с твърденията си за иманярството и археологията. Той твърди, че иманярите не са богати хора и от много години насам не живеят охолно. Всъщност те вършат цялата „мръсна“ работа по изравянето и почистването на античните предмети, но получават трохи в сравнение с т. нар. на жаргон „изкупчии“, които ги купуват от тях.
Според една от историите през 1978 година, когато гоцеделчевското село Огняново и гр. Нови пазар били номер едно в намирането на ценни вещи и предмети, иманяри намират огромен златен пръстен с красив релеф в местното село Вълкосел. Понеже бил античен, златарските машинки не могли да покажат колко карата е. Но по изобразения на плочката релефен женски образ и малкия отвор разбрали, че пръстенът е дамски. Те побързали да се „отърват“ от ценната находка, преди да ги погне милицията, и го продали на известен изкупвач от Нови пазар за 3000 марки, доста под себестойността му. След което изкупвачът препродал пръстена уникат на Людмила Живкова (изявена ценителка на артефакти) за 10 000 марки. Този посредник лесно преметнал иманярите, защото по онова време нямало иманярски каталог, който да наложи точно установени цени на антиките. Заради тези далечни събития се твърди, че изкупвачите са бизнесмени и живеят на гърба на иманярите. Говори се дори, че и до ден-днешен има таен списък на „изкупчиите“ с техните прякори и телефонни номера, които са известни в иманярските среди. Според разказите им ударна група иманяри разкопават една от могилите в с. Балдево и откриват голяма римска колесница, която чрез посредник продават на богат чужденец още на следващия ден.
Най-тъмната страна на иманярството е изравянето на гробове и отварянето на ковчези. Но в тази „неприятна работа“ имало голяма изгода, защото мнозина намирали масивни пръстени, гривни и други накити от злато и сребро, които струват скъпо на „черния пазар“.
В района на Никополис ад Нестум иманяр твърди, че е намирал монети от различни периоди. Първата монета, която изровил, била изключително рядка, но потъмняла и с изтъркан релеф, когато я занесъл на нумизмат за експертно мнение, се оказало, че това е т. нар. „сексова драхма“ – върху тези монети били изобразявани мъж и жена в момент на полово сношение. Намирани са и други монети – обол, тетра драхма и динар. На въпроса кой печели най-много от намирането на артефакти иманяри са категорични: „Археолозите!“. Обяснението е, че иманярят непрекъснато се крие от полицията, защото иманярството е забранено в България, Белгия и Холандия, дори и само като хоби. Затова когато иманяр открие нещо, времето го притиска и го кара да продава на безценица, за да не бъде заловен и хвърлен в затвора. От друга страна, археологът се ползва с протекцията на държавата и има възможността да прави разкопки законно. В средите на иманярите се твърди, че някои от археолозите са едни от най-богатите хора в България, защото копаят много надълбоко и намират големи находки, които незабавно продават на чуждестранни олигарси за баснословни суми, без дори да бъдат изследвани преди продажбата. Заради легендите около тях дори дълго се шушука дали артефактите, които се съхраняват в Тракийската съкровищница, са истински. За фалшифицирането на старинни предмети пък се твърди, че е доходоносен бизнес, за който нищо не се споменава, но по печалби се нарежда до наркотиците и проституцията. Този бизнес няма как да съществува без помощта на археолози, защото единствено те познават в детайли оригиналните артефакти, какви са размерите им, от какъв материал са изработени, от кой период датират и т.н. Иманяри твърдят, че в България се фалшифицират предимно монети, антично стъкло, пръстени и гривни. От тези реплики, досущ приличащи на оригиналите, били произвеждани по няколко броя, не само един, така се увеличава и печалбата. Опитен иманяр обяснява, че фалшификатите се изработват по различна технология спрямо периода, от който датират. Келтите например са изливали монетите по калъпи, а по тракийските и македонските земи монетите са се секли посредством горна и долна матрица и силов натиск. Фалшификаторите също ползват такива матрици и разполагат със специални химични съединения, които предизвиквали процеса на изкристализиране. Имало и химически вещества, с които фалшивите „антики“ се обтривали, за да добият патина и да се състарят. Иманяри смятат, че работата им трябва да се легализира в страната ни, те да работят спокойно и да получават поне 30% от себестойността на намереното, така те ще имат интерес да предават находките си. Само при тези условия реликвите могат да бъдат предавани в музеите, да останат в България и да се ползват като историческо наследство. Друга идея на иманярите е да се отворят оказионни магазини, за да могат да продават легално това, което намират, срещу точно установени суми. „Бивш иманяр няма, това е като опиат, мания, пред която си безсилен да устоиш“, категорични са хората от бранша.
Be the first to leave a review.
