Бягство, мания или просто смяна на ритъма – хобитата на няколко човека и историите зад тях

Професия Вехтошар

Валентин Балабанов и неговият домашен музей

„Аз съм вехтошар. Определям се като такъв, без да знам дори какво точно значи. Масово го бъркат с клошар. Имам случаи някой с много богата култура и по-дебел врат да ми подвикне – какъв клошар си ти бе, ти си милионер. И се опитва да изчисли благосъстоянието ми.“ С това откровение ме посрещна Валентин Балабанов, по-известен сред приятелите си като Били. Откривам го на път за Рилския манастир, малко преди края на град Кочериново. Буквално заковавам спирачките, когато зървам няколко стари автомобила с изгризана от времето ламарина, кацнали върху покрива на бивше ТКЗС.

Вратата към това ретроцарство зее широко отворена. Струг от 1900 г. Италианска машина за сладолед от 1915 г. „Бианчели“ от 1921 г., „Понтиак“ от 1930 г., BMW от 1934 г. Москвичи, трабанти, вартбург, шкоди, волги… Озовавам се в един приказно разхвърлян свят от висящи, стърчащи, накачулени един върху друг предмети. Нещо като театрален склад за старинни реквизити, нещо като музей, но с потънали в прах експонати. Едно помещение е пълно с шевни машини, ютии, сметала, радиа, друго с пушки, трето с грънци. Има военен склад с ботуши, кепета и ушанки. Виждам файтон, после локомотив. Наоколо са натрупани чекръци на по сто и кусур години, тъкачни станове, колела от каруци, търкаляли се по прашните коларски пътища, дървени рала, менци, глинени делви, налъми, национални носии, окарини, цигулки, върху които някой някога е теглил лък по сватби, концерти и вечеринки.

Трудно ми е да обхвана всичко с поглед. Местните говорят, че тук има над 30 000 експоната. „Имам собствена теория за организирания безпорядък. Искам, който дойде тук, да се чувства откривател. Очарованието е в изненадата“, споделя Били. Прав е. Усещам, че се вълнувам, когато докосвам клавишите на пишеща мащина Underwood, слагам крак върху педала на шевна машина Veritas, поглеждам през бинокъл Iris, пускам монета в Select 100 matic, за да чуя My girl Josephine на Fats Domino, и разгръщам страниците на Journal Universal от 1908 г.

Били работи като детектив в набирането на всяка бримка от колекцията си. „Аз тия неща съм ги събрал от хора, от сметища, от вторични суровини, от разлагащи се къщи. Някои са ми подарени. Една сутрин си намерих радиоапарат пред вратата, на шосето. Един старец на 80 от Хасковско минал на екскурзия до Рилския манастир предната година. Впечатлил се и на следващата се записал на екскурзия, за да ми донесе един съд. Автобусът спря отпред, той слезе, притича през пътя, едва не го сгазиха колите. После се стрелна обратно в него и изчезна“, разказва развълнуван Били.

Историята ме провокира да го питам дали българинът е Плюшкин. „Оооо, според мен българинът е много плюшкин. Ти знаеш какъв народ сме. Строим къщи, окопаваме се, вграждаме се. Навън хората гледат да са под наем, ние купуваме. Това са плюшкински разсъждения. Национална характеристика, но всъщност няма нищо лошо“, признава вехтошарят. Той самият нито продава, нито подарява. Но понякога прави изключения. „Един ден си седя вътре в стаичката. И гледам висок мъж с костюм. Странен човек. Крачи насам-натам. Стори ми се неестествено. А той се оказа дипломат, посланикът на Пакистан. Искал да се запознае с мен. Дойде с шофьор-преводач. И като се влюби в мястото. Пет пъти идва. Бил любител на радиоапарати. Подарих му едно старо радио. Искаше да си плати. Викам му – това не е магазин. Аз или не давам, или подарявам. Много се впечатли. И до ден днешен ме кани на чай и по приеми в Букурещ. А аз не съм ходил на чай даже на Кочеринския площад“, не прикрива усмивката и Били.

 

Основният му принцип е да не превръща любимото си занимание в търговия. „Роден съм в съседния град Рила. От дете се занимавам с това. Израснал съм в уникалния архитектурен комплекс „Бабина махала“. Днес от нея няма и помен, къщите й са съсипани, въпреки че през 1971 г. комплексът е обявен за паметник на културата. В края на XIX век кварталът е бил населен с монахини, които са оземлени с парцели край средновековната църква до гробището. Те вдигат къщите си, всяка наподобяваща малък метох.

Постройките са били свързани помежду си с комшулуци, имали са собствен параклис, старинна баня хамам, изба, животновъдно стопанства, лозя, градини и ратаи, които са помагали на жените в селскостопанската работа. Повечето от тях са били хаджийки, при това доста начетени. Изграждали са в махалата си и килийно училище. По това време им разрешават да осиновяват деца, да ги отглеждат, да ги възпитават и да ги изучат. Хаджи Сусана, най-образованата от тях, осиновява дете, чиито родители са загинали при пожар. Това дете е била моята баба“, разказва фамилната си история Балабанов и допълва – „аз израснах в тази махала и оттам ми е любовта към старинните неща, към предметите, към миризмата им. Като подуша някой чекрък и се връщам в детството автоматично. Едно старо тъкано платно може да разтупти сърцето ми. Всяка вещ тук ми е тръпка“.

Днес Били мечтае за собствен арт музей, където да реди пъзелите на миналото. А хората имат това място като църква, като храм. Въпреки че всички банки, към които се е обръщал досега, са му отказали кредит, Били продължава да мечтае и да търси и намира. Защото, както беше казала Пипи Дългото Чорапче, светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите.